Определение № 3845 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3771/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Н. Н. А. срещу въззивно решение № 381 от 19.01.2024 год., постановено по в. гр. дело № 12025/2021 год. по описа на Софийски градски съда, ГО, ІV-Г с-в, с което е потвърдено решение от 29.01.2021 год., постановено по гр. дело № 56385/2018 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 175 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените от Н. Н. А. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр за установяване на нарушение на забраната за дискриминация по признак „лично положение“, изразяващо се в липса на помещение, оборудвано с голям телевизор и кабелна телевизия, два компютъра, шах, табла, домино, шкафове с книги, списания, вестници и библиотека, в затворите, в които ищецът е бил настанен, а именно: за периода от 03.01.2007 год. до 18.03.2014 год. – в затвора в [населено място]; за периода от 19.03.2014 год. до 13.04.2014 год. – в затвора в [населено място] и за периода от 21.06.2017 год. до 20.08.2018 год. – затвора в [населено място], както и за преустановяване на нарушението. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд е приел, че по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДикр. Или в друг закон признаци и не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Този извод бил фрмиран в нарушение на чл. 2 ДЕС, който уреждал принципа за недискриминация като една от общите ценности на Европейския съюз; чл. 10 ДФЕС, съгласно който съюзът трябвало да се стреми да се бори срещу всякаква форма на дискриминация при определянето и осъществяването на своите политики и дейности;. чл. 20 ХОПЕС, съгласно който всеки е равен пред закона и чл. 21 ХОПЕС, който забранявал дискриминацията на различни основания. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос, уточнен от настоящия съдебен състав, съобразно възприетото разбиране в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тъл. дело № 1/2009 год., ОСГТК: Представлява ли дискриминация по признак „лично положение“ по неблагоприятното третиране на лице в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпява наказанието си? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел за установено, че в периода от 03.01.2007 год. до 20.08.2018 год. ищецът е изтърпявал наказание „доживотен затвор без замяна“ в затворите в [населено място], [населено място] и [населено място]. Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел от правна страна, че действащата през процесния период правна уредба не съдържа задължение за ответника да обособи във всяко място за изпълнение на наказания отделно клубно помещение, каквото ищецът описва. Законът урежда правото на лишените от свобода на достъп до културно-информационни мероприятия, но не предвижда начина, по който те се осъществяват, нито предвижда създаването на обособени мероприятия за тяхното провеждане. През процесния период във всяко едно от местата за лишаване от свобода ищецът е имал достъп до затворническа библиотека, до спортна зала и спортни съоръжения, до място за социализиране и развлечение, до телевизия и печатни издания или възможност за абонамент за тях, като обстоятелството, че те са били обособени в клуб по интереси в затворите в [населено място] и в [населено място], а в затворите в [населено място] и [населено място] не са били обособени или са се провеждали в рамките на различни помещения или заедно в помещението за спортна дейност, както и различно ниво на оборудване в отделните помещения, не води до извод за поставяне на лишените от свобода в понеблагоприятно положение. Графиците за ползване на помещенията се определят въз основа на броя на отделенията и броя на лишените от свобода, както и възможностите на затвора, поради което различната честота или продължителност на ползването също не води до извод за нарушаване на забраната за дискриминационно третиране. По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал.1 ЗЗДискр. или в друг закон признаци и не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Въззивният съд е изложил съображения, че от значение е обстоятелството, че ищецът не е бил лишен от извършване на творчески, културни, спортни и други социални дейности, поради което същият не е бил подложен на по-неблагоприятно третиране по признак лично положение. Изложените оплаквания във въззивната жалба и доводите за нарушения на цитираните международни актове са неоснователни доколкото по делото не е установено различно третиране на ищеца по признак лично положение. В ППЗИНЗС е уредено правото на лишените от свобода на достъп до посочените дейности, като редът за упражняването му се определя и организира от всяко от отделните места за изпълнение на наказанието в зависимост от възможностите му. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която предявените искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр са отхвърлени. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения: Поставеният в изложението въпрос е от значение за изхода от спора, доколкото в обжалваното решение е прието, че само сравнението на ищеца с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор, е релевантна за преценката дали той е бил по-неблагоприятно третиран. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 244 от 14.08.2012 год. на ВКС по гр. дело № 777/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 3 от 22.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 534/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 101 от 02.08.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1871/2020 год., ІV г. о., ГК, решение № 50213 от 9.11.2022 год. на ВКС по гр. дело № 247/2022 год., IV г. о., ГК, решение № 74 от 25.05.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4046/2021 год., ІІІ г. о., ГК, която приема, че за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по-неблагоприятно третиране, но и това, че то се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Осъдените и задължаните под стража, настанени в даден затвор, се намират при „сравними сходни обстоятелства“ в смисъла по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр само с лица, изтърпяващи същото наказание и/или задържани под стража в същия затвор. Само сравнението на личното положение на лицата, настанени в един и същ затвор, е от значение за преценката дали от администрацията на затвора е осъществена пряка или непряка дискриминация. Организирането на творчески, културни и спортни дейности е винаги конкретно, поради което съществува разлика в начина, по който се осъществява в различните места за лишаване от свобода. Тези разлики обаче не обосновават противоправност на действията на администрацията, стига да не накърняват права на затворника и да са в установените от нормативните актове рамки, а освен това не са свързани с личността на затворниците. Затова те не могат да обосноват по-неблагоприятно третиране и наличието на защитен признак по смисъла на ЗЗДискр, в зависимост от това в кое затворническо заведение се изтърпява наказанието. Предвид наличието на установена съдебна практика по поставения въпрос, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което освен това касаторът не е и обосновал – не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовал на настъпили изменения в законодателството или обществените условия. В касационната жалба е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 628 ГПК по следните въпроси: 1/ Съответства ли на нормативното изискване на чл. 2 от Договора за европейския съюз /ДЕС/, чл. 10 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, чл. 20 и чл. 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, относно равното третиране на всички хора пред закона, национална правна уредба, позволяваща различно третиране на лица, които изтърпяват еднакво наказание „лишаване от свобода“, вкл. „доживотен затвор“, но в различни затворнически заведения? и 2/ В случай на отрицателен отговор на първия въпрос дали националната юрисдикция може да приеме, че не е налице неравно третиране по признак лично положение спрямо лице, изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“ /предвид наложеното му наказание „доживотен затвор“/, ако не са налице данни за различно отношение към него спрямо други лица, изтърпяващи наказание „лишаване от сводоба“, вкл. „доживотен затвор“ в същия затвор, но е установено по-неблагоприятно третиране в сравнение с останалите лишени от свобода, изтърпяващи наказанията си в други затворнически заведения? Съгласно чл. 267, § 1 ДФЕС, съдът, разглеждащ спора по същество, трябва да отправи преюдициално запитване до СЕС, когато за правилното решаване на спора е необходимо да бъде извършено тълкуване на ДФЕС, на актове на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 628 ГПК, в която е посочено, че когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до СЕС. В случая посочените по-горе предпоставки не са налице. Касаторът поддържа, че решаващите изводи на съда за липсата на дискриминационно третиране на основата на признака „лично положение“ през призмата на понятието „сравними сходни обстоятелства“ противоречат на норми на европейското право. По този начин на практика не се цели тълкуване на относима съюзна правна норма, а се иска тълкуване от СЕС на правен въпрос, въведен за разрешаване в първоинстанционното и въззивното производство, по който според касатора въззивният съд е формирал неправилен извод в обжалваното решение. Ето защо искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд