Определение № 789 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото М. В. М. срещу решение № 2953/13.05.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 8718/2019 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 81297/01.04.2019 г. по гр. дело № 63172/2016 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу „Нова броудкастинг груп“ АД, осъдителни искове с правно основание чл. 49 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 04.11.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на излъчен на 29.10.2015 г. в късната емисия „Новини“ в ефира на „Нова телевизия“, откъс от разговора на жалбоподателката-ищца в студиото на „Здравей България“ на 29.10.2015 г., съдържащ израза: „Предпочитам дъщеря ми да е лека жена, проститутка, отколкото синът ми да е журналист“, без изричното изявление на ищцата, че цитира датския мислител, философ и автор С. К.; както и на сумата 1 038.18 лв., претендирана като обезщетение за забава, в размер на законната лихва за периода 29.10.2015 г. - 04.11.2016 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца М., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните материалноправни въпроси по приложението на чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД: 1) професионалното задължение на журналиста да информира точно аудиторията си включва ли и задължението му да посочи точно, че интервюираното от него лице цитира мнението по дадена тема на трето, конкретно посочено от интервюирания, лице; и 2) представлява ли това нарушение неправомерно поведение, обосноваващо приложението на чл. 45 от ЗЗД, при наличието на нанесени вреди. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения тези правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответното „Нова броудкастинг груп“ АД в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, в отговор на доводите във въззивната жалба на ищцата (сега касатор) градският съд е изложил на първо място следните принципни правни съображения: Съгласно приложимата в случая разпоредба на чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: възлагане на работа; осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата; вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (в тази връзка съдът се е позовал на ППВС № 9/28.12.1966 г.). Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, се предполага. Съгласно константната съдебна практика, отговорността по чл. 45 от ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца. Свободата на словото, прокламирана в чл. 39 и сл. от КРБ, се разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на гражданите. Позовавайки се на мотивите към решение № 7/1996 г. по конст. дело № 1/1996 г. на Конституционния съд, въззивният съд е приел, че свободата на словото (правата по чл. 39-41 от КРБ) няма абсолютен характер, като основанията за ограничаването ѝ се групират, както следва: за защита на националната сигурност, запазване на обществения ред и превенция на престъпността, защита на здравето и морала, защита на репутацията и правата на другите граждани (чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 41 от КРБ), съображения за запазване на тайна. Изхождайки от това, съдът е приел, че накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение както по силата на общата ограничителна разпоредба на чл. 57, ал. 2 от КРБ, така и с оглед на възприетата структура на чл. 39 от КРБ, в който правото на мнение се ограничава заради друго, конкуриращо право. В случая това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 от КРБ е също защитено. Съдът е изтъкнал, че такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от ЕКЗПЧОС, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. СГС е приел, че така посочените ценности обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство и добро име, които са обект на посегателство при нанасяне на обида – умишленото унижаване достойнството на дадено лице, посредством неприлично отнасяне с него, и на клевета – съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму. С оглед на тези основополагащи принципи, съдът е намерил, че следва да бъде отговорено на въпроса, дали реализирането на правото по чл. 10 от ЕКЗПЧОС и чл. 39 КРБ е в рамките на законоустановените предели за това, както и че пределите, до които се простира свободата да се отстоява мнение, да се получава и разпространява информация, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите, като това е очертаната правна рамка, в която упражняването на посочените права, в частност – правото да се изразява свободно мнение и да се разпространява информация, е правомерно. Въззивният съд е посочил, че в случая жалбоподателката-ищца поддържа по делото, че излъчването в късната емисия „Новини“ в ефира на „Нова телевизия“ на процесната част от нейното изявление („По-добре дъщеря ми да е лека жена, проститутка, отколкото синът ми да е журналист“), без да е излъчена другата част от изявлението ѝ от която става ясно, че тя цитира световноизвестния мислител и философ С. К., е тенденциозно и че с това са ѝ причинени виновно значителни неимуществени вреди от страна на ответника. Предвид така твърдяното от ищцата и предвид изложените от него принципни правни съображения, въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос по делото е, дали така излъченият процесен откъс от изявлението на ищцата, без изричното посочване, че думите ѝ са цитат на К., съставлява противоправно поведение на служителите на ответника. Позовавайки се отново на трайно установената практика на съдилищата, СГС е приел, че негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот (независимо дали е политическо лице или известно на обществото по други причини), не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (ако не осъществяват състава на престъплението „обида” съгласно НК). Съдът е посочил също, че оценъчните съждения не могат да бъдат проверявани за тяхната вярност, тъй като представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Изхождайки от така приетото в трайно установената съдебна практика, СГС е изтъкнал, че в случая оценъчното съждение дори не произхожда от служител на ответника, а от самата ищца. В тази връзка въззивният съд е споделил решаващите изводи на първостепенния съд, че в контекста на процесното интервю в сутрешното предаване „Здравей, България“, ищцата не просто е цитирала мисълта на датския философ С. К., но и се е солидаризирала с нея, т.е. изразила е своето собствено отношение и е изказала свое оценъчно съждение, но използвайки формулировка и израз, вече употребени публично от посочения от нея мислител и философ; и именно поради това, излъчването от страна на ответника на думите (процесния израз) на ищцата във вечерната емисия „Новини”, без изричното посочване, че същите са цитат, не е противоправно – ищцата чрез тези думи е изразила собственото си мнение и субективна оценка, а не е имала за цел да информира водещия и зрителите за мислите на датския философ. По тези съображения въззивната инстанция е потвърдила отхвърлителното първоинстанционно решение. Настоящата касационна инстанция намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, не са налице наведените от жалбоподателката основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. При разрешаването на правния спор между страните въззивният съд не е обсъждал в мотивите си нито дали журналистът има задължение да посочи точно, че интервюираното от него лице цитира мнението на трето лице, нито дали това съставлява част от професионалното задължение на журналиста да информира точно аудиторията си, нито пък – дали именно такова неизпълнение – на такива задължения на журналиста съставлява правонарушение и неправомерно (противоправно) поведение по смисъла на чл. 45, във вр. с чл. 49 от ЗЗД. Т.е. и двата материалноправни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателката, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което и не съставляват в случая основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Както вече стана ясно, за да достигне до решаващия си извод по делото, че не е налице противоправност на процесното бездействие от страна на служители (журналисти) при дружеството-ответник, изразяващо се в неизлъчване във вечерната емисия на тази част от изявлението на ищцата, в която тя сочи, че с изричането на процесните думи („По-добре дъщеря ми да е лека жена, проститутка, отколкото синът ми да е журналист“) тя цитира С. К., въззивният съд е приел, че ищцата не е имала за цел да информира зрителите за мисълта на датския философ и не просто е цитирала тази мисъл, а се е солидаризирала с нея, като по този начин е изразила своето собствено отношение и е изказала свое оценъчно съждение. При това положение, в настоящия случай е очевидно, че е без никакво значение дали за аудиторията (зрителите) е станало ясно, че при изразяването на своята собствена позиция ищцата е използвала свои думи или е цитирала трето лице, с чието изявление се е солидаризирала – това ясно следва от разясненията, дадени в мотивите към решение № 7/1996 г. по конст. дело № 1/1996 г. на Конституционния съд, както и от трайно установената практика на съдилищата (включително на ВКС), на които се е позовал въззивният съд в обжалваното решение. В този смисъл, формулираните от страна на жалбоподателката материалноправни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД нито са от значение за изхода на конкретния правен спор по настоящото дело (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС); нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като абстрактен отговор на тези въпроси, който да е приложим във всички случаи, не може да бъде даден, а във всеки отделен случай е необходима конкретна преценка на конкретните обстоятелства (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение