Определение № 6044 от 29.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Р. Р. срещу определение № 2337 от 23.09.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1532/2025 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 717 от 08.07.2025 г. по гр. д. № 800/2025 г. на Несебърски районен съд, с което е прекратено производството по делото на основание чл. 130 ГПК – поради недопустимост на предявените искове. Касаторката излага в частната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното определение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като моли то да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на спора по същество. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба Р. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в която хипотеза поставя следните въпроси: 1. „Дали първоинстанционният съд и въззивният съд са прекратили производството правилно по чл. 130 ГПК, когато ищецът оспорва нищожност на постановление за възлагане, а не действителността на самата публична продан по основанията на чл. 490 ГПК?“; 2. „Дали въззивният съд правилно е ограничил оспорването на постановлението за възлагане само по основанията на чл. 490, ал. 2 ГПК, изключвайки възможността за искове за абсолютна нищожност на акта?“; 3. „Дали въззивният съд е правилно изключил аргумента за нищожност на постановлението за възлагане, като е приел, че интересуващият акт може да се оспорва само като недействителен?“; 4. „Дали прекратяването на делото и ограничаването на основанията за оспорване нарушава правната сигурност и правото на защита на собствеността на трети лица, които не са участвали в изпълнителното производство?“; 5. „Дали въззивното определение е в противоречие с Тълкувателни решения № 4/2017 и № 6/2020 на ОСГТК на ВКС относно естеството на постановлението за възлагане и възможностите за оспорване на публична продан?“; 6. „Дали е допустимо касационно обжалване по реда на чл. 280 и сл. ГПК срещу въззивно определение, което е прекратило производството по иск за нищожност на постановление на ЧСИ за възлагане на недвижим имот, когато се твърди, че актът е абсолютно нищожен поради изначална невъзможност за ползване на имота като самостоятелен обект?“; 7. „Има ли длъжникът правен интерес да предяви иск за установяване на абсолютна нищожност на постановление на ЧСИ за възлагане, когато актът формално е съществувал, но поради фундаментални пороци не може да породи правни последици за имота?“; 8. „Може ли да се приеме, че имот, който няма самостоятелен достъп от общите части на сградата и ползването му е възможно само чрез преминаване през чужд имот, представлява валиден предмет на публична продан и постановлението за възлагане върху него поражда правни последици, или такъв акт е абсолютно нищожен?“; 9. „Постановление на ЧСИ за възлагане, чийто предмет е описан по начин, който е вътрешно противоречив и неясен, може ли да се тълкува и да породи вещноправен ефект, или такъв акт е нищожен поради липса на годно волеизявление относно конкретния имот?“; 10. „Въз основа на чл. 487 ГПК, дали непълното или невярното описание на имота в постановлението за възлагане, включително премълчаване на липсата на достъп и съществени ограничения, води до абсолютна нищожност на акта, независимо от формално спазената процедура по наддаване?“; 11. „Дали ограничената проверка по чл. 435, ал. 3 ГПК, която се свежда до наддаването и определянето на купувача, изключва разглеждането на фундаментални пороци на постановлението за възлагане, като липса на годен предмет и неразбираемост, и съответно предоставя ли тази разпоредба основание за касационно обжалване пред ВКС?“, и 12. „Дали действията на ЧСИ, включително провеждане на публична продан с премълчаване на съществени дефекти на имота (липса на достъп, неразбираемо описание), могат да се квалифицират като злоупотреба с право, която поражда абсолютна нищожност на постановлението за възлагане и е допустимо основание за касационно обжалване?“, поддържайки че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване преграждащо определение на въззивния съд, т.е. тя е допустима. Не са налице обаче релевираните основания за допускане на искания касационен контрол. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по искова молба на Д. Р. Р. срещу И. П. Р., ЧСИ Д. Н. и „Уникредит Булбанк“ АД с искане да се приеме за установено между страните, че процесното постановление за възлагане на недвижим имот от 28.03.2025 г. е нищожно поради противоречие с императивни норми на закона по глава Четиридесет и трета ГПК и принципа на добросъвестност, и поради заобикаляне на закона, а при условията на евентуалност - поради абсолютна неразбираемост на акта. Счел е, че търсената защита е искова и е насочена към установяване недействителността на публичната продан. Посочил е, че правилото на чл. 496, ал. 3 ГПК изключва приложението на общите правила за недействителност на договорите по чл. 26, ал. 1 – 3 ЗЗД, поради което предявени искове за нищожност на публична продан на недвижим имот на основания, различни от тези по чл. 496, ал. 3 ГПК, са недопустими. Доколкото в настоящия случай, ищцата – длъжник в изпълнителното производство и собственик на имота, не е навела твърдения, че ответникът-купувач не е имал право да участва в наддаването и не се е позовала на чл. 490, ал. 2 ГПК или на невнасянето на цената, решаващият съд е приел предявените искове за недопустими. Посочил е, че всички оплаквания срещу процесната публична продан, включително за абсолютната неразбираемост на описанието на имота, съставляващи наведените от ищцата основания за нищожност на възлагателното постановление на ЧСИ в настоящото исково производство, са били разгледани от Бургаски окръжен съд в производството по жалбата й по реда на чл. 435 ГПК срещу постановлението за публична продан и са приети за неоснователни, поради което не могат да бъдат отново изтъквани по исков път, освен ако не са в изрично посочените изключения на чл. 496, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е подчертал, че възлагателното постановление на съдебния изпълнител е акт на несъдебен орган, овластен от закона само с правомощия по принудително изпълнение, но не и с правораздавателни правомощия, поради което то не може да бъде приравнявано на актове на съд в рамките на правораздавателната му компетентност. Поради това е счел за относими по отношение на постановленията за възлагане при публична продан на аргументите, дадени в ТР № 6/20.05.2022 г. по тълк. д. № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС досежно недопустимостта на тяхната отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК, и досежно исковете за тяхната нищожност (при съобразяване с изрично посочените от законодателя изключения в чл. 496, ал. 3 ГПК). От поставените множество горепосочени въпроси на касаторката Р. може да бъде изведен и обобщен един правен въпрос, който съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Допустим ли е иск за нищожност (недействителност) на възлагане на недвижим имот при публична продан на основания, различни от посочените в чл. 496, ал. 3 ГПК, включително когато е наведена нищожност на самото постановление като акт на съдебен изпълнител поради неразбираемост и липса на годно изявление на органа по принудително изпълнение относно съществени елементи на предмета (имота)?. Този въпрос е обусловил решаващите правни изводи в атакуваното определение за прекратяване на исковия процес поради недопустимост на предявените искове. По него е налице безпротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в ТР № 6/20.05.2022 г. по тълк. д. № 6/2020 г. на ОСГТК на ВКС; определение № 81 от 20.02.2012 г. по ч. гр. д. № 498/2011 г. на ВКС, І г.о.; определение № 4348 от 25.09.2025 г. по ч.гр.д. № 2869/2025 г. на ВКС, І г.о. и др., с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалвания акт и която изключва осъществяването на наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (значимост на въпроса за точното приложение на закона и за развитието на правото). Според горецитираната практика на ВКС постановлението за възлагане на съдебния изпълнител подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 435, ал. 3 ГПК, която норма определя активната легитимация и основанията за обжалване. След като постановлението влезе в сила, публичната продан може да се оспорва по исков ред само на изрично посочените основания в чл. 496, ал. 3 ГПК. Този извод се извежда от обстоятелството, че възлагателното постановление е акт на несъдебен орган, овластен от закона само с правомощия по принудително удовлетворяване на установени по определен процесуален ред притезателни права, но не и с правораздавателни правомощия, поради което неговите актове не могат да бъдат приравнявани с тези, постигнати в резултат на упражняване на възложена на съда правораздавателна функция, с оглед съвсем различното им естество. Поради това спрямо тях е недопустима отмяната по реда на чл. 303 и сл. ГПК, както е недопустим и иск за тяхната нищожност, какъвто е допустим съгласно чл. 270, ал. 2 ГПК по отношение на съдебните актове. Иск за нищожност (недействителност) на публична продан, приключила с влязло в сила постановление за възлагане, независимо дали последното като изпълнително действие е обжалвано по реда на чл. 435 и сл. ГПК или не, е допустим само в изрично посочените в чл. 496, ал. 3 ГПК хипотези. На други основания, такъв иск е недопустим по гореизложените съображения. Поради неосъществено релевирано допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е кумулативно изискуемо с общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение