Определение № 1731 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 810/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД в несъстоятелност срещу определение №176/ 19.03.2024 г. по т.д. №201/24 на ТО на САС, с което е потвърдено определение от 01.02.2024 г. СГС, ТО, VІ – 9 състав за прекратяване на производството по т.дело № 189/20 г. и е в ръщане на исковата молба, на ищеца „Корпоративна търговска банка“ АД в несъстоятелност Навеждат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Частният касатор счита,че е налице основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.3 и ал.2, предл 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. За да постанови обжалваното определение в тази част, съставът на въззивния съд, се е позовал на следното: С разпореждане от 02.11.2023 г., / постановено след възобновяване на спряното производство по делото/ първоинстанционният е оставил без движение исковата молба, като е указал на ищеца да уточни обстоятелствената част на същата, като посочи как е формирана сумата от 18 480 735,21 лева, конкретните незаплатени вноски от главницата и размер на всяка вноска поотделно. Указал е да се уточни и начина на формиране на 1 отделните претенции за заплащане на договорна лихва, мораторна лихва и неустойка, както и как е формиран размера на всяка от тях. Горното разпореждане е връчено на ищеца с призовка, получена редовно на 08.11.2023 г. С молба от 15.11.2023 г. ищецът е поискал продължаване на срока за изпълнение на указанията по разпореждането от 02.11.2023 г., поради уважителни причини – отдалеченост на сградата на архива на банката, недостиг на персонал и използване на нов софтуер, които затрудняват значително изпълнението на указанията. С разпореждане от 15.11.2023 г. срокът за изпълнение на указанията е продължен с тридесет дни, считано от 15.11.2023 г. В продължения срок, на 15.12.2023 г. по делото е депозирана повторна молба за продължаване на срока, в която като уважителни причини са посочени същите обстоятелства. С разпореждане от 18.12.2023 г. съдът е продължил срока с още тридесет дни, считано от 18.12.2023 г. В рамките на продължения срок, в молба от 16.01.2024 г. ищецът е поискал ново продължаване на срока, аргументирайки се със същите обстоятелства. С разпореждане от 17.01.2024 г. срокът за изпълнение на указанията е продължен с един месец, считано от датата на изтичане на предходния срок. С нова молба, депозирана на 30.10.2024 г. / в рамките на продължения срок/ ищецът е поискал ново продължаване на срока, но с обжалваното определение от 01.02.2024 г. съдът е отказал четвърто продължавание, като е приел, че е налице неизпълнение на указанията и е прекратил производството по делото. За да счете така постановеното разпореждане за законосъобразно, въззивният съд се е позовал на съдържанието на разпоредбата на чл. 63 от ГПК, че законните и определените от съда срокове могат да бъдат продължавани от съда по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличие на уважителни причини. Преценката за основателността на молбата се извършва от съда, който следва да вземе предвид всички релевантни обстоятелства в тяхната съвкупност. В настоящия случай определеният от закона срок – едноседмичен, е бил продължаван от съда триктрано с по тридесет дни - общо за деветдесет дни – срок, надвишаващ дванадесет пъти законоустановения за изпълнение на указания на съда, по съображения за липса на персонал, отдалеченост на архива и използване на нов програмен продукт, които се изтъкват и в частната жалба. Съдът е изложил, че законът не предвижда ограничение във възможността процесуалните срокове да бъдат продължавани, но съобразно принципа на добросъвестно упражняване на процесуалните права по чл. 3 от ГПК ищецът е разполагал с достатъчно време за да организира защитата си и да преодолее всички затруднения при издирване на доказателствата, необходими за изпълнение указанията на съда. Именно липсата на активност в горния смисъл е обосновала злоупотреба с право, която може да доведе до необосновано накърняване правната сфера на ответника. Предвид гореизложеното обжалваното разпореждане за прекратяване на производството и връщане на ИМ е прието за законосъобразно и е 2 потвърдено от въззивния съдебен състав В изложение на основанията за допускане до касация се поставя въпросът за това, може ли съдът, по реда на чл.63 ал.1 ГПК, да откаже ново продължаване на процесуален срок, когато вече е бил допуснал такова и без да са отпаднали обстоятелствата, на които е мотивирал предходното уважаване на молбата за това; Касаторът се позовава на наличието на основание за допускане до касация в хипотезата на чл.280 ал.1,т.3 ГПК и на очевидна неправилност. По отношение преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. намира следното: Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В случая, така формулираният въпрос се явява фактически и по правилността на обжалвания въззивен акт, доколкото се свежда до преценка, при произнасянето по чл.63 ал.1 ГПК за продължаване на срока за отстраняване нередовностите на ИМ, на база конкретните обстоятелства от значение за специфичния случай/многократното й прилагане в полза на молителя преди последното произнасяне/, а не до тълкуване на цитираната процесуалноправна разпоредба, с оглед изясняване на нейното съдържание. Както е посочено в обжалвания пред ВКС акт, преценката за основателността на молбата по чл.63 ал.1 ГПК се извършва от съда, при отчитане и на всички релевантни обстоятелства в тяхната съвкупност, които винаги се явяват специфични за отделния случай. С оглед изложеното не е налице формулиран правен въпрос, който да се подложи на дискреция по допълнителните критерии, уредени в чл.280 ал.1 ГПК, а такъв, чийто отговор е в зависимост от специфичните за всеки 3 Председател: тделен спор по чл.63 ал.1 ГПК обстоятелства. Следователно: не са налице хипотезите на чл.280 ал.1,т.3 ГПК или на чл.280 ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- липсват формулиран от касатора правен въпрос и не е налице очевидна неправилност, изразяваща се в противоречие на изводите на съда с разпоредбата на чл. 63 ал.1 ГПК. С оглед изложеното Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение