Определение № 531 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2941/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. П. И. против решение №1163 от 16.05.2019г. по гр.д. 582/2018г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация –ЗК „Лев инс“,АД, [населено място] е на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът И., чрез пълномощника си – адв.П. К. е поддържала, чрез възпроизвеждане на текста и посочване на нормата, основание по чл.280,ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Изложени накратко са доводи за неправилност на решението, доразвити впоследствие в изложението. Така страната е заявила, че съдът е допуснал „съществени процесуални нарушения”, като буквално е възпроизведено оплакването в касационната жалба, свързано с определеното от въззивния съд съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.С оглед това, страната е поставила въпроса – „ Може ли съдът да се произнесе извън пределите на въззивната жалба и какво е решението, с което се произнася и уважава претенция на различни от въведените с въззивната жалба основания“. Този въпрос е обоснован като такъв по допустимост на решението. В същият смисъл са формулирани още три въпроса, свързани с правомощието на въззивната инстанция за произнасяне по направените в жалбата оплаквания, базирани на разбирането на страната за неправилност на съдебният акт, поради това, че възражението за съпричиняване във въззивната жалба било изведено единствено от мотивите на присъдата.Страната подробно е развила и разбирането си за допуснати нарушения на материалния закон, тъй като според нея изобщо не можело да се счита за установено съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Все във връзка със съпричиняването на резултата от ПТП, страната е формулирала въпроса – „ При отчитане съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на участие на всеки от участниците в ПТП и с оглед това да определи обезщетението, с оглед степента на допринасянето“. В същият смисъл са поставени още въпроси, обобщени от страната като такива за „доказване наличието на пряка причинно-следствена връзка при отчитане на съпричиняването“. По отношение на тях лаконично е твърдяно противоречие с общо изброени съдебни актове без да бъдат разглеждани като като конкретно противоречие на правни изводи по поставения въпрос. В заключение, след като е посочила, че тези въпроси са съществени и решени в противоречие на установената съдебна практика страната е поддържала, че поради това било налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът е развила оплакване и относно това, че съдът не е мотивирал разликата в размера на определеното от втората инстанция обезщетение и определеното от първостепенния съд. В тази връзка са поставени няколко въпроса обобщени от нея като – „ за изискването за мотивирането на решението относно факти и обстоятелства от съществено значение за изхода на делото, обосноваващи намаляване на обезщетението, което се отразява на изхода на делото“. Твърдяно е противоречие с изброени общо от страната съдебни актове. Във връзка с намаляване на обезщетението също така са формулирани в същия смисъл още три въпроса относно разликата при определянето му от първа и втора съдебна инстанция и с оглед мотивиране на второинстанционното решение. Отново са посочени като постановени в противоречие с изводите на съда съдебни актове на ВКС. Страната е развила / аналогично на жалбата/ оплакване относно допуснати от състава процесуални нарушения при обсъждане и ценене на доказателствата Направен е извод, че съдът е постановил решението си при игнориране на доказателства и липса на обсъждане на всички доказателства и така са поставени въпросите – „ Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата…“.Според страната и тези въпроси били разрешени в противоречие с общо изброена практика на ВКС.Касаторът е заявила още, че решението било и очевидно неправилно „поради необоснованост и грешки при формиране вътрешното убеждение на съда, които не са формирани от закона, а от факта, че изводите на съда не съответстват на установеното фактически положение“. Препратено е към развитите оплаквания във връзка с очевидна неправилност при преценка на доказателствата.Подробно са развити и оплаквания за неправилност на акта в тази насока. Като материалноправен въпрос е поддържан въпросът за приложение принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, като този въпрос е доразвит с няколко подвъпроса, свързани, с критериите, по които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди. Накрая е обобщено, че тъй като съдът не извършил тази преценка решението било постановено в противоречие с решения на ВКС. Като втори въпрос е поставен въпросът – „Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити”. В тази връзка са поставени и няколко уточняващи въпроса, все свързани с лимитите на застраховката „гражданска отговорност” и тяхното значение за определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Сочено е общо противоречие с изброени актове на ВКС.Поставен е въпросът – „ Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, установения лимит и огромното им занижаване представлява ли нарушение на изискването за справедливост”. Касаторът, във връзка с този въпрос е изброила практика на ВКС. Страната подробно е развила своето оплакване за неправилност на съдебният акт, като е подкрепила своите оплаквания с изброяване на съдебна практика и е поддържала, че при изброените решения, съдилищата били определили различен размер на обезщетенията. Повторено е отново оплакването за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД и също така общо са изброени съдебни актове, за които е твърдяно, че съдържат разрешения, от които съдът се е отклонил.В тази връзка лаконично и след възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът е заявила, че „ уеднаквяване на съдебната практика и прилагането на еднакви критерии по прилагане принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е съществен въпрос за прилагане на това основание, а освен това и на поддържаните от страната основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Други доводи не са развити. Касаторът И. не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Първият поставен въпрос / уточняван с редица подвъпроси/, подробно и обстойно разгледан от страната чрез оплакванията й за недопустимост на съдебният акт, поради произнасяне на въззивния съд над поисканото е правно необоснован. Въпреки пространното изложение в тази връзка не е направено разграничение между предмета на обжалване и възражението като процесуален способ за защита. Така твърдението, че в мотивите на въззивната жалба страната – въззивник е поискала отчитане на съпричиняване от страна на пострадалата, въз основа на мотивите на присъдата, а съдът е отчел съпричиняването, с оглед установеното по спора от фактическа страна не съставлява произнасяне над поисканото, а отговаря на процесуалното задължение на въззивния съд за произнасяне по предмета на спор, при излагане на свои самостоятелни мотиви, съобразно правното съдържание на задълженията му във въззивното производство. Т.е. съдът не е допуснал нарушение на закона, нито е постановил недопустимо решение, след като в рамките на сезирането си е отчел фактите по делото и се е съобразил изцяло само с тях. Тези правно необосновани доводи подробно са развити и като оплакване за неправилност на акта, което е ирелевантно за тази фаза на касационното производство. Въпреки множеството поставени въпроси, които третират това, че съдът не бил съобразил, според страната, въведеното във въззивната жалба оплакване, изведено от постановената присъда, не е обосновано дори процесуално нарушение, а тъкмо обратното- установено е процедиране на въззивната инстанция в съответствие с процесуалните правила, поради което и не е обоснована релевантност на тези въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложените доводи, съставляващи оплакване за неправилност на приетото по отношение на съпричняването на вредоносния резултат и твърдението, че такова не е налице, също не обосновават релевантност на поставените в тази връзка въпроси. Дори,обаче, от тях да бъде изведен релевантен, общо изброената от страната практика, при липса на конкретика и позоваване на посочен правен извод и обосноваване на идентитет на фактическите данни, не води до извод за доказаност на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Страната е излагала пространно оплакванията си, повторени под формата на различни въпроси с едно и също правно съдържание и насоченост и е изброявала практика, чиято относимост не е разгледала, съобразно изискването на поддържаното основание за допускане на акта до касационно обжалване.Третият поставен въпрос по отношение на съпричиняването също не е релевантен, тъй като е общ и несвързан с правните изводи на състава. Съдът не е приемал, нито е мотивирал извод за липса на причинна връзка между поведението на пострадалата и резултата. Тъкмо обратното, подробно е мотивирано разбирането за нейния принос в увреждането й, като е съобразено изцяло установеното по спора в това число и експертните заключения по отношение на поведението й на пътя.Същото е относимо и към четвъртия въпрос, който е общ и хипотетичен, съдържателно обусловен от твърдения на страната а не от безспорно установените факти по спора.Това е относимо и към въпрос№ 5 и 6, още повече, че въпрос № 6 е обобщителен и съдържателно идентичен с вече поставените. Липсва и при общо изброената практика конкретно изложение по отношение на противоречие при разрешаване на подобни въпроси и приетото от въззивния съд. Страната е отделила внимание на различието в определените размери обезщетения от двете инстанции, като в този смисъл е формулирала и множество въпроси, които не е обвързала с правните изводи на състава. Относимост на тези въпроси би била налице при липса на мотиви от страна на възивният съд и произволно намаляване на размера обезщетението, подробно мотивиран от първостепенния съд. Настоящият случай не е такъв Въззивният съд е изложил свои категорични мотиви по отношение определяне размера на обезщетението и съпричиняването и като втора въззивна инстанция, съобразно тези мотиви е променил постановеното от първостепенния съд решение, което и е изцяло в негова дискреция. Оплакванията на страната във връзка с така постановения резултат са ирелевантни за тази фаза на касационното производство и не могат да бъдат съобразявани като основание за допускане на акта до касационно обжалване, още повече, че липсват и конкретни доводи във връзка с допълнителния критерий, дори и да се приеме, че някой от многобройните въпроси с такава насоченост е релевантен. Извън това, в случая не се обосновава и релевантност на тези въпроси и поради неточности във фактическото им съдържание- например тези, свързани с твърдение за задължение на съда да установява според страната „истиността на фактическите твърдения на страните “чрез обсъждане на доказателствата“. Още повече, че страната не е посочила адекватно и допълнителното основание, като въпреки общо изброената практика на ВКС е заявила твърдение, че е установена и хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК / което при наличие и на тълкувателна практика по въпроса е незащитимо като разбиране/, а и същото е послужило след кратки доводи за необоснованост на решението и като твърдение за наличие на основание по чл.280, ал.2 предл.3-то. Следователно, освен, че страната не е подкрепила общо поставените си въпроси с конкретно допуснати нарушения от страна на съда или не е установила тяхната релевантност по отношение именно на конкретния спор е смесила и допълнителните критерии, които взаимно се изключват като поддържани правни твърдения. Поставените въпроси в групата обозначена като „материалноправни по приложението на чл.52 ЗЗД“ са релевантни по всеки спор за непозволено увреждане. Страната е пояснила общо поставените си въпроси относно критериите за определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, като е въвеждала различни критерии, по които самата тя не е поддържала да е ангажирала конкретни специфични доказателства, за да бъдат същите изрично съобразени от възивният съд, който е мотивирал разбирането си за размерите на обезщетенията, като е съобразил данните по делото, изискванията на задължителната съдебна практика, както и икономическата конюнктура в страната изрично, в каквато връзка множеството въпроси свързани с това, всъщност съставляват оплакване за несъгласие с изводите на съда относно определяне на размера на обезщетението а не правно обосноваване на общо основание за допускане на касационно обжалване. Същото е относимо към поставените въпроси под № 2, които освен това съдържат и хипотетични твърдения за последиците от общо въведено оплакване за неправилност на решението, в контекста на представите на страната за справедливост, по което не са развити обективни съображения за несъобразяване на съда с доказаното от касатора.Или, така поставени и обосновани тези въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дори и да бъде изведен релевантен правен въпрос, тъй като основното съдържание, свързано с определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане, то и в тази връзка страната го е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалите, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, ц итираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК сочено по редица въпроси, както и по общия въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, то касаторът следва да развие доводи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Основанието е въведено чрез посочване на текста и то след като е поддържано и с цитирана практика във вр. с основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, наличието, на което изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът И. е поддържала и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е маркирала, като накратко е развила общи оплакваиня за необоснованост на акта, поради това, че според нея изводите на съда не съответствали на установените фактически положения както и неправилно, отново според нея, били ценени доказателствата, установени по делото т.е. оплакване за неправилност, а не за очевидна неправилност. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на САС. На основание чл.78,ал.8 ГПК вр. Чл.37 ЗПП на ответника по касация следва да бъде присъдено поисканото юристконсултско възнаграждение в размер на 300лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение