Определение № 765 от 03.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 60030/2016 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2270/19.11.2015 на Софийския апелативен съд по търг. д. № 1890/2015, с което е отменено решение № 52/13.01.2015 на Софийския градски съд по търг. д. № 5165/2012, като е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за вреди по чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 54 З., вр. с чл. 11 от Конвенцията за договора за международен превоз на стоки (CMR), както и в частта, с която е прекратено производството по делото по отношение на първия ответник [фирма]. Недоволен от решението е касаторът [фирма], представляван от адвокат Н. А. от ПАК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за начина на съединяване на исковете, когато това зависи от естеството на материалноправните отношения между страните и когато това зависи от волята на ищеца и последиците от съединяване на исковете за процесуалното качество на страните и правото им на жалба срещу постановеното решение и по материалноправните въпроси за характера на отношенията между товародателя, спедитора и превозвача при международен автомобилен превоз на стоки и техните отношения с митническите власти, когато товарът и превозното средство са конфискувани поради нарушаване на митническия режим, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешават противоречиво от съдилищата и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Позовава се на противоречие и прилага следната съдебна практика: ТР № 1/04.01.2001 и ТР № 1/17.07.2001 на ВКС, ОСГК; решение № 214/04.09.2012 по гр. д. № 864/2010 на ВКС, II т.о. по търг. д. № 864/2010; решение № 135/05.10.2011 на ВКС, II т.о. по търг. д. № 1103/2010; решение № 214/04.09.2012 на ВКС, II т.о. по търг. д. № 864/2010; решение № 610/17.04.2014 на СГС по търг. д. № 8473/2012; решение № 1870/03.09.2015. Ответникът по жалбата [фирма], представляван от адвокат А. К. от САК, я оспорва, като счита, че тя е неоснователна и въззивният съд правилно е прекратил производството по отношение на него. Ответникът по жалбата [фирма], представляван от адвокат Н. К., я оспорва като счита, че не са допуснати нарушения на материалния закон нито на съдопроизводствените правила, поради което не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото не е под 20.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Жалбата е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 12.07.2011 г. ищецът е сключил с първия ответник договор за превоз на тютюн от България до Франция при условията на CMR, като превозът се осъществява въз основа на сключен между ищеца и втория ответник спедиционен договор. На 17.07.2011 г. товарният автомобил (влекач с ремарке), с който се изпълнявал превозът, навлязъл на територията на Република Румъния, при което бил спрян за проверка от румънските митнически власти, като в хода на проверката се установило, че товарът представлява акцизна стока, поради което при липсата на документи за платен акциз автомобилът и товарът били конфискувани. Ищецът е претендирал, че му е причинена вреда в размер на стойността на конфискувания му автомобил или 153.769 лева при условията на солидарност, а евентуално (при липса на солидарност) – срещу всеки ответник поотделно в посочената от ищеца поредност. Първоинстанционният съд е приел, че с подаването на заявката от 12.07.2011 г. между ищеца и първият ответник е бил сключен договор за международен автомобилен превоз на товар, подчинен на разпоредбите на CMR, като при сключването на договора първият ответник е действал като спедитор за сметка на втория ответник, но доколкото е сключил превозния договор от свое име, това не го освобождава от задълженията му превозното правоотношение, независимо че не е посочен като изпращач в самата товарителница. Приел е също така, че не е налице виновно поведение на първият ответник, тъй като точното посочване на вида на товара в товарителницата и снабдяването с необходимите документи във връзка с акциза са били задължение на втория ответник [фирма], а задължението на [фирма] като спедитор се ограничава до организирането на транспорта, като същият е бил в обективна невъзможност да снабди ищеца с необходимите документи, доколкото такива не са му били предоставени от другия ответник. Поради това съдът е отхвърлил като неоснователен насочения срещу първия ответник иск и е уважил изцяло иска спрямо втория ответник, който в качеството си на изпращач отговаря към превозвача за вредите, настъпили в резултат на неправилно попълване на товарителницата и на липса на необходими за преминаването през митнически и др. проверки документи – чл. 6 и чл. 11 CMR. Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд предмет на разглеждане са били искове за заплащане на парични суми, насочени срещу двамата ответници – при условията на солидарност, а евентуално (при липса на солидарност) – срещу всеки ответник поотделно в посочената от ищеца поредност, като исковете са основани на неизпълнение на задължения на ответниците по посочените от ищеца договор за превоз и договор за спедиция. Въведените основания на исковете и начинът на съединяването им обосновават извода, че между ответниците е налице обикновено, а не необходимо другарство и при наличието на обикновено другарство произнасянето на съда по иска, предявен от или срещу един от другарите, е независимо (извън общите факти) от произнасянето по исковете на останалите другари (съответно независими са и обжалванията на решението в съответните части по отношение на исковете, предявени от или срещу съответния жалбоподател. При неподаване на жалба от страна на обикновен другар срещу решението в засягащата го част, този другар разполага с възможността за присъединяване към жалбата на обжалвалия другар (чл. 265, ал. 1 ГПК), като в случай на неприсъединяване решението по иска, предявен от или срещу необжалвалия влиза в сила. В разглеждания случай първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен иска срещу първия ответник [фирма]. Срещу тази част на решението жалба не е подадена от ищеца, като ответникът не се е присъединил към въззивната жалба в срока по чл. 265, ал. 1 ГПК, изразявайки становище за нейната неоснователност, а отделно присъединяване би било и недопустимо поради липсата на интерес за този ответник. С оглед изложеното, съдът е приел, че участието на първия ответник във въззивното производство се явява недопустимо, респ. по отношение на него същото следва да бъде прекратено. По съществото на спора, въззивният съд е приел за установено, че между двамата ответници е сключен договор с правната характеристика на спедиционен, а страни в превозното правоотношение са първият ответник и ищеца. Приел е, че съгласно чл. 349, ал. 1, вр. чл. 361, ал. 2 ТЗ правата и задълженията по сключения с превозвач договор за превоз възникват за спедитора и в случая това е бил ответникът [фирма], който поради това се явява спрямо ищеца изпращач по смисъла на чл. 6 и чл. 11 CMR. Не обуславя различен извод обстоятелството, че изпращач по товарителницата е бил другият ответник, доколкото договорът за превоз в конкретния случай е бил сключен с подаването на заявката от 12.07.2011 г. и приемането й от страна на ищеца. В тази връзка въззивният съд е приел, че именно първият ответник е имал задълженията по чл. 6 и чл. 11 CMR да осигури правилното попълване на товарителницата и необходимите според вида на товара документи, съответно носи отговорност за вредите, претърпени от ищеца в резултат на неизпълнението на тези документи. Невъзможността на спедитора да изпълни тези задължения, дължаща се на поведението на доверителя по спедиционния договор, не представлява обективна невъзможност за изпълнение и не освобождава спедитора от отговорност към превозвача за изпълнението на тези задължения, а може да бъде от значение единствено за евентуални регресни претенции на спедитора към доверителя на основание спедиционния договор. Предвид изложеното, съдът е приел, че вторият ответник [фирма] не отговаря спрямо ищеца на основание договора за превоз, тъй като не е страна по превозното правоотношение. Такава отговорност не се обуславя и от спедиционния договор, тъй като по него не е страна ищецът. Доколкото тези два договора във връзката помежду им са въведени като основание на предявения иск, същият се явява неоснователен. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставените въпроси обуславят изхода на делото, решени са в противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 214/04.09.2012 на ВКС, II т.о. по търг. д. № 864/2010 и решение № 135/05.10.2011 на ВКС, II т.о. по търг. д. № 1103/2010 и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение