Определение № 698 от 12.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 53300/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 137 от 17.07.2015 г. по гр.д.№ 293/ 2015 г. С него е потвърдено решение на Смолянски окръжен съд по гр.д.№ 77/ 2014 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против М. Д. Л., Л. Д. Л. и Д. И. Л. искове, квалифицирани по чл.422 ал.1 ГПК, за установяване по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца въз основа на запис на заповед от 16.07.2007 г., издаден като обезпечение на вземане за главницата по договор за инвестиционен кредит № 948/ 16.07.2007 г., сумата 97 791,50 лв главница, законната лихва върху нея от 06.03.2012 г. до окончателното й изплащане и 3 383,75 лв съдебни разноски, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 734/ 19.03.2012 г. по ч.гр.д.№ 236/ 2012 г. на Смолянски районен съд. Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправни въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) за значението на недобросъвестността по смисъла на чл.465 ТЗ, когато приносителя на записа на заповед е и поемател по него и към кой момент следва да е налице такава, за да е допустимо авалист по запис на заповед да предяви личните възражения на издателя й, както й какво отношение има за наличието на недобросъвестност знанието на приносителя за частично погасяване на задължението по каузалното отношение, което записът обезпечава. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с установената от Върховния касационен съд съдебна практика. Ответните страни М. Д. Л., Л. Д. Л. и Д. И. Л. оспорват жалбата като поддържат, че не са налице претендираните от жалбоподателя основания за допускане на касационния контрол. Заявяват, че част от съдебните решения, на които касаторът се позовава в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не са относими към настоящия спор (касаят различни фактически предпоставки) а относимите разрешават поставените въпроси в същия смисъл, в който те са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение. Излагат и съображения по съществото на спора, чието обсъждане в производството по чл.288 ГПК не е допустимо. Съдът намира жалбата за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване. За да отхвърли предявените установителни искове, въззивният съд е приел, че на 16.07.2007 г. в полза на касатора в настоящето производство е издаден запис на заповед от [фирма] за сумата 2 700 000 лв, платима без протест при предявяване до 30.09.2009 г., със законната лихва върху тази сума от датата на издаване до окончателното изплащане. Записът е издаден за обезпечаване на вземането на [фирма] за главницата по договор за инвестиционен кредит, сключен на същата дата. М. Д. Л., Л. Д. Л. и Д. И. Л. са авалирали този запис на заповед при условията, при които е издаден. С нотариални покани, връчени на ответниците преди 30.09.2009 г., записът е предявен за плащане на авалистите. На 05.10.2009 г. банката – поемател получила заповед за незабавно изпълнение срещу издателя на ефекта за плащане на сумата 2 700 000 лв главница, 220 315,63 лв лихва по чл.5 от договора за инвестиционен кредит за период 26.12.2008 г. – 27.07.2009 г., 104 302,50 лв – лихва по чл.7 от договора за инвестиционен кредит за период 26.12.2008 г. – 10.09.2009 г., 10 951,59 лв – такса за усвояване на кредит по чл.4 ал.1 от договора, законната лихва върху сумата 2 700 000 лв от 11.09.2009 г. до окончателното й изплащане, съдебни разноски в размер 65 712,59 лв. Въз основа на заповедта е образувано изпълнително производство срещу длъжниците по договора за инвестиционен кредит, приключило с постановление за възлагане на собствен на длъжниците недвижим имот на взискателя (банката – кредитор) при цена 3 303 601 лв и дължим от купувача данък добавен стойност в размер 590 920,80 лв. При тази фактическа обстановка съдът намерил от правна страна за безпредметно да обсъжда доводите на М. Д. Л., Л. Д. Л. и Д. И. Л., че записът на заповед не им е редовно предявен, като посочил, че дори да е така, изискуемостта настъпва с крайния срок за предявяване и банката е запазила правата си срещу авалистите с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Въпреки това съдът приел, че искът за установяване на задълженията на авалистите е неоснователен, тъй като вземането, за обезпечаване на което е издаден записа на заповед, е погасено чрез изпълнение. Съдът посочил, че по образуваното за събиране на това вземане изпълнително производство банката е придобила недвижим имот на стойност 3 303 601 лв, която сума е по-голяма от задължението за главницата по договора за инвестиционен кредит от 16.07.2007 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу авалистите е подадено два дни преди да влезе в сила постановлението за възлагане на недвижимите имоти, поради което банката е знаела, че задължението за главницата от 2 700 000 лв, за обезпечението на което е издаден записът на заповед, е погасено. По този начин тя се домогвала да събере други вземания по договора (за лихви, такси и неустойки), за които авалистите не са поръчителствували, лишавайки ги от възможността да направят възражения от каузалното правоотношение. Това поведение на ищеца е недобросъвестно, поради което ответниците могат валидно да му противопоставят личните възражения на издателя на записа на заповед, включително за погасяване на вземането за главницата. Съдът отхвърлил възраженията на касатора, че вземането за главницата съществува и след възлагането на недвижимите имоти по изпълнителното производство, като приел, че сумата 3 303 601 лв следва да се отнесе в погашение към най-обременителното задължение на длъжника по договора за инвестиционен кредит – лихвоносното задължение от 2 700 000 лв. Другите задължения по договора, включително това за законната лихва от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, са еднородни с това за главницата, но са по-малко обременителни и се погасяват по-късно, по правилото на чл.76 ал.1 ЗЗД. С оглед така изложените мотиви от въззивния съд, не обуславя решението му материалноправният въпрос какво отношение има за наличието на недобросъвестност знанието на приносителя на запис на заповед за частично погасяване на задължението по каузалното отношение, което записът обезпечава. От фактическа страна съдът по същество е приел не частично, а пълно погасяване на задължението по каузалното отношение и е изградил правните си изводи въз основа на тази фактическа констатация. Поради това въпросът, би ли бил приносителят недобросъвестен при знание за частично погасяване на обезпеченото вземане, няма значение за резултата, до който въззивният съд е достигнал. Останалите повдигнати материалноправни въпроси са включени в предмета на делото и обуславят обжалваното решение. Неоснователно касаторът поддържа, че те са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение по т.д.№ 1091/ 2010 г., ІІ т.о. Посоченото решение разглежда въпроса за недобросъвестността на приносителя на записа на заповед по смисъла на чл.465 ТЗ в хипотеза, когато този приносител не е поемател, а джиратар. Поради това даденото в него разрешение не е относимо към спора, разгледан в обжалваното решение. Неотносимо към този спор е и разрешението, дадено в решение по т.д.№ 213/ 2010 г., ІІ т.о. То не касае добросъвестността на приносителя на запис на заповед в хипотеза, когато обезпеченото с този запис вземане е удовлетворено изцяло или частично и приносителят знае за това. Поради това по поставените от касатора въпроси не се установява наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Налице е обаче основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като практиката по разрешаването им не е установена, с оглед на което касационното обжалване следва да бъде допуснато. По изложените съображения съдът