Определение № 1896 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4390/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Хемус Хотелс Холдинг“ АД, чрез адв. Б. против решение № 1050 от 14.07.2022 г. по в.гр.д. № 84/2021 г. на Апелативен съд София, с което след частична отмяна на решение от 12.09.2017 г. по гр.д. № 16971/2015 г. по описа на Софийски градски съд в отхвърлителната му част и потвърждаване в останалата обжалвана част, касаторът е осъден да заплати на ищците на основание чл.403 ГПК следните суми: на А. Л. П. сумата от 27360,00 лв., на О. Л. П. сумата от 27360,00 лв., на Р. П. П. сумата от 4 560,00 лв., на Е. П. П. сумата от 4560,00 лв. и на Р. А. Г. сумата от 2308,46 лв., ведно със законната лихва за периода от 30.12.2015 г. до окончателното изплащане, представляващи допълнителни обезщетения за вреди, под формата на пропуснати ползи, от невъзможност да ползват собствените 29/36 ид.ч. от 1758 кв.м. от площта на недвижим имот пл. № 1472 в кв.1 по плана на [населено място], м. „М. л.“, вследствие на налагане на обезпечителна мярка по гр.д. № 16651/2007 г. на Софийски районен съд, изразяваща се в спиране на изпълнението по изп.д. № 4378/2003 г. на СИС при СРС, предадено на ЧСИ М. Б., с рег. № 838 В КЧСИ и образувано като изп.дело № 758/2008 г., в частта относно премахването на две складови сгради – две метални халета, застроени на площ от 340 кв.м. от имот с пл. № 1472, както и временна постройка от западното крило и топлата връзка от временна развойно техническа база, с идентификатор 68134.1932.730.5, попадаща със застроена площ от 400 кв.м. в имот пл. № 1472, които вреди за претърпени в периода от 30.10.2010 г. до 17.06.2015 г. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и в частта, с която са уважени исковете по чл.403 ГПК, предявени от А. Л. П. и от О. Л. П., всеки един в размер на по 27 360,00 лв., касационната жалба се явява допустима, тъй като е насочена срещу въззивно решение, което подлежи на обжалване. В останалата част – с която са уважени в цялост исковете на Р. П. П., Е. П. П. и Р. А. Г., въззивното решение не подлежи на обжалване, тъй като цената на всеки един от предявените от тях искове е под 5 000 лв. Ето защо, касационната жалба, насочена срещу въззивното решение в тази му част, се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост на въззивното решение – като постановено по недопустим иск, доколкото ищците са претендирали обезщетение за лишаване от ползването на недвижимия имот, а съдът им е присъдил обезщетение за вреди, под формата на пропуснати ползи от невъзможността им да ползват процесните части от недвижимия имот, както и че решението е постановено при свръх петитум – ищците са претендирали по реда на чл.403 ГПК обезщетение за лишаване от ползване само на застроената със сгради /халета и временна развойно-техническа база/ част от имота им, а не за целия имот, с каквато претенция не е сезиран. Излагат се и доводи за неправилност на атакуваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че с решение № 528/29.12.2020 г. по гр.д. № 2614/2020 г. състав на ВКС е отменил по реда на чл.303 и сл. ГПК постановеното от Апелативен съд София въззивно решение, с което частично са уважени предявените искове по чл.403 ГПК за заплащане на обезщетение за вреди за периода от 30.10.2010 г. до 17.05.2015 г., като е дал указания за съобразяване на новото писмено доказателство – уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД, с което „Сайънс Мениджмънт“ ЕООД уведомява „Хемус Хотелс Холдинг“ АД за сключен с ищците договор за цесия от 18.06.2015г., с който последните са му прехвърлили вземането си срещу „Хемус Хотелс Холдинг“ АД по чл.403 ГПК – обезщетение за лишаване от ползване на собствения им имот за периода от 30.10.2010 г. до 17.05.2015 г. Според касатора, след сключване на договора за цесия, титуляр на вземането е дружеството – цесионер и именно той е кредитор на ответното дружество. Исковата молба е депозирана от ищците на 30.12.2015 г., т.е. шест месеца след прехвърляне на вземанията за обезщетения по чл. 403 ГПК, поради което същите не притежават активна процесуална легитимация за предявяване на исковете. Твърди се, че при новото разглеждане на делото от въззивния съд, последният не е съобразил задължителните указания на ВКС, дадени в отменителното му решение, постановено в производство по чл.303 и сл. ГПК, а именно да съобрази уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД. Излага становище, че факта, че до обявяване на цесията, в отношенията цедент длъжник титуляр на вземането остава цедента, не може да обуслови извод, че последният е запазил активната си процесуална легитимация да предяви иска по чл.403 ГПК, в който смисъл са изложените в обжалваното решение правни изводи. Твърди се, че при постановяване на решението са допуснати нарушения на нормите на чл. 235, ал.3 и на чл. 266, ал.1 и ал.2 ГПК, както и на материалния закон – чл. 51, ал.1 ЗЗД, като не е съобразено задължителното разрешение, дадено с ТР № 3 от 12.12.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани въпроси във връзка с доводите за недопустимост на въззивното решение, а именно налице ли е активна процесуална легитимация на ищците-цеденти да предявят иск по чл.403 ГПК от свое име и в своя полза, след като преди предявяването на иска, с договор за цесия са прехвърлили вземането си по чл.403 ГПК на трето лице и налице ли е правен интерес у ищците от предявяване на иск по чл.403 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени и следните въпроси: 1/ След постановяване на решение в производство по чл.303 от ГПК и връщане на делото за разглеждане на въззивната инстанция, съставлява ли процесуално нарушение, приемането за разглеждане на нововъведени твърдения /в случая наличието на договор за поръчка/, за които се твърди, че са били известни на ищците към датата на предявяване на иска, съответно събирането на доказателства в подкрепа на тези нововъведени твърдения и 2/ Преклудирана ли е възможността на страните в процеса след връщане на делото от ВКС да навеждат нови твърдения и да представят доказателства, които са им били известни към датата на предявяването на иска. Поддържа се, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 88 от 9.05.2011 г. по гр.д. № 1062/2009 г. на II г.о., решение № 387 от 17.05.2010 г. по гр.д. № 3956/2008 г. на III г.о. и решение № 18 от 22.07.2014 г. по т.д. № 25/2013 г. на II т.о.; 3/ Следва ли да бъде уважен иск за вреди, под формата на пропуснати ползи, когато в хода на делото не са събрани доказателства за тяхното настъпване, съответно не са събирани доказателства, че ако противоправното действие не е било извършено, имуществото на ищеца би се увеличило, съответно не са събрани доказателства за размера на вредите, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС - ТР № 3 от 12.12.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение № 67 от 22.04.2013 г. по т.д. № 28/2012 г. на II т.о. на ВКС. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се пита и кой е процесуалноправно легитимиран да предяви иска по чл.403 ГПК след сключен договор за цесия на вземането за обезщетение за вреди – цедента или цесионера, като се твърди, че по този въпрос липсва практика на ВКС, а същият има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението с обосновка, че фактическите изводи на съда са явно необосновани поради допуснати груби нарушения на основополагащи принципи и на правилата на формалната логика. Насрещните страни – А. Л. П., О. Л. П., Р. П. П., Е. П. П. и Р. А. Г., чрез адв. К., заявяват становище, че касационната жалба е недопустима в частта на въззивното решение, с което са уважени предявените от Р. П. П., Е. П. П. и Р. А. Г., искове по чл.403 ГПК. На следващо място поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.2 и 3 ГПК. Заявяват и становище за неоснователност на изложените в касационната жалба доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение. С решение № 528/29.12.2020 г. по гр.д. № 2614/2020 г., състав на ВКС е отменил по реда на чл.303 и сл. ГПК влязлото в сила решение № 632/18.03.3019 г. по гр.д. № 3135/2018 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение от 12.09.2017 г. по гр.д.№ 16971/2015 г. на Софийски градски съд и са уважени исковете за обезщетение по чл.403 ГПК за периода от 30.10.2010 г. до 17.06.2015 г. и делото е върнато за ново разглеждане от Софийския апелативен съд. Съставът е приел, че в конкретния случай е налице основанието на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, тъй като представеното от молителя уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД за сключен договор за цесия от 18.06.2015 г. между А. Л. П., О. Л. П., Р. П. П., Е. П. П. и Р. А. Г. –цеденти и „Сайънс Мениджмент“ ООД - цесионер, с което първите са прехвърлили вземанията си за обезщетение по чл.403 ГПК, вкл. за вредите от забава на изпълнението по изп.дело № 758/2008 г. на ЧСИ Б., образувано въз основа на изпълнителни листове срещу молителя, има характер на „ново писмено доказателство“ – било е съставено преди подаване на исковата молба на 30.12.2015 г., съществувало е при разглеждане на исковете по чл.403 ГПК, но не е било известно на молителя и той не е могъл да го представи при решаването на спора. С оглед горното, съставът на ВКС е приел че молбата за отмяна е основателна и следва да бъде уважена, като делото бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд, който следва да съобрази представеното ново писмено доказателство. При новото разглеждане на делото въззивният съд е дал положителен отговор на въпроса за активната легитимация на цедента да предяви иск за вземането, след сключването на договора за цесия, но преди той да е станал противопоставим на длъжника, като е съобразил характера на правоотношението по договора за цесия, характера на процесуалното правоотношение по осъдителния иск по чл.403 ГПК и материалното право, което се защитава с него, както и субективните предели на формираната в исковия процес сила на пресъдено нещо. Приел е, че до обявяването на цесията на длъжника, в отношенията между цедента и длъжника, титуляр на вземането и страна по материалното правоотношение остава цедента, поради което той запазва активната си процесуална легитимация да предяви иск от свое име срещу длъжника за вземането, като в този исков процес ще бъде формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между длъжника и цедента. Тя ще се разпростре и в отношенията между длъжника и цесионера, като частен правоприемник на цедента, на основание чл.298, ал.2 ГПК. В конкретния случай, към момента на образуване на производството по исковете с правно основание чл.403 ГПК – 30.12.2015 г. активната процесуална легитимация на ищците произтича от материалното правоотношение между тях и длъжника, като във вътрешните им отношения ищците продължават да имат качеството на титуляри на вземането за обезщетение. Фактът, че в един по-късен момент /първоначално на 12.02.2020 г. длъжникът е уведомен за цесията от цесионера, а впоследствие и на 27.05.2021 г. от цедентите/, не лишава ищците от активна процесуална легитимация по исковете, а е основание за прилагане на разпоредбата на чл.226, ал.1 ГПК. Във вътрешните отношения между ищците, като цеденти, и цесионера, материалните права на цедентите се считат за права на цесионера, и резултатът от делото ще се отрази в правната му сфера, като отношенията им ще се уредят съобразно договора между тях. Във връзка с доводите на ответното дружество за злоупотреба с процесуални права от страна на ищците и за липса на правен интерес за ищците от предявяване на исковете по чл.403 ГПК, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с вътрешните отношения между ищците - цеденти и цесионера „Сайънс Мениджмънт“ ЕООД, в качеството на носител на материалното право към момента на предявяване на иска в отношенията помежду им. Видно от представеното извънсъдебно споразумение от 18.06.2015 г. с нот.заверка на подписите, в чл.3 от който е инкорпориран процесния договор за цесия, страните по него изрично са предвидили възможност, в случай, че цесионерът поиска това, цедентите да предявят от свое име, но за сметка на цесионера, иска по чл.403 ГПК срещу длъжника „Хемус Хотелс Холдинг“ АД, като в този случай деловодните разноски ще се поемат от цесионера. Прието е, че цедираното вземане е индивидуализирано в достатъчна степен в договора за цесия чрез неговото фактическо и правно основание, и задълженото лице по него.Доколкото обаче правото на обезщетение за вреди, което е лично право на увреденото лице, защитимо с иска по чл.403 ГПК, все още не е било съдебно предявено, и не е било упражнено от увреденото лице, би могло да се счита, че договорът е сключен под отлагателно условие, имплицитно включено в него – съдебното предявяване на правото на обезщетение за вреди. Едва след съдебното му предявяване, вземането за обезщетение би могло да бъде определено по основание и размер.Ето защо, съдът е приел, че договорът за цесия е валидно сключен на 18.06.2015 г. под отлагателно условие – съдебното предявяване на иск по чл.403 ГПК за обезщетение за вредите от неоснователно наложеното обезпечение, като е породил своите правни последици едва след предявяването на иска. По отношение на представеното от ищците уведомление от 17.08.2015 г. от „Сайънс Мениджмънт“ ЕООД, с което е направено изрично искане до тях да предявят от свое име иска по чл.403 ГПК срещу „Хемус Хотелс Холдинг“ АД, а след приключването му – да извършат необходимите действия за принудително събиране на вземането и след събиране на сумите – да ги заплатят на цесионера, съдът е приел, че този документ няма достоверна дата по отношение на „Хемус Хотелс Холдинг“ АД във връзка със заявеното от него оспорване на датата на документа. При съобразяване на събраните в тази връзка писмени и гласни доказателствени средства, съдът е приел за установено, че между ищците в качеството им на цеденти, и „Сайънс Мениджмънт“ ЕООД, в качеството на цесионер, е сключен договор за поръчка, по силата на който ищците са се задължили да извършат от свое име фактически и правни действия по завеждане на иск срещу длъжника „Хемус Хотелс Холдинг“ АД и снабдяване с изпълнителен титул на свое име, за вземането за обезщетение за неоснователното им лишаване от ползването на собствения им имот чрез неоснователното налагане на обезпечение, което вземане същите са цедирали на „Сайънс Мениджмънт“ ЕООД на 18.06.2015 г. Прието е, че така сключеният договор за поръчка обаче, не е основание за възникване на активната процесуална легитимация на ищците за завеждането на този иск, а същите черпят права легитимацията си директно от материалното правоотношение с ответника „Хемус Хотелс Холдинг“ АД, в което до уведомяването му от цедента за прехвърляне на вземането, именно ищците продължават да се считат за титуляри на вземането. По съществото на спора е прието, че през целия исков период от 30.10.2010 г. до 17.06.2015 г. ответникът е възпрепятствал ищците да ползват чистата застроена площ от 740 кв.м., заета с негови постройки, които е бил осъден да премахне, както и на прилежащата площ към тях, която е свързана с обслужването и ползването им. При съобразяване на приетата по делото СТЕ и комбинирана скица №2 към нея, установяваща съществуващото застрояване в имота, съдът е приел, че свободната незастроена площ, неприлежаща към сградите, и физически достъпна за ползване от ищците, е разпокъсана между сградите и практически неизползваема за ползването й по предназначение. При тези данни е достигнал до извод, че ищците са претърпели вреди, изразяващи се в невъзможност да ползват по предназначение цялата площ от имота си, в пряка причинна връзка с неоснователно наложената обезпечителна мярка – спиране на изпълнението на решението, с което длъжникът е осъден да премахне постройките си. По отношение размера на дължимото от ответника обезщетение, кредитирайки заключението на повторната съдебно-техническа експертиза относно средната пазарна наемна цена на имот от същия вид като незастроен, въззивният съд е приел, че имуществените вреди, изразяващи се в лишаване на собствениците от правото да ползват имота си, поради спряното принудително изпълнение на влязло в сила решение по искове с правно основание чл.109 ЗС, в резултат на допуснатото по искане на ответника обезпечение, възлизат на средния пазарен наем на притежаваните от ищците 29/36 ид.ч. от имота, който за претендирания период е в общ размер на 66 945,44 лв. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. На първо място следва да се посочи, че обжалваното въззивно решение е допустимо. Противно на доводите на касатора, съдът не се е произнесъл нито по непредявен иск, нито свръхпетитум, а е дал защита на претендираното право именно в рамките, посочени от ищците с основанието и петитума на иска. По отношение на довода за липса на активна процесуална легитимация на ищците, следва да се посочи, че даденото от въззивния съд разрешение, че ищците черпят своята процесуална легитимация директно от материалното правоотношение с ответника, тъй като до уведомяването на последния от тях /в качеството им на цеденти/ за прехвърляне на вземането им за обезщетение, именно те продължават да се считат за титуляри на вземането, следва от нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД и е съобразено с трайната съдебна практика на ВКС по нейното приложение. Отделно от това, за да достигне до този извод въззивният съд е съобразил и факта, че в конкретния случай действието на процесния договор за цесия е отложено – до присъждането на вземането за обезщетение на цедентите, поради което за ищците безспорно е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.403 ГПК. При изложените по-горе от въззивния съд решаващи мотиви по спора, първите два въпроса не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те нямат значение за формиране на решаващата воля на въззивния съд за уважаване на исковете. Отделно от това обосновката на въпросите е свързана с доводите на касатора за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждането на доказателствата при новото разглеждане на делото след отмяната по реда на чл.307 ГПК на влязлото в сила въззивно решение, както и с погрешното становище, че с отменителното решение на ВКС, на въззивния съд са дадени задължителни указания по реда на чл.294 ГПК. С решението по чл.307 ГПК не се дават задължителни указания по прилагането на закона, а се отменя влязлото в сила решение и делото се връща за ново разглеждане в съответния съд от друг състав, като се посочва и откъде да започне новото разглеждане. Оплакванията за неправилност на решението не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК Повдигнатият от касатора на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК трети въпрос, не покрива общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по него. Въззивният съд е съобразил, че претендираното от ищците обезщетение е за вреди, изразяващи се в лишаване от правомощието им в качеството на собственици на процесния имот да ползват същия по предназначение поради неоснователно държаните от ответника сгради в имота. Кредитирайки заключението на вещото лице, установяващо съществуващото застрояване в имота, съдът е приел, че свободната незастроена площ, неприлежаща към сградите, и физически достъпна за ползване от ищците, е разпокъсана между сградите и практически неизползваема за ползването й по предназначение. При тези данни е достигнал до извод, че ищците са претърпели вреди, изразяващи се в невъзможност да ползват по предназначение цялата площ от имота си, в пряка причинна връзка с неоснователно наложената обезпечителна мярка – спиране на изпълнението на решението, с което правоприемникът на ответника е осъден да премахне постройките, т.е. приел е че искът е доказан по основание, а размерът на обезщетението за лишаване от ползване на имота по предназначение, е изчислен на базата на средната пазарна наемна цена на имот от същия вид като незастроен, дадено в заключението на повторната съдебно-техническа експертиза. Повдигнатият в хипотезата на чл.280, ал.3, т.3 ГПК въпрос няма характер на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е зададен без да се отчита факта, че въззивният съд е дал положителен отговор на въпроса за наличието на активна легитимация на цедента да предяви иск за вземането, след сключването на договора за цесия, но преди той да е станал противопоставим на длъжника, както и поради включеното в договора за цесия отлагателно условие - съдебното предявяване на правото на обезщетение за вреди по чл.403 ГПК от цедентите. Така общо формулиран, въпросът не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението, тъй като от съдържанието на обжалваното решение не се установява изложените от съда фактически изводи да са явно необосновани поради допуснати груби нарушения на основополагащи принципи или на правилата на формалната логика. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПK за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът дължи държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 1094,40 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.