Определение № 3394 от 13.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 738/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Плантабул“ ЕООД, чрез адв. В.В. срещу решение №147 от 05.03.2024г., постановено по в.т.д. №57/2024г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №1325 от 03.11.2023г. по т.д. №2383/2022г. по описа на Софийски градски съд. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Прима Ленд Груп“ АД, [населено място] иск с правно основание чл.49, във вр. с чл.45 ЗЗД, във вр. с чл.124 ТЗ и чл.3 ГПК за присъждане на сумата 359 750 лева, претендирана като част от вземане в общ размер от 1 000 000 лева, представляващо парично обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи – редуциране в размера на търговската печалба на ищеца за периода от 2018г. до 2021г., които вреди са причинени в резултат на допуснато неизпълнение на задължения на съдружника „Прима Ленд Груп“ АД за оказване на съдействие за осъществяване на дейността на „Плантабул“ ЕООД и за лоялност в хипотезата на нарушаване на забраната за действие против интересите на дружеството, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба /29.12.2022г/ до окончателното погасяване на задължението. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необосновано. Касаторът поддържа, че не са обсъдени всички доводи и възражения на страните, не са анализирани всички доказателства, включително са игнорирани относими свидетелски показания. Оспорва като противоречащи на закона и необосновани изводите на съда, че не са доказани противоправно поведение на ответника, процесните вреди, както и причинно-следствена връзка между тях. Моли да се отмени въззивното решение и да бъде уважен изцяло предявеният иск, като му се присъдят направените разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: „1. Кои факти следва да преценява съдът при спор относно претърпяна пропусната полза?“- в противоречие с ТР №3/13.01.2023г. на ОСГТК на ВКС; „2. Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №80/03.05.2018г., гр.д. №2560/2017г., ІV г.о., решение №61/01.03.2016г., гр.д. №4578/2015г., ІV г.о., решение №226/12.07.2011г., гр.д. №921/2010г., ІV г.о. и др.; „3. Кой носи тежестта на доказване при противопоставяне на правоизключващо възражение?“- в противоречие с практиката на ВКС -решение №122/19.06.2014г., т.д. №3228/2013г., І т.о.; „4. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, вкл. защо приема някое доказателство за недостоверно?“- в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/04.01.2011г., гр.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/09.12.2013г., т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и цитираната практика по чл.290 ГПК; „5. Кои са фактите, за които ищецът ще носи доказателствена тежест при иск за вреди във формата на пропуснати ползи от деликт?“- с твърдение, че е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага и доводи за очевидна неправилност на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и явна необоснованост. Ответникът „Прима Ленд Груп“ АД, чрез адв. В.В. оспорва касационната жалба, като излага както доводи за липсата на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, така и за неговата правилност. Моли да не бъде допускано касационно обжалване на решението на Апелативен съд-София, а ако бъде допуснато- решението да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.49, във вр. с чл.45 ЗЗД за присъждане на сумата 359 750 лева, претендирана като част от вземане в общ размер от 1 000 000 лева, представляващо парично обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи- нереализирана търговска печалба от ищеца в периода 2018г. - 2021г., причинени в резултат на допуснато неизпълнение на задълженията на съдружника „Прима Ленд Груп“ АД за оказване на съдействие за осъществяване на дейността на „Плантабул“ ЕООД и за лоялност /в хипотезата на нарушаване на забраната за действие против интересите на дружеството/, въззивният съд намира, че не са установени елементите от фактическия състав- противоправно поведение на ответника, вреда за ищеца и причинно-следствена връзка между тях. Решаващият съдебен състав счита, че за да е основателен искът, следва да бъде доказано, че ответникът е съдружник в ищцовото дружество през исковия период; че като съдружник е действал против интересите на ищцовото дружеството чрез посочените в исковата молба действия или съответно не е оказвал необходимото за дейността на дружеството съдействие чрез описаните бездействия; че ищцовото дружество е претърпяло вреда, изразяваща се нереализирана печалба в размер на 1 000 000 лева, както и че тази вреда е настъпила в пряка причинна връзка с поведението на ответника. Съдът приема за безспорно, че ответното дружество е съдружник в „Плантабул“ ООД от 2016г., но намира, че не се доказват твърдените негови противоправни действия и бездействия. Подчертава, че първото противоправно действие, съставляващо действие против интересите на дружеството, изразяващо се в съзнателно използване на протокол от Общо събрание на съдружниците на ищцовото дружество от 20.04.2018г., което реално не е било проведено и опит да бъде вписано несъществуващо обстоятелство /изключване на И. И. като съдружник и освобождаването й като управител/, по принцип би могло да съставлява действие против интересите на дружеството, но същото не е доказано. Излага аргументи, че процесните решения са отменени с влязло в сила решение по иск с правно основание чл.74 ТЗ, предявен от И. /с твърдение, че такива решения са взети/. В производството по иска за отмяна на решенията е прието, че те действително са взети /в противен случай искът би бил отхвърлен поради установяване, че решенията са нищожни/. Подчертава, че това решение обвързва страните, доколкото ищцовото дружество е било главна страна /ответник/, а ответното дружество е било конституирано в процеса като трето лице помагач. С оглед изложеното, съдът стига до извод, че не е доказано умишлено документирано и използвано невзето решение от ОС от ответника във вреда на ищцовото дружество. По отношение на втората група действия на ответното дружество, съдът излага доводи, че не е доказано по делото, че ответникът чрез негов представляващ или контролиращо го лице е осъществил посредничество за сключване на сделки с дружествата „Агроекспорт 2001“ ЕООД и „Прима Транс Сол“ ЕООД, като това посредничество е извършено злонамерено- при знание, че тези дружества няма да изпълняват задълженията си и с цел ищцовото дружество да бъде увредено. След анализ на доказателствата, вкл. ССЕ въззивният състав намира, че „Агроекспорт 2001“ ООД е един от длъжниците на „Плантабул“ ООД, но не е установено как се е стигнало до търговски отношения с това дружество, с какъв предмет са били те, от кога и за какво е задължението, респ. не се установява конкретно поведение на ответното дружество или управляващи и контролиращи го лица във връзка с тези отношения. До аналогични изводи стига съдът и по отношение на другото дружество „Прима Транс Сол“ ЕООД, като излага доводи, че това дружество не е и сред длъжниците на ищеца, видно от заключението на ССЕ, а свидетелските показания съдържат оскъдни оценъчни съждения и не са достатъчни, за да може да се достигне до обоснован извод за конкретно поведение на ответника, на негов представител или на контролиращо го лице. Независимо от горните изводи, решаващият състав излага и допълнителни аргументи, че сключването на търговски сделки е изцяло в правомощията на управителя на дружеството, който следва да притежава достатъчно знания и опит, за да може да прецени дали дадено търговско партньорство е в интерес на управляваното от него дружество и доколко надежден е един търговски партньор, като изцяло носи отговорност за решенията, които взема, независимо кой дава препоръки за определени действия, вкл. сключване на сделки. Подчертава, че в случая не се твърди, нито се доказва управителят умишлено да е бил въведен в заблуждение, за да сключи някакви конкретни договори. Апелативният състав намира за недоказано и твърдението на ищеца, че ответното дружество не е оказало дължимо съдействие за подновяване договори за кредит на ищцовото дружество, които са били необходими за осъществяване на неговата дейност, изразяващо се в отказ да подпише решение на Общо събрание, необходимо за продължаване на договора за кредит. Приема за установено, че в периода 2018г.-2021г. с банката са подписвани допълнителни споразумения, с които финансирането е продължавано, вкл. през 2021г. ответното дружество е подписало две допълнителни споразумения. Съдът излага доводи, че несъгласието на ответника да отговаря солидарно с ищцовото дружество по договор за кредит, дори да е било условие за продължаване на финансирането от банката, не представлява неизпълнение на задължението за оказване на съдействие, тъй като излиза извън обема на задълженията, които съдружникът има към дружеството. Счита, че не се доказват и твърденията, че ответното дружество не е искало да подпише решение на Общото събрание за продажба на имот, чиято цена да послужи за погасяване на задължения към банката, като е изнудвало ищеца да му бъдат платени пари, за да го стори. Сочи, че такова решение е било подписано от ответника на 25.08.2021г., сделката в нотариална форма е сключена на 02.11.2021г., а прехвърлянето на дружествените дялове на ответника на другия съдружник И. И. /при твърдение, че И. е била принудена за изкупи дяловете за посочената сума/, е станало чак на 20.11.2021г., т.е. след подписването на посочения протокол. Въззивният съд излага и доводи, че дори да се приеме, че от страна на ответника са извършени твърдените неправомерни деяния /действия и бездействия/, не се установява причинна връзка на което и да е от тях или на всички заедно с влошеното финансово състояние на дружеството в периода 2018г.-2021г. Споделя съдебната практика, че за да се приеме, че е налице пряка причинна връзка между едно деяние и един противоправен резултат е необходимо ищецът по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо за достигане на резултата; че е необходимо условие за настъпване на вредата. За да има причинна връзка, вредата трябва да бъде адекватна последица на непозволеното увреждане, т.е. деянието по своята природа да е годно да доведе до настъпилия отрицателен резултат. При съвкупна преценка на доказателствата съдът намира, че в случая не се доказва връзка между твърдените неправомерни деяния на ответника и влошаването на финансовото състояние на ищцовото дружество. Акцентира, че не ответникът дължи да докаже възможни други факти и обстоятелства за финансовото състояние на ищцовото дружество, а ищецът дължи да докаже главно и пълно, че именно твърдените от него обстоятелства са го предизвикали и че ако те не се бяха осъществили, твърдяната вреда нямаше да настъпи, т.е., че дружеството нямаше да пропусне да реализира печалба в размер на поне 1 000 000 лева. Като се позовава на разрешенията в ТР №3/13.01.2023г., тълк.д. №3/2021г. на ОСГТК на ВКС, съдът счита, че дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице. Въззивният състав стига до извод, че ищецът не е ангажирал доказателства, че ако не беше поведението на ответника, такава печалба щеше да бъде реализирана, т.е. да ангажира доказателства за икономическите предпоставки и реализирането на конкретно икономическо поведение, което би довело до тази печалба, ако не беше поведението на ответника. С оглед изложеното намира, че исковата претенция е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. По отношение на процесуално правния въпрос за задълженията на въззивния съд да прецени доказателствата и да обсъди наведените от страните доводи, не се установява произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, вкл. цитираните от касаторите решения. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички доказателства, относими към възникване и съществуване на процесното вземане за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, включително е обсъдил събраните гласни доказателства. Съдът при съвкупна преценка на доказателства е приел, че не се доказват твърдените в исковата молба противоправни действия и бездействия на ответника, като е изложил съответни аргументи, подробно описани по-горе и изключващи основателността на наведените от ищеца доводи, вкл. изрично посочените в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /за непровеждане на ОС на посочената дата и липса на взетите решения, обективирани в протокола от това ОС; че нямало кой друг освен А. П. да е искал и настоявал ищцовото дружество да влезе в отношения с Прима Транс Сол; за отказ на ответното дружество да „вземе решение по реда на чл.137, ал.1, т.7 ТЗ да се продаде имот“ на ищеца и да подпише съгласие като съдружник за сключване на анекс с банката; че А. П. бил „действителен собственик“ на ответното дружество, а управителят бил “един сламен човек“/. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не обуславя допускане на решението до касационен контрол. Правилността на изводите на въззивния съд и обосноваността на решението подлежат на проверка само след допускането му до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Останалите поставени от касатора въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са формулирани твърде общо и теоретично /първия и последния/, не кореспондират с мотивите на въззивния съд /втория и третия/ и не са обусловили решаващите изводи за неоснователност на иска. Всички въпроси, вкл. относно фактите, които подлежат на доказване, когато се твърди пропусната полза от деликт, възможността за пълно доказване на вредите с косвени доказателства, тежестта на доказване на пропуснатите ползи, както и на правоизключващи възражения, са поставени от касатора с оглед наведени оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на изводите на решаващия съдебен състав, че не е доказана причинната връзка между твърдените противоправни действия на ответното дружество и претърпяната от ищцовото дружество вреда, представляваща пропусната полза- нереализирана печалба за процесния период. В конкретния случай, въззивният съд е изложил мотиви, че не се доказва нито един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, като на първо място е приел, че не се доказват посочените в исковата молба действия и бездействия на ответника в качеството му на съдружник в ищцовото дружество, т.е. не се установява твърдяното неправомерно поведение. С оглед изложеното, въпросите относно останалите елементи от фактическия състав- вреда и причинна връзка между противоправното деяние и вредата, не се явяват обуславящи изхода на спора. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 70 000 лева- договорено и платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд