Определение № 2253 от 10.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1961/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу постановеното в производство по чл. 108 ЗС въззивно решение № 59 от 16.01.2023 год. по в. гр. д. № 2906/2022 год. на Пловдивския окръжен съд. С него, като е потвърдено решението от 15.07.2022 год. по гр. д. № 10567/2020 год. на Пловдивския районен съд, е признато за установено по отношение на ответниците Н. А. Н., Н. И. Н., Т. Н. П. и П. Ф. П., че ищцата Д. И. Т. притежава, въз основа на договор за покупко-продажба, оформен в нотариален акт № 73, том II, рег. № 1473, дело № 246 от 28.03.2008 год. на нотариус М. Ц. с рег. № * на НК, 1/2 ид. част от правото на собственост върху жилище/апартамент, който представлява СОС с идентификатор № *** по действащата КК и КР на [населено място] с площ от 90.40 кв. м. и административен адрес: [населено място], [улица], ведно с 5,759 % ид. части от общите части на сградата, които представляват 12.60 кв. м. от РЗП на общите части на сградата, ведно с изба № 16 в сутеренния етаж с площ от 7,18 кв. м., ведно с 5,759 % ид. части от правото на собственост върху поземления имот с идентификатор № *, в който е построена сградата, както и 1/2 ид. част от правото на собственост върху гараж № 8, който представлява СОС с идентификатор № *** по действащата КК и КР на [населено място] с площ от 25.43 кв. м. ведно с 1.592 % ид. части от общите части на сградата, които представляват 3.48 кв. м. и 1.592 % ид. части от правото на собственост върху описания по-горе поземлен имот с идентификатор № *, като Т. Н. П. и П. Ф. П. са осъдени да предадат владението на 1/2 ид. част от правото на собственост върху гореописаните имоти.

Ответниците Т. и П. П., представлявани от адв. Н. А., оспорват решението по съображения за неговата неправилност, като необосновано и постановено в противоречие със закона. В изложение към жалбата се позовават на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при конкретно формулирани правни въпроси. Уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията ѝ по т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, същите се свеждат до:

• Правните последици, които поражда отмяната на влязло в сила постановление за възлагане на основание чл. 435, ал. 3 ГПК и в частност, дали същата засяга правата на купувача по публичната продан, респективно правата на неговите приобретатели, в случай че същите са придобити преди вписване на решението по чл. 435, ал. 3 ГПК;

• Моментът, към който се преценява видът на установеното владение по смисъла на чл. 70 ЗС, в контекста на предявено възражение за изтекла придобивна давност.

Позовават се на противоречие с: ТР № 7 от 31.07.2017 год. по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГТК на ВКС, решение № 180 от 14.10.2016 год. на ВКС по гр. д. № 1204/2016 год., I г. о., решение № 120 от 04.10.2021 год. на ВКС по гр. д. № 3521/2019 год., IV г. о. и решение № 105 от 06.01.2017 год. на ВКС по гр. д. № 1091/2016 год., II г. о. /относно първата група въпроси/; съответно на противоречие с решение № 60117 от 15.12.2021 год. на ВКС по гр. д. № 3680/2020 год., I г. о. и цитираните в него, както и решение № 11 от 13.07.2018 год. на ВКС по гр. д. № 1451/2017 год., I г. о., решение № 210 от 27.01.2017 год. на ВКС по гр. д. № 2309/2016 год., I г. о. /във връзка с приложението на чл. 70 ЗС/. В допълнение касаторите се позовават и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Касационна жалба срещу въззивното решение е постъпила и от Н. и Н. Н., представлявани от пълномощника им адв. К. К.. Същите се позовават на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените искове. В изложение към жалбата поддържат, че въззивният съд се е произнесъл с противоречие с практиката на ВКС по формулирани въпроси, които се припокриват с повдигнатата втора група въпроси в изложението към жалбата на Т. и П. П., а именно:

• За съдържанието на понятието „добросъвестност“ по смисъла на чл. 70 ЗС и за възможността владението да се промени от добросъвестно в недобросъвестно в хипотезата на придобиване на право на собственост по давност съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС.

Позовават се на постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 210 от 27.01.2017 год. по гр. д. № 2309/2016 год., I г. о., решение № 52 от 23.07.2018 год. по гр. д. № 1455/2017 год., I г. о., решение № 178 от 09.07.2014 год. по гр. д. № 7749/2013 год., I г. о., решение № 86 от 30.10.2020 год. по гр. д. № 3076/2019 г., II г. о. и решение № 95 от 10.07.2017 год. по гр. д. № 3892/2016 год., I г. о.

В писмен отговор, ответницата по касация Д. Т., чрез адв. Ст. А., застъпва становище за отсъствие на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита същото за правилно и обосновано.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, намира касационните жалби за допустими като редовни и подадени от процесуално легитимирани страни, в срок и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по предпоставките за допускане на касационното обжалване, взе предвид следното:

По делото е прието за безспорно установено, че процесните недвижими имоти са придобити от ищцата и нейният съпруг Г. Т. в режим на СИО през 2008 год. /нот. акт № 73/2008 год./.

Вследствие на проведено принудително изпълнение срещу съпрузите Т. процесните апартамент и гараж са последователно възложени на ответника Н. А. Н. в качеството му на купувач по проведени публични продани както следва: 1/2 ид. част от правото на собственост с постановление за възлагане от 19.04.2010 год. /в сила от 25.05.2010 год./ по изп. д. № 36/ 2010 год. с длъжник Г. Т.; съответно 1/2 ид. част от правото на собственост с постановление за възлагане от 02.03.2011 год. /в сила от 25.03.2011 год. и вписано в АВ на 31.03.2011 год./ по изп. д. № 419/2010 год. с длъжник Д. Т..

Безспорно е също така, че на 28.04.2011 год. ответниците Н. и Н. Н. са продали процесните апартамент и гараж на Т. и П. П. с нотариален акт № 40 от 28.04.2011 год., вписан в АВ на същата дата.

Установено е още и че постановлението за възлагане от 02.03.2011 год. е било отменено с решение № 1237 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 2576/2011 год. на Пловдивския окръжен съд по жалба на неучаствала в проданта страна „СиБанк“ ЕАД поради ненадлежно уведомяване за нея.

При така установените факти въззивният съд приема в мотивите си, че след проведената публична продан на процесните имоти поради необжалване на страните и участвалите в проданта наддавачи, процесното постановление за възлагане формално е отчетено като влязло в сила на 25.03.2011 год. Към този момент обаче е съществувала и успоредно правната възможност за отмяна на влязло в сила постановление за възлагане на общото правно основание по чл. 303 ГПК за отмяна на влезли в сила актове, с аналогично правно действие на което е действието на постановеното по делото съдебно решение по гр. д. № 2576/2011 год. на Пловдивския окръжен съд, признаващо порочно проведена публична продан в резултат на ненадлежно наддаване поради неуведомяване на страна с право на участие в проданта. Същевременно с това е отчетено, че към датата на постановяване на въззивното решение тази правна възможност вече е отречена с издаденото впоследствие ТР № 6 от 20.05.2022 год. по т. д. № 6/ 2020 год. на ОСГТК на ВКС, приемащо като неподлежащи на отмяна по реда на чл. 303 ГПК влезлите в сила постановления по чл. 496, ал. 1 ГПК за възлагане на недвижим имот.

С оглед на тези съображения и правния характер на способа за придобиване на собствеността на първите ответници като купувачи и приобретатели по проведената порочна публична продан въз основа на деривативно правно основание, отменено впоследствие, въззивният съд приема, че поради неговото отпадане издаденият властнически акт не е породил вещноправни последици в патримониума на купувачите, които валидно да са могли да прехвърлят права на последващите купувачи – вторите ответници по възмездната придобивна сделка.

По отношение на алтернативното възражение, основано на оригинерно правно основание от страна на вторите ответници Т. и П. П. – изтекла в тяхна полза кратка 5-годишна придобивна давност като добросъвестни владелци, окръжният съд приема, че същото е неоснователно. Според мотивите към обжалваното решение, макар и да е било налице първоначално правно основание, годно да прехвърли собствеността по отношение на вторите ответници П., то последващото узнаване от тях за отмяната на постановлението за възлагане от 02.03.2011 год. е опорочило добросъвестността. Събраните в този смисъл гласни доказателства по делото при оборване на презумпцията за добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, давали основание да се приеме, че тази добросъвестност се е трансформирала в недобросъвестност с узнаване за недостатъка на придобивното основание на техните праводатели.

С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на предявените искове като правилно.

При така изложените правни съображения на въззивния съд по предмета на спора, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение, намира за обосновани поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените правни въпроси в изложенията към касационните жалби са обусловили решаващата воля на съда по основателността на предявените искове и по тях следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка за съответствие на произнасянето по тях с цитираната от касаторите съдебна практика.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.