Определение № 3078 от 16.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2044/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Т. Д. П. (с юридическа правоспособност) срещу определение № 8120/24.04.2025 г., постановено по частно възз. гр. дело № 3866/2025 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу (т.е. потвърдено е) определение № 10678/05.03.2025 г. по гр. дело № 7342/2022 г. на Софийския районен съд (СРС), с което, на основание чл. 130 от ГПК, е върната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. За да постанови този резултат, въззивният съд е установил, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на касатора срещу Александър П. П. – началник сектор ПКП към 08-мо РПУ към МВР, с искане (петитум) съдът да установи нарушение на ответника по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. В исковата молба и уточненията й жалбоподателят-ищец е изложил твърдения, че тормозът и дискриминационните действия спрямо него се изразявали в „мним опит“ и отказ на ответника да го призове за снемане на показания и отказ на ответника да си даде отвод по прокурорска преписка, образувана по сигнал на ищеца. Въззивният съд е споделил единия от двата решаващи извода на първоинстанционния съд, а именно – за липса на правен интерес от така предявения иск. В тази връзка СГС е изложил съображения, че допустимостта на производството по редовната искова молба се обуславя от надлежни твърдения, които да обосноват възникването на признато от закона право. Приел е, че надлежни твърдения, обуславящи допустимостта на производството в случая, са такива за осъществено спрямо ищеца дискриминационно поведение, което причинява нарушаване на правото на равно третиране на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Въззивният съд е приел, че в исковата молба на касатора, включително и след нейното уточняване, липсват конкретно наведени твърдения за накърняване на негово конкретно право, чрез сочената от него форма на дискриминация – тормоз. Позовавайки се на дефинитивната норма на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр за понятието „тормоз“ и на нормата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, установяваща забраната на дискриминация, СГС е приел, че изложените от ищеца твърдения за проявено спрямо него от ответника дискриминационно поведение, изразяващо се в отказ да му бъдат снети показания и отказ на ответника да се отведе по прокурорската преписка, не съдържат признаци, които да се подведат под хипотезата на „тормоз“, както и че тези твърдения на ищеца не са от естество да обосноват извод за отговорност за нарушаване на забраната за дискриминация, което не е въпрос по основателност на предявения иск, а по неговата допустимост. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че липсва правен интерес от иск за установяване на нарушение, когато самите твърдяни факти, от които се извежда претенцията, не са годни да обосноват твърдяното право, обект на защита. Частната касационна жалба срещу така постановеното въззивно определение е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и доводи за неправилност на определението. В изложението към частната касационна жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, жалбоподателят сочи: „факта, че съдът не е коментирал изчерпателно всичките ми възражения“. Поддържа още, че „това е въпрос, който е в противоречие с практиката на ВКС“, като в тази връзка сочи ППВС № 7/27.12.1965 г. и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В изложението си касаторът сочи и че „решението е очевидно неправилно – чл. 280, ал. 2 от ГПК“, без да излага никакви съображения в тази насока. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалвания съдебен акт, за да прецени касационната инстанция, дали тези правни въпроси са решени в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС или с актове на Конституционния съд (КС) или на Съда на Европейския съюз (СЕС), респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса на ясно и точно формулирани в изложението на касатора, правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тази преценка е невъзможно да бъде извършена. Също съгласно разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, наведените жалбоподателя касационни оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния или материалния закон или поради необоснованост на акта му. В случая от страна на жалбоподателя не е поставен правен въпрос, който да осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Изведената от него формулировка („факта, че съдът не е коментирал изчерпателно всичките ми възражения“) не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а е касационно оплакване за допуснато процесуално нарушение, което касационната инстанция може да обсъди единствено след като, и ако допусне касационното обжалване – при обективно наличие на основание за това, а в случая няма такова основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Независимо от горното, съдът намира за нужно да изясни и че посочената касатора задължителна практика на ВС и ВКС е неотносима към предмета на настоящото частно касационно производство. С ППВС № 7/27.12.1965 г. са дадени указания и разяснения относно мотивирането на второинстанционните решения, при регламентацията на същите като контролно-отменителни с първоначалната редакция на отменения ГПК от 1952 г. С т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени указания и разяснения относно мотивирането на въззивните решения – също при действието на отменения ГПК от 1952 г. Тези два тълкувателни акта нямат отношение към мотивирането на въззивните определения по действащия ГПК, а приложими за тях са разясненията, дадени в мотивите към ТР № 6/2017 от 15.11.2019 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието следното: Производството по чл. 274, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за разглеждането на частните жалби, по естеството си е пълно (а не ограничено) въззивно производство. Въззивната съдебна инстанция, осъществяваща контрола за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частното производство. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая въззивият съд по никакъв начин не се е отклонил от тази актуална задължителна практика на ВКС – за да достигне до извода, че предявеният от касатора иск е процесуално недопустим, СГС е обсъдил установените по делото правно-релевантни обстоятелства и е изложил своите правни съображения, с което е дал отговор на частната въззивна жалба, подадена от ищеца. Не е налице и сочената от последния, очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, КС или СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доводите на страните или на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни надлежни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика. Жалбоподателят също не сочи такъв явен и значим порок, установим пряко от текста на обжалваното въззивно определение, за да се приеме очевидна неправилност на същото. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение