Определение № 122 от 01.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 659/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Семена - Добрич“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. К. Н. Й. срещу решение № 260061 от 16.10.2020г. по в. гр. дело № 1445/2020г. на Старозагорски окръжен съд, Първи граждански състав, с което е потвърдено решение № 319 от 02.03.2020г. по гр. дело № 4612/2019г. на Старозагорски районен съд и „Семена – Добрич“ АД е осъдено да заплати на Т. В. Т., действащ в качеството на ЕТ „Д. – Т. В.“, [населено място] сума в размер 500 лв., представляваща направени по делото разноски за въззивното производство. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Семена – Добрич“ АД против Т. В. Т., действащ в качеството на ЕТ „Д. – Т. В.“, иск за обявяване на нищожност на основание чл. 270, ал. 2 ГПК на решение № 233 от 24.07.2018г. по в. т. дело № 665/2017г. на Апелативен съд Пловдив и на определение № 458 от 11.07.2019г. по т. дело № 2986/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., поради противоречие с правовия ред, като неоснователен и недоказан, и ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер 500 лв., представляваща направени разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Поддържа становище, че в исковата молба се твърди, че решението на Апелативен съд Пловдив и определението на ВКС са нищожни поради противоречие с правния ред, постановени са при нарушения на фундаментални правни принципи, без спазването на които е невъзможно гражданското производство, но въззивната инстанция не се е произнесла по тези оплаквания, не е обяснила защо приема за валидно решение, което е постановено не въз основа на доказателствата по делото, а защото на съда са му били ноторно известни факти за злоупотреби между свързани лица по времето на „прехода“ /в случая длъжникът „Семена-Добрич“ АД не е свързано лице с никой от кредиторите/, не е обяснила защо приема за нормално обстоятелството, че Апелативен съд Пловдив, без да вземе предвид извършените две оценителни експертизи по конкретното дело, е отхвърлил иска с мотиви, че на съда са му били служебно известни експертизи по други дела, с друг предмет, между други страни, за други имоти, и че според тези други експертизи оценките на имотите били завишени, нито се е аргументирала защо приема, че определението на ВКС не е нищожно. Касаторът поддържа, че не е изложил твърдения, че съдебните актове са нищожни, защото не са подписани или защото не са в писмена форма, нито че са постановени от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав. Релевира евентуални доводи за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи доводи за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Стара Загора на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Длъжен ли е съдът да се произнася само по предявения иск?“ – чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК

2. „Страните или съдът определят предмета на делото?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК

3. „Нарушава ли въззивният съд принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитпвното начало, ако се произнесе по непредявен иск?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК

4. „Какъв е порокът на съдебно решение, постановено при нарушение на принципа на диспозитпвното начало /чл. 6, ал. 2 ГПК и чл. 155 ГПК/?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Касаторът поддържа, че посочените четири правни въпроса са решени в противоречие с т. 10 от Tълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 29.02.2012г. по тълк. д. № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 29 от 04.03.2015г. по гр. д. № 5189/2014г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 18 от 28.01.2019г. по гр. д. № 978/2018г. на ВКС, ГК. I г. о., решение № 183 от 01.02.2018г. по гр. д. № 689/2017г. на ВКС, ГК. III г. о., решение № 240 от 13.10.2014г. по гр. д. № 3144/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 274 от 13.12.2011г. по гр. д. № 1514/2010г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 361 от 20.05.2015г. по гр. д. № 1692/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др.

5. „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК

6. „Задължен ли е съдът, включително и въззивният, да мотивира своите решения?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

7. „Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

8. „Длъжен ли е съдът да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Касаторът поддържа, че въпросите от т. 5 до т. 8 включително са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: т. 7 и 8 от ППВС № 1/13.07.1953г., т. 1 и 2 от ППВС № 7/276.12.1965г., т. 1 от ППВС № 2/30.11.1967г., ППВС № 1/1985г., т. 1 и 2 ППВС № 1/10.11.1985г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т. 3, 4 и 10 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т. 2 и 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2 от 29.02.2012г. по тълк. д. № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 65 от 30.07.2019г. по т. д. № 183/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 137 от 19.07.2019г. по гр. д. № 3037/2018г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 22 от 02.07.2019г. по т. д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 77 от 25.06.2019г. по гр. д. № 2332/2018г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 65 от 12.03.2018г. по гр. д. № 2589/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 35 от 23.05.2019г. по гр. д. № 1499/2018г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 288 от 15.01.2018г. но гр. д .№ 59/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 93 от 27.10.2016г. по т. д. № 1882/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 289 от 01.10.2013г. по гр. д. № 1331/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 77 от 6.08.2019г. по гр. д. № 2151 /2018г. на ВКС, ГК, I г. о. и мн. др.

9. „Длъжен ли е съдът да разглежда и да се произнася по оплаквания на страните за нарушени техни права по Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи?“ – по посочения въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на съдебна практика, както и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Касаторът прави оплакване, че обжалваното решение е постановено в нарушение на чл. 5 – чл. 10, чл. 153, чл. 154, чл. 178 – чл. 183, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на чл. 6, §1 от КЗПЧОС, и в противоречие с практиката на Европейският съд по правата на човека и Съда на Европейския съюз, а именно: James and Others v. United Kingdom, § 81; Masson and Van Zon v. the Netherlands, § 48; Gutfreund v. France, § 41; Boulois v. Luxembourg, § 90-94; Stran Greek Refineries and Stratis Andreadis v. Greece, § 49; Airey V. Ireland, § 24; Stanev v. Bulgaria, § 231; Moreira de Azevedo v. Portugal, § 66; Tinnelly & Sons Ltd и други и McElduff и други срещу Великобритания; Apostol срещу Грузия; Beian v. Romania, § 37; Nejdet Sahin and Perihan Sahin v. Turkey, § 56-57 и 80.

10. „Противоречието на едно съдебно решение с правния ред и с основните фундаментални принципи на правото и на гражданския процес води ли до неговата нищожност?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

11. „Принципите на диспозитивното начало, на състезателното начало и на равенството на страните фундаментални принципи ли са? Гражданският процес може ли да съществува без тях?“ - чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Касаторът поддържа, че при изясняване на съдържанието на понятието „нищожно решение“ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1188 от 19.11.2008г. по гр. д. № 4694/2007г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 668 от 15.11.2010г. по гр. д. № 1790/2009г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 123 от 04.04.2012г. по гр. д. № 777/2011г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 114 от 13.10.2014г. по гр. д. № 1954/2014г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 422 от 18.07.1997г. по гр. д. № 250/1997г. на ВКС, петчленен граждански състав, решение № 63 от 30.11.2016г. по т. д. № 1512/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 522 от 25.09.2014г. по ч. гр. д. № 4690/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 1560 от 23.5.1977г. по гр. д. № 771/1977г. на ВС и др., както и няколко решения на Районен съд Хасково и Окръжен съд Хасково.

Ответникът Т. В. Т., действащ в качеството на ЕТ „Д. – Т. В.“, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. И. Г. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че решението е допустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по предявения иск. Релевира доводи, че касаторът не е изложил конкретно оплакване и аргументи във връзка с първия правен въпрос; не е посочил кои твърдения и коя задължителна практика се отнасят до втория правен въпрос; третият въпрос е основан на невярно твърдение, че съдът се е произнесъл по непредявен иск; четвъртият въпрос е неправилно формулиран, тъй като в конкретния случай не е налице нарушение на диспозитивното начало; по отношение на петия въпрос касаторът не е посочил конкретно кое доказателство не е обсъдено от съда и в нарушение на кой закон; относно въпросите от т. 6 до т. 9 включително не е ясно какви са конкретните оплаквания и коя е приложимата според касатора съдебна практика; касаторът не е изложил никакви аргументи защо счита, че въпросът по т. 9 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът поддържа също, че цитираната от касатора съдебна практика на ВКС е неотносима, а приложените решения на Районен съд Хасково и Окръжен съд Хасково не представлява задължителна съдебна практика. Релевира и доводи за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от външна страна отговаря на изискванията на чл. 280 и чл. 281 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че с решение по т. дело № 198/2011г. на Окръжен съд Добрич подадената от Т. В. Т. в качеството на ЕТ „Д. – Т. В.“ молба за откриване на производство по несъстоятелност на „Семена – Добрич“ АД е отхвърлена. Решението на Окръжен съд Добрич е потвърдено от Апелативен съд Варна с решение по в. т. дело № 435/2013г., което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 522 от 19.06.2014г. по т. дело № 937/2014г. на ВКС, ТК, Първо т. о.

Съдебният състав е установил, че с решение № 93/23.03.2016г., допълнено с решение № 197 от 14.06.2017г. по т. дело № 249/2015г. на Окръжен съд Стара Загора Т. В. Т. в качеството му на ЕТ „Д. – Т. В.“ е осъден да заплати на „Семена - Добрич“ АД на основание чл. 631а, ал. 1 ТЗ сумата 499 990 лв. - обезщетение за причинените на „Семена - Добрич“ АД вреди /пропуснати ползи/, част от общия размер на пропуснатите ползи от 2 819 499,66 лв., вследствие умишлено подаване от Т. В. Т. в качеството му на ЕТ „Д. – Т. В.“ на молба за образуване на производство по несъстоятелност срещу „Семена - Добрич“ АД, по която е образувано т. дело № 198/2011г. на Окръжен съд Добрич, която е отхвърлена с влязло в сила решение, съставляващи разликата в продажната цена на недвижимо имущество, инфраструктура, машини и съоръжения, описано в предварителен договор от 16.05.2011г., сключен между „Семена - Добрич“ АД и „Фарм Сенс“ ЕООД, и получената за същото имущество цена, при реализирани продажби след подадената от ЕТ „Д. – Т. В.“ молба за откриване на производство по несъстоятелност, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба на 13.08.2015г. до окончателното изплащане на сумата. Посоченото решение на Окръжен съд Стара Загора е обжалвано пред Апелативен съд Пловдив, същото е отменено изцяло с решение № 233 от 24.07.2018г. по в. т. дело № 665/2017г. на Апелативен съд Пловдив и предявеният от „Семена - Добрич“ АД против Т. В. Т. в качеството му на ЕТ „Д. – Т. В.“ частичен иск по чл. 631а, ал. 1 ТЗ е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С определение № 458 от 11.07.2019г. по т. дело № 2986/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. не е допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение.

Въззивната инстанция е посочила, че порочните съдебни решения според степента на опорочаване се делят на три групи - нищожни, недопустими и неправилни. Изложила е съображения, че в разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК не са посочени пороците на съдебните решения, които водят до тяхната нищожност, но съгласно константната съдебна практика нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което има изключително сериозни пороци и не отговаря на основните процесуални изисквания за валидност, а именно: постановено е от незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изготвено в предвидената от закона писмена форма, не е подписано, противоречи на правния ред и на добрите нрави /не се касае до противоречие на материалноправна норма, а на правния ред въобще/, ако решението е абсолютно неразбираемо дори чрез тълкуване, ако заповядва нещо невъзможно.

При направената служебна проверка Окръжен съд Стара Загора не е констатирал решение № 233 от 24.07.2018г. по в. т. дело № 665/2017г. на Апелативен съд П. и определение № 458 от 11.07.2019г. по т. дело № 2986/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. да страдат от някои от посочените пороци, поради което е направил извод, че същите са валидни. Посочил е, че и двата акта са постановени в изискуемата писмена форма, подписани са от съдебния състав, постановени са от надлежен съдебен орган, който функционира в законен състав, постановени са в рамките на правораздавателната власт на съда, волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и разбираемо.

По отношение на наведените от ищеца основания за нищожност на двата съдебни акта поради нарушение на правото на Европейския съюз /преди Европейската общност/, както и на правовия ред на Република България, съдебният състав е приел, че същите нямат отношение към валидността на решението, а единствено към неговата правилност. За да направи извод за неоснователност на основния довод на ищеца за нищожност на решението на Апелативен съд Пловдив и определението на ВКС - противоречие на съдържанието на съдебните актове с правовия ред поради нарушения от страна на съда на диспозитивното начало в процеса, на принципа на равенство между страните и принципа на състезателното начало, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че твърдяното от касатора наличие на нарушение на посочените императивни материалноправни и процесуалноправни норми при постановяване на съдебното решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. В случай, че е налице нарушение на сочените от ищеца процесуални норми, регламентиращи основните принципи в гражданския процес, това би имало отношение към правилността на съдебния акт, но не и към неговата валидност. Въззивният съд е посочил, че е процесуално недопустимо в рамките на спора за нищожност на решението на Апелативен съд Пловдив и определението на ВКС да се преценява тяхната правилност. Позовал се е и на решение № 15/26.01.2015г. по гр. д. № 3298/2014г. на ВКС, ГК, І г. о.

Въззивната инстанция е изложила, че всички подробно развити съображения от ищеца представляват доводи и съображения, касаещи производството по т. дело № 249/2015г. по описа на Окръжен съд Стара Загора по предявения иск с правно основание чл. 631а, ал. 1 ТЗ и с тях се цели пререшаване на вече решен със сила на присъдено нещо съдебен спор. Приела е за неоснователни възраженията във въззивната жалба досежно това, че районният съд не бил обсъдил представените доказателства, както и изложените твърдения. Посочила е, че първоинстанционният съд е обсъдил фактите и обстоятелствата, които касаят конкретния спор, като е недопустимо да прави ревизия на правилността на вече влезли в сила съдебни актове. Поради това въззивният съд е заключил, че правилно и законосъобразно районният съд не е обсъдил по същество поддържаните от ищеца и подробно изложени в исковата молба доводи в тази насока.

Съдебният състав е изложил и съображения, че нищожност на едно съдебно решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Когато неяснотата в съображенията на съда в съдебния акт се приравнява на липса на мотиви, е налице нарушение на съдопроизводствено правило – чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотиви е резултат на формално невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В тези случаи на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото на иск.

По изложените съображения въззивният съд е заключил, че искането за прогласяване на нищожността на решение № 233 от 24.07.2018г. по в. т. дело № 665/2017г. на Апелативен съд Пловдив и определение № 458 от 11.07.2019г. по т. дело № 2986/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите четири процесуалноправни въпроса /от т. 1 до т. 4/ се отнасят до допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по въпросите от т. 1. до т. 4 по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, при нередовна искова молба, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Въззивното решение е недопустимо и в случай, че въззивният съд се е произнесъл по предявен иск, който не е разгледан от първоинстанционния съд, с изключение на хипотезата на предявен в евентуално съединение иск. В посочения смисъл са постановени по реда на чл. 290 ВКС множество съдебни решения, част от които са цитирани от касатора.

В конкретния случай ищецът „Семена – Добрич“ АД /настоящ касатор/ е предявил против Т. В. Т., действащ в качеството на ЕТ „Д. – Т. В.“, иск за обявяване на нищожност на основание чл. 270, ал. 2 ГПК на решение № 233 от 24.07.2018г. по в. т. дело № 665/2017г. на Апелативен съд Пловдив и на определение № 458 от 11.07.2019г. по т. дело № 2986/2018г. на ВКС, ТК, II т. о., поради противоречие с българския правов ред и общоевропейския правов ред. В исковата молба поддържа становище, че със съдебните актове – предмет на иска, се нарушават основополагащи принципи на правовия ред на Република България, които представляват общи принципи на правораздаването - диспозитивното начало в процеса, принципа на равенството между страните, принципа на състезателното начало, без спазването на които справедливият съдебен процес е невъзможен и които принципи представляват елемент от правовия ред на Република България и на държавите, подписали Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както и на Европейския съюз. Според касатора посочените общи принципи са нарушени от Апелативен съд Пловдив и ВКС при постановяване на посочените съдебни актове по следния начин: чрез обсъждане от съдилищата на факти и обстоятелства, които не са твърдени от страните; неизпълнение на задължението на съда да посочи на страните, че по делото има факти и обстоятелства, които той счита, че са му служебно известни, и да им даде възможност да изложат своите доводи във връзка с тях, като по този начин ищецът /настоящ касатор/ бил лишен от възможността да организира защитата си; необсъждане на твърденията на ищеца и представените от него доказателства; немотивиране на решението. В исковата молба касаторът поддържа също, че решението на Апелативен съд Пловдив противоречи на принципа на гражданското право, че вината се предполага, и на принципа на търговското право, че търговецът носи по-голяма отговорност в сравнение с обикновения гражданин, както и че Апелативен съд Пловдив в противоречие с тези принципи е приел, че ищецът в производството по чл. 631а, ал. 1 ТЗ трябва да доказва вината на търговеца, който неоснователно и недобросъвестно е предизвикал производството по несъстоятелност и по този начин е поставил търговеца-ответник в производството по чл. 631а, ал. 1 ТЗ в по-благоприятно положение. Касаторът излага в исковата молба, че нищожността на съдебното решение не е установена от ВКС по реда на инстанционния контрол, като ВКС не е допуснал касационно обжалване, поради което определението на ВКС също е постановено в нарушение на посочените основополагащи принципи и е нищожно.

Въззивният съд е определил правилно правната квалификация на предявения иск съобразно твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти и заявения петитум – прогласяване на нищожност на решение № 233 от 24.07.2018г. по в. т. дело № 665/2017г. на Апелативен съд Пловдив и на определение № 458 от 11.07.2019г. по т. дело № 2986/2018г. на ВКС, ТК, II т. о. поради противоречие с правовия ред на основание чл. 270, ал. 2 ГПК, разгледал е предявения иск и е постановил допустимо решение.

Изложените от съдебния състав съображения, че при направената служебна проверка не е констатирано решението на Апелативен съд Пловдив и определението на ВКС да страдат от пороците, обуславящи нищожност на съдебния акт, както и че двата акта са постановени в изискуемата писмена форма, подписани са от съдебния състав, постановени са от надлежен съдебен орган, който функционира в законен състав, постановени са в рамките на правораздавателната власт на съда, волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и разбираемо, не обуславят извод за недопустимост на решението на Окръжен съд Стара Загора. За да направи извод за неоснователност на иска за прогласяване на нищожност на посочените съдебни актове поради противоречие с правовия ред поради нарушения от страна на съда на диспозитивното начало в процеса, на принципа на равенство между страните и принципа на състезателното начало, въззивната инстанция е приела, че направените от касатора /ищеца/ оплаквания за нарушение на посочените принципи чрез нарушаване на конкретни императивни материалноправни и процесуалноправни норми при постановяване на съдебното решение, включително необсъждане на представените доказателства и изложените твърдения, може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Основните мотиви, че решението на Апелативен съд Пловдив и определението на ВКС не са нищожни поради противоречие с правовия ред на Република България и Европейския съюз, тъй като наведените от ищеца в тази насока твърдения и оплаквания нямат отношение към валидността на решението, а единствено към неговата правилност, са изложени с оглед твърденията в исковата молба и съответстват на извода за тяхната неоснователност и диспозитива на съдебното решение.

Формулираните от касатора от т. 5 до т. 8 включително процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивната инстанция и в този смисъл са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като същите не са решени и съдебният състав не е процедирал в противоречие с константната практика на ВКС.

Съгласно Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, тъй като е обсъдил относимите към спора по чл. 270, ал. 2 ГПК събрани по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Съдебният състав е изложил мотиви по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания и доводи и ги е счел за неоснователни. Поради извършената преценка, че направените от касатора /ищеца/ оплаквания за допуснати от Апелативен съд Пловдив и ВКС нарушения на принципите на диспозитивното начало в процеса, принципа на равенство между страните и принципа на състезателното начало чрез нарушаване на конкретни посочени императивни материалноправни и процесуалноправни норми при постановяване на съдебното решение, включително необсъждане на представените доказателства и изложените твърдения, нямат отношение към валидността на решението и определението, а единствено към тяхната правилност, въззивната инстанция не е дължала проверка дали Апелативен съд Пловдив при разглеждане на спора по в. т. дело № 665/2017г. и постановяване на решение № 233 от 24.07.2018г. е установил и обсъдил факти и обстоятелства, които не са твърдени от страните, дали е изпълнил задължението си да посочи на страните, че по делото има факти и обстоятелства, които той счита, че са му служебно известни, дали е дал на страните възможност да изложат своите доводи във връзка с тях, дали ищецът /настоящ касатор/ е имал възможност или е бил лишен от нея да организира защитата си, дали Апелативен съд Пловдив е постановил решението си без да обсъди твърденията на ищеца /сега касатор/ и представените от него доказателства. По същите съображения Окръжен съд Стара Загора не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС, като не е обсъдил дали Апелативен съд Пловдив е приложил правилно оборимата презумпция в гражданското право, че вината се предполага до доказване на противното, и принципа, че търговецът носи по-голяма отговорност и дължи по-засилена грижа /чл. 302 ТЗ/ в сравнение с обикновения гражданин и грижата на добрия стопанин /чл. 63, ал. 2 ЗЗД/. Несъгласието на касатора с извода на въззивната инстанция и мотивите на въззивното решение и направените доводи за тяхната неправилност представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Посоченият от касатора в т. 9 въпрос е обвързан с оплакването му, че Окръжен съд Стара Загора при постановяване на решението е допуснал нарушение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по този процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен, защото не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба, тъй като въпросът не е разрешен в противоречие с цитираната практика на Европейския съд по правата на човека и Съда на Европейския съюз по приложението на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Въззивният съд не е отрекъл, че чл. 6, § 1 КЗПЧОС се прилага и по отношение на възникнал спор относно „граждански права и задължения“, не е нарушил правото на касатора на справедлив процес, нито правото му на достъп до съд, не е отказал на ищеца да представи своите доказателства и да направи доказателствени искания, предоставил е възможност на страните да изразят становищата си по насрещните твърдения и да ангажират доказателства при условията на равнопоставеност, не е поставил някоя от страните в по-неблагоприятно положение от другата при представянето на позициите си и ангажирането на доказателства, разгледал е спора по същество и е формирал своите фактически и правни изводи по предявения иск съобразно приетите за относими факти и доказателства. Обстоятелството, че съдебният състав не е обсъдил оплаквания на касатора за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила и императивни материалноправни норми от Апелативен съд Пловдив при постановяване на решение № 233 от 24.07.2018г. по в. т. дело № 665/2017г., не води до извод за неправилно приложение на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, тъй като тези оплаквания са относими към правилността на решението на Апелативен съд Пловдив, но не и към неговата валидност, респективно твърдяна от касатора нищожност.

По посочения в т. 9 процесуалноправен въпрос не е осъществен и допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 6, § 1 КЗПЧОС е формирана практика на Европейския съд по правата на човека, която не е нарушена от въззивната инстанция.

Материалноправните въпроси, формулирани от касатора в т. 10 и т. 11, са относими към съдържанието на понятието „нищожно решение“ по смисъла на чл. 270, ал. 1 и ал. 2 ГПК и са релевантни за спора. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото същите не са решени от Окръжен съд Стара Загора в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решение № 1188 от 19.11.2008г. по гр. д. № 4694/2007г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 123 от 04.04.2012г. по гр. д. № 777/2011г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 114 от 13.10.2014г. по гр. д. № 1954/2014г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 63 от 30.11.2016г. по т. д. № 1512/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 522 от 25.09.2014г. по ч. гр. д. № 4690/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 355 от 3.10.2012г. по гр. д. № 35/2012г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 73 от 18.05.2015г. по гр. д. № 5113 / 2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 318 от 29.11.2013г. по гр. д. № 2009/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 15 от 26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 60138 от 26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021г. на ВКС, ГК, I г. о. и други, нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В решение № 15 от 26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. е посочено, че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Настоящият съдебен състав възприема изложената константна практика на ВКС, която е съобразена от Окръжен съд Стара Загора при постановяване на обжалвания въззивен съдебен акт. В решение № 668 от 15.11.2010г. по гр. д. № 1790/2009г. на ВКС, ГК, I г. о. съдебен състав на ВКС е посочил, че решението е нищожно, когато съдържанието му противоречи на българския правов ред, но изложеното е в контекста на приета от съдебния състав нищожност поради постановяването му от друг съдебен състав, различен от съдебния състав, взел участие в съдебното заседание.

Действително под понятията „правов ред“ и „обществен ред“ следва да се разбират основните принципи на правопорядъка на Република България, охраняващи основни ценности, чието зачитане трябва да бъде обезпечено, а към настоящия момент и правото на Европейския съюз. В посочените понятия се включват тези императивни правни норми от публичен характер, които са установени от Конституцията, формират основите на правовия ред в държавата и които изразяват основни идеи и ценности, чието спазване е гаранция за нормалното и свободно функциониране на държавата и обществото. Тези принципи са материалноправни и процесуалноправни - законност, равнопоставеност на гражданскоправните субекти, право на защита и равенство на страните в процеса, състезателно начало и право на справедлив процес и други. Поради тяхната значимост те са закрепени с императивни правни норми в Конституцията и законите на страната. Не всяко нарушение на материалния и процесуалния закон, което е допуснато от съда, представлява основание за прогласяване на нищожност на съдебното решение. Нарушението на императивните материалноправни норми и същественото нарушение на съдопроизводствените правила в по-голямата им част, включително на тези чрез които се допуска нарушение на основни принципи на гражданското съдопроизводство, води до недопустимост или неправилност на постановения съдебен акт. Нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което има изключително сериозни пороци и не отговаря на основните процесуални изисквания за валидност, а именно: постановено е от незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изготвено в предвидената от закона писмена форма, не е подписано, ако решението е абсолютно неразбираемо дори чрез тълкуване, ако заповядва нещо невъзможно. Останалите нарушения на материалния закон и същественото нарушение на останалите процесуални разпоредби са относими към допустимостта или правилността на решението, чиято проверка се извършва в производството по обжалване на невлезлия в сила съдебен акт, както и в съответните хипотези на чл. 303, ал. 1 ГПК за отмяна на влязло в сила решение. Защитата на правото на страната на справедлив и състезателен процес с равнопоставеност на страните и пълно изясняване на спора откъм фактическа и правна страна се осъществява по реда на обжалване и преценката за допустимост и правилност на обжалваното решение, но не и чрез прогласяването му за нищожно.

Решение № 422 от 18.07.1997г. по гр. д. № 250/1997г. на ВКС, петчленен граждански състав е неотносимо, тъй като е постановено в производство по екзекватура на решение на Парижки арбитраж и в него е разгледано понятието „обществен ред“ по смисъла на чл. 5, ал. 2, б. „б“ от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни решения /Нюйоркската конвенция/.

Решение № 1560 от 23.5.1977г. по гр. д. № 771/1977г. на ВС също е неотносимо, тъй като е постановено по иск за поставяне под пълно запрещение на определено лице, като обжалваното решение е отменено поради решаване на спора без участието на ответницата, която е поставена под пълно запрещение.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай по релевантните правни въпроси е създадена константна практика на ВКС, която не следва да бъде променяна и която е съобразена от въззивната инстанция.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеният от Окръжен съд Стара Загора съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение