Определение № 1816 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1266/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Д. Х. П., чрез адвокат А. П., срещу определение № 78 от 12.02.2024 г. по ч. гр. д. № 18/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено протоколно определение от 04.10.2023 г., обективирано в протокол № 362 от същата дата, по гр. д. № 123/2023 г. на Районен съд – Пещера, за прекратяване на производството по делото поради липса на правен интерес. Въззивният съд е посочил в определението си, че производството пред Районен съд - Пещера е образувано по подадена искова молба на Д. Х. П. срещу Т. С. М. и М. М. М., с посочено правно основание на предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. В същата се твърди, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-42/06.07.2010 г. на изп. директор на АСГК, с адрес на имота: [населено място], зона „*“, с площ от З63 кв.м, въз основа на покупка от С. Й. В., извършена с нот. акт № 13, том 2, дело № 230/2005 г. на Службата по вписванията при РС - Пещера. На 10.08.2011 г. С. В. сключил втора сделка, по силата на която продал на М. Н. М., Н. Г. Г. и К. С. И. УПИ *-* ИВС в кв. *, с площ от 363 кв.м, при граници и съседи: УПИ *-*** за семеен хотел, улици и река (идентичен с ПИ с идентификатор ***). Сочи се, че сделката била нищожна, тъй като била сключена в нарушение на чл. 26, ал. 2 ЗЗД - липса на надлежно съгласие на истинския собственик да прехвърли правото на собственост върху процесния имот, поради което не е породила правни последици. Твърди се, че впоследствие с нот. акт № 84, т. 5, д. № 729/20.10.2011 г. на СвП - Пещера, М. Н. М., Н. Г. Г. и К. С. И. са продали процесния имот на „Макани туризъм груп“ ООД, а дружеството с нот. акт № 58, т. 7, д. № 963/19.12.2012 г. на СвП - Пещера е продало процесния имот на М. М. Ж. - наследодател на ответниците. Твърди се, че със сделките не са прехвърлени права на собственост на купувачите по тях, тъй като за продавачите не било възникнало правото на собственост, а собствеността върху имота притежавал ищецът, като купувач по първата по ред сделка, извършена с нот. акт №13/2005 г. Излага се от ищеца, че ответниците владеят и ползват процесния имот, като се легитимират като собственици и въз основа на кратката придобивна давност, която обаче не била приложима, защото от момента на сделката, извършена на 10.08.2011 г., купувачите знаели, че процесният имот не е собственост на С. В.. Искането е да бъде постановен съдебен акт, с който да се приеме за установено, че Т. С. М. и М. М. М. не са собственици на процесния имот с идентификатор ***, вследствие на което да се осъдят ответниците да отстъпят и предадат владението върху него. Окръжен съд – Пазарджик е приел, че от материалите по гр. д. № 1235/2017 г. по описа на Районен съд - Пещера се установява, че с исковата молба по него Д. Х. П. е предявил срещу Т. С. М. и М. М. М. ревандикационен иск за установяване на правото му на собственост върху ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], язовир Б., зона „*“, с площ от 363 кв.м, и осъждане на ответниците да му предадат владението върху имота. Ищецът твърди, че по силата на нот. акт вх. рег. № 347/22.03.2005 г., акт № 13, том ІІ, нот. д. № 230 по описа за 2005 г. закупил от С. Й. В. следния недвижим имот: урегулиран поземлен имот, който по отменения план на курорта „Язовир Б.“ е с номер *-*, в кв. 29, с площ от 363 кв.м, при граници и съседи на имота: УПИ *-*, рекичка и улица-тупик, всички находящи се в кв. 29 по плана на курорта „Язовир Б.“. На 10.08.2011 г. С. В. - праводателят на ищеца, след като на 22.03.2005 г. се разпоредил по законния ред с процесния имот, сключил втора сделка за същия имот с нот. акт с вх. рег. № 932/11.08.2011 г., акт № 75, том IV, нот. д. № 548/2011 г. Тази сделка е нищожна, тъй като е сключена при нарушение на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. С последващ нот. акт с вх. рег. № 1235/21.10.2011 г., акт 084, том V, нот. д. № 729 по описа за 2011 г. бил направен опит имотът да бъде продаден на „Макани туризъм груп“ ООД. На 19.12.2012 г. това дружество продало, с нот. акт с вх. рег. № 1882/21.12.2012 г., на М. М. Ж. недвижим имот, а именно: ПИ с идентификатор *** по КККР, с адрес: [населено място], язовир Б., зона „*“, с площ от З63 кв.м, номер по предходен план: 151 в кв. *, парцел *, при посочени съседи, който имот съвпада по предходния план с този, който ищецът закупил от С. В., чрез пълномощника му П. В., през 2005 г. М. М. Ж. била майка на М. Н. М., и двамата понастоящем покойници. Същите са оставили за наследници Т. С. М. - преживяла съпруга на М. Н. М., и техния малолетен син - М. М. М.. Д. П. твърди по гр. д. № 1235/2017 г. на Районен съд - Пещера, че с описаната сделка от 19.12.2012 г. М. М. Ж. не е придобила правото на собственост върху процесния имот, тъй като праводателят й не е бил надлежен собственик на имота. Искането е да се приеме за установено по отношение на ответницата Т. С. М. - лично и като законна представителка на малолетното си дете М. М. М., че Д. Х. П. е собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], и Т. М. и М. М. се осъдят да отстъпят и предадат владението върху него. С влязло в законна сила решение № 834/27.11.2018 г. по гр. д. № 1235/2017 г. на Pайонен съд - Пещера е отхвърлен предявеният от Д. Х. П. ревандикационен иск. Окръжен съд – Пазарджик е визирал, че е категорична разпоредбата на чл. 299 ГПК, съгласно която спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Повторно заведеното дело се прекратява от съда. Въззивният съд е приел, че Д. П. по двете дела - № 1235/2017 г. и № 123/2023 г., се позовава на едни и същи обстоятелства - че е придобил самостоятелни права върху процесния имот въз основа на сделката по нот. акт № 13/2005 г., както и че ответниците не са придобили право на собственост с посочените по-горе нотариални актове, тъй като със сделките не са прехвърлени права на собственост на купувачите по тях, поради това, че за продавачите не било възникнало право на собственост, а собствеността върху имота притежавал ищецът, като купувач по първата по ред сделка. С оглед на изложените по делото данни се установява, че е налице идентичност между делата по отношение на страните, предмета и обстоятелствата. Единствената разлика е, че с първоначалната искова молба е бил предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС от страна на Д. П., а по гр. д. № 123/2023 г. е предявен иск по чл. 124 ГПК – за признаване за установено, че ответниците не са собственици, като отново е включено искане, влизащо в хипотезата на чл. 108 ЗС, а именно за предаване владението на имота. Съдът е намерил, че тази разлика не дава основание да се приеме, че предявеният впоследствие отрицателен установителен иск е допустим. Това е така, тъй като е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за собственост по чл. 108 ЗС, влязло в законна сила. Завеждането на процесния отрицателен иск би било допустимо, единствено ако ищецът се позовава на различно придобивно основание от това, въз основа на което се е легитимирал по първоначално предявения ревандикационен иск, или съответно обосновава правния си интерес с необхванати от силата на пресъдено нещо юридически факти, каквито хипотези в случая не са налице. Жалбоподателят счита атакуваното от него определение за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира въпросите: 1. При какви предпоставки е допустимо да се предяви отрицателен установителен иск за собственост; 2. Длъжен ли е ищецът да се позовава на различни юридически факти, въз основа на които обосновава своето право да предяви отрицателен установителен иск; 3. Длъжен ли е ищецът да сочи юридически факти за пораждането на това право въобще. Твърди, че въззивното определение влиза в противоречие с решение № 135/03.02.2020 г. по гр. д. № 980/2019 г. на ВКС, ІІ г. о. и с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпросите от изложението към касационната жалба определението е съобразено изцяло с постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, явяващо се задължителна съдебна практика, съгласно които правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено (но не е отнето) преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т.е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. В случая е налице конкуренция на твърдени от двете страни права на собственост върху един и същ поземлен имот, като обаче твърдяното от Д. П. по гр. д. №№ 123/2023 г. на Районен съд – Пещера право (основано на покупко-продажбата по нот. акт вх. рег. № 347/22.03.2005 г., акт № 13, том ІІ, нот. д. № 230/2005 г.), е отречено с влязлото в сила решение по гр. д. № 1235/2017 г. по описа на същия съд, поради което следва да се приеме, че той не е обосновал наличие на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост. Визираното от жалбоподателя решение № 135/03.02.2020 г. по гр. д. № 980/2019 г. на ВКС, ІІ г. о. е постановено при друга фактическа обстановка и е неотносимо към настоящия казус. Същевременно определението на въззивния съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Насрещните страни имат право на 500 лв. разноски за производството пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,