Определение № 2423 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3494/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. И. Б. против Решение № 94 от 23.05.2023 г. по гр.д.№ 124/2023 г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено Решение №24/20.02.2023г. по гр.д.№960/2022г. на РС Севлиево. С последното е признато за установено по отношение на касатора, че ищцата В. И. П. –П. е собственик на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], местност „К.“, с площ 2 539 кв.м., с трайно предназначение на територията — земеделска, с начин на трайно ползване - нива, трета, с номер по предходен план *, при описани граници и касатора е осъден да й предаде владението върху 1/2 ид.ч. от същия имот на осн. чл.108 ЗС. На основание чл.537, ал.2 ГПК, е отменен нот. акт №134, том II, от 25.03.2021г на нотариус с рег. №543 на НК с район на действие РС – Севлиево, в частта, с която П. И. Б. е признат за собственик въз основа на придобивна давност за 1/2 ид.ч. от предмета му.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението, защото съдът не е обсъдил свидетелските показания в цялост, а е взел предвид само отделни фрази от тях и не е формирал правилни и обективни изводи от тях.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по три въпроса:

1 Заявяването пред невладеещият собственик и пред трети лица, че владеещият съсобственик владее за себе си, представлява ли действие, чрез което да се счита отблъснато владението на невладеещият съсобственик и обръщане намерението от държане на чуждите идеални части във владение?

2.Длъжен ли е решаващият съд /първоинстанционен или въззивен/ да в мотивите си да обсъди всички събрани доказателства и да посочи защо цени едни доказателства и не възприема други? Длъжен ли е съдът да мотивира защо изключва от доказателственият материал доказателства, които е приобщил към делото и има ли право да игнорира определени доказателства или да обсъжда само част от някое доказателство, а не в неговата цялост ако тези доказателства са допустими и относими и ако имат отношение към факти и обстоятелства, въз основа на които съдът гради фактическите си и правни заключения?

3. Следва ли въззивният съд, при мотивиране на решението си да се произнесе по защинтите доводи и възраженията на страните, в пределите, очертани с въззивната жалба? Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните? Длъжен ли е възивният съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи, както на невярно възприета от първоинстанциония съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи?

Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като съдът е обсъдил всички доказателства и доводи, обосновано е приел, че не са доказани елементите на владението, защото не е демонстрирано пред нея, че ответника владее за себе си целия имот. Посочва се че правилно е отчетена и родствената връзка на свидетеля, пред който е заявено намерението за своене на целия имот, който е син на касатора. По втория и трети въпрос се оспорва наличието на противоречие между решението на въззивния съд и съдебната практика.

Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено следното:

Ищцата и ответника са деца на И. П. П., починал на 01.05.1991 г. и на съпругата му Г. П. Б., починала на 25.05.2008 г. С решение № 394 от 16.07.1999 г. са възстановени на наследодателя три земеделски имота, по т.1 от които е процесната нива от 2,540 дка в м.“К.“, имот *, която се намира до регулацията на [населено място] на пътя за Г.. Този имот е заснет в КК с идентификатор *. Ответникът П. И. Б. е признат за собственик на основание наследство и придобивна давност на целия имот с нот. акт нот. акт №134, том II, от 25.03.2021г на нотариус с рег. №543 на НК с район на действие РС – Севлиево. Ищцата оспорва издаденият констативен нот. акт и иска отмяната му до размер на 1/2 от предмета му, като счита, че изводите на нотариуса са неправилни.

Според показанията на св. М. П. - дъщеря на ищцата, майка й работела част от имота /от към реката/, а след 2010 г. възлагала на съседа Т. М. да коси тревата. Правени са опити процесният имот да бъде продаден, като първият разговор бил през 2010г., когато С. С. предложил да купи имота, но ответникът не бил съгласен с продажбата. Няколко години по късно, ищцата отново правила опити да бъде продаден имота. Според показанията й, И. (племенник на ищцата и син на ответника) казвал на ищцата да пита баща му, но той отказвал поради влошените им отношения. Свидетелката установява, че ищцата и ответника продали други имоти, между които имот в м. „Ш.“, във връзка с което при справка, ищцата установила, че ответника се е снабдил с нот. акт за собственост на целия имот. РС е кредитирал тези показания с изключение на частта им, в която свидетелката твърди, че майка й е обработвала имота, поради това, че противоречат с показанията на свидетелите С., Б. и Т.. Според показанията на св. Б. П. – братовчед на двете страни, В. е ползвала мястото, сеела зеленчуци преди години, но знае за това от комшията Т.. В тази част показанията не са ценени, защото не на резултат от непосредствени впечатления. Свидетелят С. С. установява, че обработвал около 500 кв.м. от имота, най-малко 15 години, като ответникът му казал, че е собственик на имота и му разрешава да сее каквото поиска в него. П. му казвал, че ако някой дойде да претендира имота, да се обажда на него. Според показанията на този свидетел, първата година след възстановяването на имота, сестрата на П. му предложила да изкупи имота, но той отговорил, че има взаимоотношения с П., а не с нея. Свидетелят посочва, че ищцата е посетила имота, когато той бил в градината, преди една – две седмици и снимала с телефона си. От показанията на свидетеля И. Б. (син на ответника) се установявало, че възникнал конфликт между страните, след като ответникът разбрал, че няма дял от апартамента на родителите си, а те са прехвърлили имота на сестра му. Според показанията, леля му искала да се продаде процесния имот, като страните контактували чрез него, защото били във влошени отношения. Баща му чувствал процесния имот като свой собствен. Свидетелят посочва, че когато споделил предложението на леля си за продажбата на имота, баща му казал, че няма да дели имота с нея, след което свидетелят казал на леля си, че баща му няма намерение да продава имота и да дели имота с нея, както той няма достъп до апартамента, така той не искал тя да има достъп до имота, той го чувствал негов си. Според този свидетел, леля му никога не е обработвала имота, а баща му го дал на съсед, който с години го обработвал. Баща му и леля му продали някакви ниви преди година и половина в м.“Ш.“, свидетелят отново бил посредник, тогава като се събрали пред нотариуса пак станало въпрос за процесния имот, но той казал на леля си, че няма смисъл да говорят и баща му няма да продаде имота. Св.Л. Т. установява, че съседа С. обработва процесния имот от години, като не са виждали други хора в имота.

Районният съд приел, че не е проведено пълно и главно доказване, нито пряко, нито чрез верига от косвени доказателства, че ответникът е превърнал държането за чуждата част от имота във владение за себе си и да е довел това до знанието на ищцата. За доказване на това обстоятелство са събрани само показанията на св. Б., но той е син на ответника и заявеното от него може да бъде и негова интерпретация, а за да се докаже отблъскване владението на съсобственик е необходимо извършеното от един от съсобствениците фактическо действие, които с оглед естеството си да е насочено към отричане правата на другите съсобственици, да бъде съпроводено с категорично и недвусмислено демонстриране на промяна в намерението спрямо останалите съсобственици.

Въззивната инстанция е обсъдил свидетелските показания. Допълнила е, че фактическата власт може да се осъществява от трето лице при владение, но действията, манифестиращи намерението за своене следва да изхождат от владелеца и да могат да стигнат до собственика, защото скритостта на владението изключва придобивната давност. Според въззивният съд, обстоятелството, че С., който обработва имота, допуснат от ответника е казал на ищцата, че има взаимоотношения само с ответника и не желае да закупи частта от имота й, не доказва манифестиране на своене от ответника на частта от имота на ищцата. Поведението на този свидетел и св.Б., преценени на плоскостта на влошените отношения между страните по делото, не са възприети и окачествени от съда като демонстрация на намерение за своене частта на ищцата от ответника. Посочено е, че не съставлява промяна на намерението за своене това, че ответникът е отказал да продава имота и че се е представял за изключителен негов собственик пред свидетеля С., на когото е предоставил възможността да ползва целия имот.

По първия въпрос се твърди противоречие с Решение № 276/20.11.2014 г. по гр.д.№ 3036/2014 г. на ВКС, І гр.о., с което се приема, че владението на невладеещия съсобственик се счита отблъснато, когато с действията си владеещия съсобственик препятства възможността той да упражнява правото си на собственост, които могат да бъдат недопускане до имота, заявяване пред самия него и пред трети лица, че владее за себе си както и други, които изключват недвусмислено властта върху вещта. В Същия смисъл е и приетото от възивния съд. По настоящото дело няма заявяване от ответника на ищцата директно, че имота е само негов, защото го е владял, няма и недопускане до имота. Безспорно е установено от показанията и на двете групи свидетели, че трето лице е косило част от имота по искане на ищцата. Установен е отказ на ответника да продава имота или да го дели, но чрез посредничеството на сина му. Отдаването на имот за ползване от един от съсобствениците е управително действие, което не е демонстрация на завладяване на чуждата идеална част, предвид нормите на чл. 30 и чл. 31 ЗС. Затова съдът намира, че по първия въпрос не е налице противоречие на възивното решение с цитираното от касатора, т.е. не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Втората и третата група въпроси се отнасят до задължението на съда да обсъди събраните доказателства, като не игнорира някои от тях без мотиви и да обсъди всички доводи и възражения на страните.

Видно от изложеното по-горе, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди доказателствата. Съдът не е приел, че ответникът е придобил наследствената идеална част на ищцата, защото той не е демонстрирал пред нея, че владее и нейната идеална част. Този извод е мотивиран с анализ на доказателствата и не следва от игнорирането на части от свидетелските показания. Съдът е разгледал изразите от показанията на свидетелите, които касатора сочи в изложението, но е приел, че демонстрирането пред трети лица – допуснатият в имота от ответника свидетел и сина му, че се счита изключителен собственик, не демонстрират промяна на намерението още повече, че това е мотивирано не с владение, а с това, че през 1989 г. на ищцата бил прехвърлен от родителите на страните апартамент и защото той извършил действията по заявяване на имота за възстановяване от името на общия наследодател.

Предвид изложеното, съдът намира, че решението е постановено в съответствие със съдебната практика, която го задължава да обсъди събраните доказателства, като формира изводи от относимите от тях и да обсъди доводите и възраженията на страните, поради което по втория и третия въпрос не се допуска касационно обжалване.

В обобщение не са налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 600 лв.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение