Определение № 1 от 04.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2716/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 63 от 18.06.2020 г. по в.гр.д.№ 54/2020 г. на Варненския апелативен съд е отменено решение № 1437 от 04.12.2019 г. по гр. д. № 803/2019 г. на Варненския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от С. А. С. и Н. Х. В. срещу община Варна отрицателен установителен иск – че общината не е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], СО „М.”, представляващ ПИ с идентификатор ...., с площ от 2388 кв. м.

Въззивният съд е приел, че предмет на делото е земеделски имот, попадащ в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. За този имот има издаден акт за общинска собственост. Същевременно ищците се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС, за да обосноват правния си интерес от отрицателния установителен иск.

Като се е позовал на практика на ВКС въззивният съд е приел, че когато ищецът по предявен отрицателен установителен иск претендира за себе си собствеността върху спорния имот и по този начин обосновава правния си интерес от иска, доказването на правото му на собственост е въпрос на материална, а не на процесуална легитимация и ако той не докаже правото си, съдът отхвърля иска. Само когато ищецът обосновава правния си интерес от отрицателния установителен иск с твърдения, че е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното или ако се позовава на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника, производството по предявения отрицателен установителен иск се прекратява при недоказан правен интерес. В настоящия случай ищците се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност върху спорния имот и при недоказване на правата им искът следва да бъде отхвърлен.

На следващо място въззивният съд е приел, че ищците са установили владение върху процесния имот най-рано през 2001 г., като по делото няма данни това владение да е било прекъснато до 2011 г. за срок, по-дълъг от предвидения в чл.81 ЗС. Същевременно община Варна се легитимира като собственик с АОС, издаден на основание чл.2, ал.1, т.7 ЗОС /съдът погрешно е посочил ЗСПЗЗ /, а по делото общината се е позовала на придобивното основание по чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, според което земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица и държавата, е общинска собственост. Придобиването на правото на собственост на общините по чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ става по силата на закона, но общината трябва да установи, че имотът е земеделски, че не е реституиран, не е изкупен по реда на §4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ и не е държавен. Към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е бил земеделски. Той не е бил изкупен по реда на §4а или §4б ЗСПЗЗ и не е държавна собственост. Към момента на изготвяне на ПКП /1997 г./ и ПНИ /2003 г./ имотът е бил заявен за възстановяване в рамките на предявения преклузивен срок по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ от наследниците на Е. С. Ж.. С решение от 2005 г. по чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ е признато от ОСЗ право на възстановяване на собствеността. По тези съображения имотът не може да попадне в приложното поле на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, макар поради грешно вписване имотът да е бил отразен в плана като такъв, за който няма реституционни претенции. Налице е спор за собственост между наследниците на Е. Ж. и община Варна, който трябва да бъде разрешен по исков ред, за да се издаде след това заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, която да приключи процедурата по възстановяване на собствеността. След като наследниците на Е. Ж. не могат към настоящия момент да предявят иск срещу настоящите ищци, за да прекъснат придобивната им давност, а и нямат правен интерес от отрицателния установителен иск, тъй като това няма да доведе до придобиване на права, следва да се приеме, че по отношение на тях давност не тече. Ако пък при спора им с община Варна се приеме, че те нямат право на възстановяване на собствеността върху процесния имот, то той е общинска собственост на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, в която хипотеза осъщественото до момента владение на ищците не би могло да доведе до придобиване от тях правото на собственост поради установения с §1 ЗД на ЗС / ДВ, бр.46/2006 г./ мораториум върху придобивната давност за държавни и общински имоти. По тези съображения съдът е приел, че за ищците не е налице материалноправна легитимация по предявения иск и той следва да бъде отхвърлен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците С. С. и Н. В..

Според жалбоподателите апелативният съд правилно е приел, че имотът не е станал общинска собственост на основание чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ, респ. чл.19 ЗСПЗЗ, но не е посочил на какво основание е станал общинска собственост. Позовават се на практика на ВКС, според която позоваването на общо нормативно основание за трансформиране на собствеността в общинска не сочи на конкретно фактическо основание. Позовават се и на практика, според която остатъчният фонд по чл.19 ЗСПЗЗ се формира след приключване на процедурата по възстановяване на собствеността върху земеделските земи на всички правоимащи субекти и след като реституционната процедура не е приключила, имотът не представлява остатъчен фонд по чл.19 ЗСПЗЗ.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Могат ли да станат общинска собственост недвижими имоти, които подлежат на реституция, ако реституционната процедура не е приключила, макар че са заявени за възстановяване от наследниците на бившия собственик; 2. Позоваването на общо нормативно основание за придобиване на собствеността на общината сочи ли на трансформиране на собствеността в общинска.

Жалбоподателите считат, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 488/19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 109/25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 на ВКС, I-во г.о.; решение № 88/17.07.2017 г. по гр. д. № 6225/2014 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 271/30.10.2012 г. по гр. д. № 477/2012 г. на ВКС, II-ро г.о.

Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следните въпроси: 1. Налице ли е спор за материално право между наследниците на бивш собственик и общината за имот, върху който е признато право на собственост от ОСЗ, но е съставен акт за общинска собственост, въпреки че реституционната процедура не е приключила; 2. Налице ли са основанията за актуване като общински на недвижим имот, намиращ се в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и върху който е признато право на собственост, но реституционната процедура все още не е приключила с издаване на заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ.

Община Варна оспорва касационната жалба. Счита, че в нея не са поставени въпроси, от значение за изпода на конкретното дело, затова не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Приложените решения на ВКС не са свързани с правния спор по настоящото дело.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посочената от жалбоподателите практика на ВКС във връзка с първите два въпроса в обобщен вид гласи, че общинска собственост по чл.19 ЗСПЗЗ стават само тези земеделски земи, които не са били заявени за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ в законните срокове, както и че посоченото в акта за общинска собственост общо нормативно основание не е достатъчно, за да обоснове правата на общината върху дадения имот, ако липсва конкретното придобивно основание. Тази практика се споделя от настоящия състав, но тя не може да обоснове поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като обжалваното въззивно решение не ѝ противоречи. Въззивният съд не е приемал, че въпреки наличието на заявена реституционна претенция по ЗСПЗЗ за конкретния имот той е станал общинска собственост на основание чл.19 ЗСПЗЗ, вр. чл.25 ЗСПЗЗ. Неговите мотиви са различни. Същественото в тях е, че към датата на предявяване на исковата молба ищците не са могли да придобият по давност спорния имот и в двата случая – било ако той подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Е. Ж., било ако не подлежи на възстановяване на тези лица и затова е станал общинска собственост на основание чл.19, вр. чл.25 ЗСПЗЗ. В първия случай наследниците на Е. Ж. все още не могат да се защитят поради неприключила процедура по възстановяване на собствеността /чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, макар съдът изрично да не се е позовал на тази разпоредба/, а във втория случай имотът е общинска собственост, върху която не тече придобивна завност заради мораториума по §1 ДР на ЗС. И доколкото правния интерес на ищците за предявения отрицателен установителен иск е обоснован с твърдения да са собственици на същия имот, за който искат да отрекат правата на общината, недоказването на този правен интерес води до отхвърляне на иска. Посочената от жалбоподателите практика на ВКС не разглежда случай като настоящия и въззивното решение не ѝ противоречи. Напротив, решението съответства на цитираната от въззивния съд практика на ВКС, според която в определени случаи като настоящия недоказването на правния интерес за предявяване на отрицателния установителен иск за собственост /недоказване на правото на собственост на ищеца върху спорния имот/ води до отхвърляне на иска - решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., решение № 9 от 10.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6320/2015 г., II г. о., решение № 52 от 19.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2154/2017 г., II г. о.

Другите два въпроса, които жалбоподателите свързват с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и затова по тях също не може да се допусне касационно обжалване. Те не са свързани с решаващ извод на въззивния съд. Съществетоно в мотивите на въззивния съд не е в това дали има спор за материално право между наследниците на Е. Ж. и общината и дали има основание за актуване на имота като общински при неприключила процедура по възстановяване на собствеността, а това, че и в двата случая ищците не биха могли да придобият право на собственост върху имота по давност и съответно – нямат правен интерес от отрицателния установителен иск, поради което той следва да бъде отхвърлен.

При този изход на делото на ответника община Варна следва да бъде присъдено претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,