Определение № 50284 от 05.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1531/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на ищеца А. М. М. и на ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 48 от 15.03.2022г. по гр.д. № 336/2021г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Касаторът А. М. М. обжалва въззивното решение, в частта, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение № 260034 от 16.04.2021г. по т.д. № 26/2020 г. на Окръжен съд – Плевен, поправено с решение № 260073/01.09.2021г., в частта, в която ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъден да заплати на А. М. М. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от нанесена съчетана механична медицинска травма, при пътно – транспортно произшествие, настъпило на 27.06.2019 г. около 13 ч. на главен път ІІ-13, с посока на движение от [населено място] към [населено място], от удар на лек автомобил Ауди А6 Куатро, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Г. Т. Х., за разликата над 90 000 лв. до 100 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 23.10.2019 г. до окончателното изплащане, и вместо това е постановил, че отхвърля иска в тази му част като неоснователен. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е уважил поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на търпените от пострадалата вреди като не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и не е кредитирал в неговата цялост събраното заключение по САТЕ. Изтъква вина за настъпилото пътно произшествие да има застрахованият при ответника водач, който се е движел със скорост над разрешената за пътния участък и не е положил необходимата грижа към ищеца като пешеходец. Сочи, че от ищеца не може да се очаква да предполага, че автомобилът няма да се движи с разрешената за пътния участък скорост и по тази причина да се въздържи от пресичане на пътното платно. По изложените доводи моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което искът ѝ да бъде уважен за горницата над 90 000 лв. до сумата 100 000 лв.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът А. М. М. моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. При постановяване на решението си по делото длъжен ли е съдът да се съобрази със заключенията по изслушаните и приети по делото експертизи? В случай че становищата на съда и вещите лица се различават, длъжен ли е в мотивите на решението съдът да аргументира защо не кредитира изцяло или частично заключението?

2. Как се разпределя съотношението, в което всеки един от двамата участници в ПТП е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?

3. При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?

4. С оглед засилената защита на уязвимите участници в движението как и по какъв начин следва да бъде определян приносът им за настъпването на процесното ПТП?

5. Следва ли пешеходците, пострадали при ПТП, пресичайки пътното платно извън границите на населеното място, където съответно не са налице пешеходни пътеки, да бъдат „санкционирани“ посредством чл. 51, ал. 2 ЗЗД, макар поведението им да не е във връзка с настъпването на вредоносния резултат, само поради факта, че са предприели пресичане на необозначено място?

6. Следва ли спрямо пострадал от ПТП пешеходец да бъде прилаган института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при положение, че по делото е безспорно установено, че ПТП е настъпило по вина на другия участник в ПТП – водача на МПС, както и че ако последният не бе извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, ПТП не би настъпило?

7. При определяне степента и размера на съпричиняването при настъпване на ПТП формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на един от участниците в ПТП?

Касаторът М. поддържа горните въпроси да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК по решение № 78/10.07.2014г. по т.д. 1982/2013г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012г. по т.д. 762/2010г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014г. по т.д. 3540/2013г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012г. по т.д. 172/2011г. по описа на ВКС, II TO. Сочи въпросите и да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част.

Касаторът ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД обжалва въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решение № 260034 от 16.04.2021 г. по т.д. № 26/2020г. по описа на Окръжен съд – Плевен, поправено с решение № 260073/01.09.2021г., в частта, с която ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве" АД е осъден да заплати на ищеца А. М. М. застрахователно обезщетение за горницата над сумата 48 000 лв. до сумата 90 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от нанесена съчетана механична медицинска травма, при пътно – транспортно произшествие, настъпило на 27.06.2019 г. около 13 ч. на главен път ІІ-13, с посока на движение от [населено място] към [населено място], от удар на лек автомобил Ауди А6 Куатро, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Г. Т. Х., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 23.10.2019г. до окончателното ѝ изплащане. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа на справедливост и нормата на чл. 52 ЗЗД и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968г. Сочи, че съдът не е отчел, че здравословното състояние на ищеца към приключване на делото е стабилно. Оспорва като неправилен и необоснован определения от въззивния съд размер на съпричиняване на вредите от пострадалата от 10 % като поддържа, че поведението и на двамата участници в ПТП е допринесло за настъпване на събитието, което определя приносът им като равен, или 50 %. Излага, че решението в тази му обжалвана част е постановено в нарушение на трайната съдебна практика в подобни случаи. По тези доводи моли решението в обжалваната от него част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен за горницата над сумата 48 000 лв. като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве" АД моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е съдът, прилагайки чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на Постановление № 4/1968г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?

2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начинът, времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще?

3. Следва ли при постановяване на своето решение, когато е доказано в хода на процеса, че и двамата участници в ПТП (водач на МПС и пешеходец) са имали техническа възможност да предотвратят настъпването на ПТП и съответно и двамата имат вина за него, да отчете наличие на съпричиняване в размер на 50 %?

Касаторът поддържа, че въпроси № 1 и № 2 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по ППВС 4/1968г. – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи въпросите и да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ищецът А. М. оспорва жалбата на насрещната страна ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск от пострадало лице по смисъла на чл. 478 КЗ против застраховател, сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с увреждащото лице. Преценил е, че от съвкупното обсъждане на събраните неоспорен констативен протокол за ПТП, изслушаните свидетели, САТЕ и решение по а.н.д. № 6/2020 г. на РС Кнежа, имащо последиците на влязла в сила присъда /ТР 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС/, по делото се установява, че водачът на застрахования автомобил, движейки се на прав участък в светлата част на денонощието със скорост 116,14 км/ч, в метеорологични условия, осигуряващи практически неограничена видимост, в нарушение на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП /съгласно който водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства и при избиране скоростта на движение да се съобразяват с пътните условия, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие/ и чл. 21, ал. 1 ЗДвП /вменяващ задължение на водачите да не превишават скоростта на движение, в случая от 90 км/ч/, не възприел визуално пешеходката, намираща се на пътното платно, и не преустановил движението на автомобила преди мястото на удара, за да пропусне започналата пресичане на платното за движение М., с което противоправно поведение е реализирал по непредпазливост съприкосновение – удар с пресичащата А. М.. По тези доводи е приел, че е налице съставът на чл. 45 ЗЗД за ангажиране на деликтна отговорност на водача, съответно и на застрахователя по предявения пряк иск. Счел е, че по делото е установена причинната връзка между реализираното ПТП и търпените от ищеца вреди, изразяващи се в телесни увреждания - генерализирана контузия на тялото: гръден кош, корем – охлузвания и охлузни рани, контузия на десен бял дроб, набиране на въздух и течност в дясната плеврална кухина /парциален пневмоторакс, кръвенист хидроторакс около 300 мл/; таз - счупване на десните хълбочна /ставната ямка и крилото с разместване на фрагментите/ и седалищна кост; крайници – охлузвания и охлузни рани по десния долен крайник, разкъсно-контузна рана в областта на десния лакът, счупване на дясната раменна кост /в средна трета, с разместване на фрагментите/; травматично-хеморагичен шок. Съдът е посочил, че съобразно нормата на чл. 52 ЗЗД размерът на дължимото обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди се определя по справедливост. Позовал се е на разясненията, дадени с Постановление 4/1968г., и е отчел следните обстоятелства: естеството на травмата – множество увреждания, в различни части на тялото, от които травматичнохеморагичен шок, състояние опасно за живота, както и две счупвания с разместване на фрагментите на горен и долен десни крайници; проведени три оперативни интервенции /на 29.06.2019 г., на 07.07.2019 г. и на 20.07.2019 г./; невъзможността за провеждане на оперативно лечение на счупването в таза, поради множеството наранявания на меките тъкани в зоната на таза и коремната област, което съчетано с тежкото счупване е довело до липса на пълно възстановяване; престой в лечебно заведение един месец; оздравителен период: 4 – 5 месеца за счупването на дясна раменна кост и 12 месеца за счупването на дясна хълбочна и седалищна кост; наложилото се обездвижване за срок от 50 – 60 дни, през който период ищецът е бил зависим изцяло от помощта на близките си за елементарни хигиенно – битови нужди; липсата на пълно физическо възстановяване – нарушения в походката, остатъчни белези на различни места по тялото, в немалки размери, наличие на остатъчни морфологични промени на дясната тазобедрена става – скъсяване на десен долен крайник, причиняващо затруднена, накуцваща походка, болезнени и ограничени по обем движения; интензивността на болката, нетърпима особено в началото според показанията на разпитания свидетел; възрастта на пострадалата – 34 години към датата на ПТП; изпитаната уплаха и продължително усещане за страх. С оглед на тези данни, при отчитане на икономическо конюнктура в страната към датата на деликта и при съобразяване на съдебната практика по аналогични казуси, е счел, че размер на обезщетението от 100 000 лв. би могъл адекватно да компенсира причинените болки, страдания и неудобства. По отношение на поддържаното от ответника възражение за съпричиняване въззивният съд е отчел, че по делото се установява от събраните гласни доказателства при разпита на свидетели и заключение по САТЕ, че пострадалата А. М. е предприела пресичане извън населено място, при липса на пешеходна пътека, на двулентов, двупосочен път. Съобразил е, че съгласно разпоредбата на чл. 113, ал. 2 ЗДвП извън населените места и по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като спазват правилата по ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, а именно преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение, да не преминават през ограждения от парапети или вериги. Зачел е даденото тълкуване с ТР № 2/22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС в смисъл, че законът предоставя право на пешеходците да пресичат платното за движение и извън определените за целта места, като на това право не съответства задължение на водачите на пътни превозни средства да ги пропуснат. Подчертал е, че при упражняване на правото на пешеходеца да пресече платното за движение, той е длъжен да се съобрази с ограниченията и забраните на чл. 113, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 ЗДвП. Посочил е, че при предприемане на пресичането М. не е положила необходимата грижа, за да възприеме адекватно и да се съобрази с приближаващия автомобил Ауди А6, което нейно поведение е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Изтъкнал е, че от заключението на вещото лице по САТЕ се установява, че произшествието е станало на прав участък, видимостта е била отлична, поради което както водачът на МПС, така и М. са могли да се възприемат един друг, и пешеходката е била длъжна да съобрази присъствието и приближаването на автомобила като потенциална опасност, и определи поведението си спрямо това. Приел е, че последното е нарушение на чл. 113, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 ЗДвП. По тези съображения е обобщил, че се установява, че пострадалата М. е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Съдът е посочил, че отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението е завишена спрямо тази на пешеходците като се е позовал на чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП и чл. 116 ЗДвП. Изложил е, че последното задължение включва избора на подходяща скорост на движение, при която при поява на препятствие на пътя да могат безпроблемно да реагират, докато в процесния случай е налице превишена скорост на водача, поради което е приел, че приемливият процент на степента на съпричиняването от страна на ищеца е в размер на 10 %. Последният извод съдът е формирал като е отчел, че водачът като е бил длъжен да съобрази наличието на препятствие на пътя и е имал обективната възможност да го възприеме и да спре, не е сторил това, нарушенията му са няколко и превишават по тежест това на пешеходеца. При тези мотиви съдът е намалил определения за справедлив размер на обезщетението от 100 000 лв. с процента съпричиняване и счел иска за основателен за сумата 90 000 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият и вторият въпроси на касатора ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД са обуславящи, доколкото са от значение за извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение, но по отношение на тях не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По посочените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика по соченото от ищеца ППВС 4/1968г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съобразно утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура.

Настоящият състав на съда приема въззивният съд да не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, нито същата да се нуждае от осъвременяване или промяна, предвид на което и касация не следва да бъде допускана по тези правни въпроси на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с множеството тежки увреди на пострадалата, с продължителните периоди на лечение на всеки от тях, с останалите белези по тялото и липсата на пълно възстановяване на долен крайник. Взел е предвид и момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставеният от касатора М. първи въпрос касае задължението на съда да обсъди приетото заключение по САТЕ. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, но по него касаторът не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е посочил практика на ВКС, на която даденото от въззивния съд разрешение по правния въпрос да противоречи. Независимо от това, правомощията на съда по оценка на прието заключение по допусната СЕ са ясно установени с нормата на чл. 202 ГПК, съобразно която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. По приложението на законовата норма е налице и непротиворечива практика на ВКС като служебно известната на състава по решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г., ГК., І ГО на ВКС, решение № 185 от 26.01.2018 г. по т. д. № 154/2017 г., ТК, ІІ ТО на ВКС, решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 50159 от 08.03.2023 г. по т. д. № 1218/2021 г., ТК, ІІ ТО и др. Съгласно трайната практика на ВКС заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и страната да не е направила възражение срещу него, но дължи да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и съответствието му с установени с други доказателствени средства правнорелевантни факти. Независимо дали съдът възприема или не възприема експертното заключение, той следва да изложи мотиви относно годността му като доказателствено средство. Съдът може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, но само след обсъждането поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съдът не е отказал да кредитира заключението по САТЕ. Напротив, обсъдил е заключението във връзка с останалите доказателства по делото при точно приложение на чл. 202 ГПК, включително и в частта досежно поведението на пострадалата М. и дали последната е могла да предотврати настъпването на пътния инцидент. Наличието на утвърдена и актуална съдебна практика изключва приложното поле и на допълнително сочения селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпрос пети и шести от изложението на касатора М. са хипотетично зададени, не отговарят на решаващата дейност на въззивния съд, доколкото съдът не е приемал, че М. не е допринесла с поведението си за настъпване на инцидента, а напротив, че не е изпълнила задълженията си по чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Посочил е, че при предприемане на пресичането М. не е положила необходимата грижа, за да възприеме адекватно и да се съобрази с приближаващия автомобил Ауди А6, което нейно поведение е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. В този смисъл и въпросите не обосновават основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК - да са обусловили изводите на въззивния съд.

От изложението може да се направи извод, че въпросите изискват преценка на правилността на извода на въззивния съд досежно приноса на пострадалата М. за търпените от нея в резултат на процесното ПТП вреди. Последната дейност е част от решаващата дейност на съда и от преценката за правилността на обжалвания съдебен акт и може да бъде осъществена от ВКС при разглеждане на касационната жалба по същество – чл. 290, ал. 2 ГПК, но не и на етапа на селектиране на касационните жалби.

Поставените от касатора М. въпроси № 2, № 3, № 4 и № 7, както и поставеният от касатора ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД въпрос № 3 се припокриват и касаят предпоставките за уважаване на поддържано от ответника възражение за допринасяне на търпените от пострадалата вреди и определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат. Въпросите са обусловили изводите на въззивния съд и са включени в предмета на делото предвид поддържаното от ответника и разгледано от съда възражение за допринасяне от пострадалата на търпени от нея неимуществени вреди.

По въпросите не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. С цитираните от касатора М. решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 78/10.07.2014г. по т.д. 1982/2013г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012г. по т.д. 762/2010г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014г. по т.д. 3540/2013г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012г. по т.д. 172/2011г. по описа на ВКС, II TO, а и много други, е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка като е без значение дали същото е противоправно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалата и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Счел е, че ако пострадалата бе изпълнила задължението си преди да навлезе на платното за движение да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства, би могла да изчака преминаването на автомобила, към който е имала ясна видимост, и да избегне удара. Отчетено е, че като пешеходец пострадалата е уязвим участник на пътя, в който смисъл е константната съдебна практика, поради което и с оглед по – голямата тежест на нарушенията на водача - управление на автомобил с превишена скорост, несъобразяване с пътните условия и неосъществен контрол върху автомобила, е определена степен на съпричиняването от пострадалата в размер на 10 %.

Касаторите не са обосновали приложеното поле и на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, разяснен с ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а и наличието на утвърдена съдебна практика изключва приложението на този допълнителен селективен критерий.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора М. основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната от него част.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Присъждане на разноски са поискали и двете страни. Имат право на такива за защитата им срещу касационната жалба на насрещната страна.

Ответникът ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не е депозирал писмен отговор по касационната жалба на ищеца и разноски не следва да му бъдат присъждани.

Ищецът А. М. се представлява по делото от адвокат при условията на чл. 38 ЗА. На последния следва да бъде присъдено възнаграждение при условията на тази норма за изготвения писмен отговор на касационната жалба на ответника в размер на сумата 1342,50 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение