Определение № 50507 от 17.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1938/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. Г., представлявана от адв.Вихър Н. и адв.Б. З., срещу решение № 69 от 27.04.2022г. по в.гр.д. № 54/2022г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 96 от 01.12.2021г. по гр.д. № 109/2021г. на Ямболски окръжен съд, IV състав, в частта за отхвърляне на предявения от Р. С. Г. против ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над уважения размер от 120 000 лева до 150 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на съпруга й – С. С. Г., настъпила при ПТП от 04.12.2019г., както и за заплащане на обезщетение за забава за периода от 04.12.2019г. до 18.03.2021г.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е нарушил установения в чл.52 ЗЗД принцип и трайната практика на ВКС по прилагането му, тъй като не е съобразил и оценил в достатъчна степен съществувалите близки отношения с починалия, продължителността и интензитета на търпените емоционални болки и страдания, внезапната загуба и нейния необратим характер, както и икономическата конюнктура и лимитите на застрахователна отговорност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Съобразени ли са присъдените суми по делото с конкретно установените по делото житейски обстоятелства, както и със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС относно размера на дължимото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?

2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?

3. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и с конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?

Касаторът твърди, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 66 от 29.05.2017г. по т.д. № 1464/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 60163 от 31.03.2022г. по т.д. № 1078/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 179 от 29.01.2016г. по т.д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 141 от 28.01.2016г. по т.д. № 1398/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 101 от 03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 73 от 16.09.2013г. по т.д. № 964/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД, представляван от адв.М. Г., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е съобразил влязла в сила присъда № 8 от 01.10.2020г. по н.о.х.д. № 61/2020г. на Военен съд – Сливен и е приел за безспорно, че на 04.12.2019г. е настъпило ПТП, при което Г. Т. като водач на застрахования при ответника лек автомобил „Ауди А3“, с рег. [рег.номер на МПС], е причинила смъртта на съпруга на ищцата – С. С. Г., управлявал насрещно движещ се лек автомобил. За да се произнесе по спорния по делото въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, апелативният съд е обсъдил свидетелските показания на М. Т. /дъщеря на ищцата/ и на Апостол Т. /зет на ищцата/. Взел е предвид възрастта на починалия към датата на ПТП – 65 години и тази на ищцата – 59 години. Съобразил е съществувалите приживе между съпрузите топли и грижовни отношения, както и настъпилата за ищцата тежка емоционална травма вследствие внезапната загуба на нейния партньор, с когото е била в продължителна брачна връзка. Намерил е, че съществува малка вероятност ищцата да формира връзка с такъв интензитет занапред, но е изтъкнал и обстоятелството, че тя ще се възстановява в подкрепящата среда на своите деца и внуци, които й осигуряват положителна житейска перспектива. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че на Р. С. Г. следва да бъде определено обезщетение в размер на 120 000 лева и е споделил изводите на първоинстанционния съд.

По отношение на претенцията за присъждане на лихва за забава въззивният съд е съобразил правилата на чл.493, ал.1, т.5 вр. чл.429, ал.2, т.2 вр. ал.3 КЗ и е приел, че същата е дължима от 19.03.2021г. – датата на уведомяване на застрахователя от ищцата.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият и вторият материалноправни въпроси, макар отделно формулирани, касаят задължението на въззивния съд да обсъди възприетите от съдебната практика критерии при определяне на справедливо обезщетение. Третият материалноправен въпрос също е относим към критериите за определяне на справедливо обезщетение, и по – конкретно към установените лимити на отговорността на застрахователя и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси към момента на увреждането. По въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна практика на ВКС – цитираното от касатора ППВС № 4 от 23.12.1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – цитираните от касатора решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т. д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Съгласно тази съдебна практика, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането.

В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определянето му, и е оценил значението им. Противно на наведеното в касационната жалба твърдение, апелативният съд е отчел изключително близките отношения, съществували приживе между ищцата и починалия, както и негативното отражение на внезапната смърт върху нейното психическото състояние. Едновременно с това е изтъкнал обстоятелството, че ищцата ще се възстановява в подкрепящата среда на своите деца и внуци, които й осигуряват положителна житейска перспектива. Що се отнася до социално – икономическите условия в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, макар да не е изложил подробни аргументи, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, който при определяне на размера на справедливото обезщетение е съобразил и тези обстоятелства. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 ЗЗД с постоянната практика на ВКС, респ. не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалвания акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на производството на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 1800 лева с ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение