Определение № 152 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1468/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. М., представлявана от адв. М. М., срещу постановеното в производство по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК решение № 290 от 12.12.2022 г. по в. гр. д. № 375/2022 г. на Врачанския окръжен съд. С него, след отмяна на първоинстанционното решение № 114 от 10.06.2022 г. по гр. д. № 1439/2021 г. на Районния съд - Бяла С., са уважени предявените положителни установителни искове за собственост от С. Ж. С. и И. Ж. П. против И. Д. М. и В. Д. И., като ищците са признати за собственици на 1/2 ид. ч. от придобитите по наследство от техния дядо П. Д. Б. шест земеделски имота, всичките на територията на [населено място], общ. Бяла С., обл. В., с идентификатори: [№][№], [№], [№], [№], [№], [№]. С решението, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, е отменен издаденият в полза на прекия наследодател на ответниците П. И. М. констативен нотариален акт за собственост № 97, том 5, рег. № 5455, н. д. № 798 от 22.12.2011 г. по описа на нотариус А. К., вписан в Службата по вписванията - [населено място] под вх. рег. № 6344 от 22.12.2011 г., акт № 13, том 12, дело № 2085/2011 г., частично, до размера на наследствената на ищците 1/2 ид. ч. от имотите. За да постанови решението си, окръжният съд е приел, че страните не спорят по наследствения характер на имотите, възстановени с решение № 04900 от 28.04.1995 г. на ПК - [населено място] в полза на наследниците на П. Д. Б. - б. ж. на [населено място], починал на 10.12.1953 г. Безспорно е също така, че след възстановяването им имотите са ползвани еднолично от П. И. М. /съпруг на ищцата И. М. и възходящ от втора степен на ищеца В. И. - ответниците по делото/ до смъртта му на 17.03.2017 г. Установено е, че ищците С. С. и И. П. са дъщери на Ж. П. Б., починал на 20.03.1991 г. - един от синовете на общия наследодател на страните П. Б.. Спорният въпрос по делото е за това дали ответниците, респ. техният наследодател, са придобили по давност процесните имоти. По делото е представен протоколът по обстоятелствена проверка, въз основа на който е издаден в полза на П. М. гореспоменатият констативен нотариален акт за собственост, с който същият е признат за едноличен собственик на имотите въз основа наследствено правоприемство и давностно владение. Приложени са арендни договори с нотариална заверка на подписите от 10.11.2011 г., вписан на 02.12.2011 г., и от 01.02.2017 г., вписан на същата дата, по които М. е арендодател. Отделно от това, след смъртта на П. М. между ответниците е допусната и извършена съдебна делба на процесните имоти по гр. д. № 1906/2017 г. на Районния съд - Бяла С. /приложено в настоящото производство/. Установено е и това, че през 2016 г. С. С. и И. П. са подали искова молба за ревандикация на имотите срещу П. М., по която е образувано гр. д. № 1222/2016 г. пред Районния съд - Бяла С. /също приложено/, приключило с прекратяването му с определение № 131 от 07.03.2017 г. на основание чл. 232 ГПК поради оттегляне на исковата молба. Съобразявайки така установената фактическа обстановка и след анализ на изслушаните по делото свидетелски показания, въззивният съд е намерил за неоснователно правопрекратяващото възражение на ответниците за придобиване на имотите по давност. Приел е, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че преди снабдяването му с констативния нотариален акт П. М. е афиширал пред ищците недвусмислено намерението си за своене на имотите по начин, по който то да стане известно на съсобствениците, без да оставя съмнение у тях относно съдържанието му. Свидетелите, доведени от ищците, са установили, че той не е допускал ищците до имотите, използвал е сила и заплахи със съдействието на длъжностни лица и институции, но в един по-късен момент, а именно - през 2016 г., когато те са предприели действия за връщане на имотите си, като до този момент сънаследниците са били в добри отношения. Доведените от ответниците свидетели не са установили извършени от М. до 2016 г. действия, с които да е уведомил ищците за намерението си да владее процесните имоти за себе си. При това положение въззивният съд е приел, че оповестяването на другите съсобственици за установяване на владение върху техните идеални части е направено най-рано с издаването на описания нотариален акт, но от този момент - 22.12.2011 г. до подаването на исковата молба на 28.10.2021 г., не е изтекъл изискуемият десетгодишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Оттук съдът е заключил, че ищците са собственици по наследство на 1/2 ид. ч. от спорните имоти, поради което предявените положителни установителни искове са основателни. В касационната жалба се моли за отмяна на така постановеното решение като неправилно поради наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението към нея се застъпва становище, че решението е очевидно неправилно и явно необосновано, постановено при липса на мотиви и без да са обсъдени всички събрани доказателства по делото. Във връзка с тези оплаквания жалбоподателката се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК във връзка с въпросите, обобщени от настоящия състав на ВКС, I-во г. о., съгласно правомощията му по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за задължението на съда да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, доводите и съображенията на страните, като изложи собствени мотиви по предмета на спора, и за това в какво се изразява и как се доказва „оповестяването“ на другите съсобственици за установяване на владение върху техните идеални части. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК подкрепя с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решения на отделни състави на ВКС: решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II-ро т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV-то г. о. и решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV-то г. о. Ответниците по касация С. Ж. С. и И. Ж. П. - ищци по делото, заедно представлявани от адв. М. М., оспорват жалбата в писмен отговор. Излагат становище за необоснованост на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество- за нейната неоснователност. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по исковете В. Д. И. не е подал касационна жалба и не е взел становище по подадената от ответницата И. Д. М. касационна жалба. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност, представлява квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение, която може да се установи при пръв прочит, без навлизане в обсъждане на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е налице при грубо нарушение на закона, когато той е приложен в неговия обратен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма или не е приложена императивна правна норма. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща и явната необоснованост, когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. В настоящия случай при прочита на въззивното решение не се установява същото да страда от тези пороци и не може да се допусне до касационно обжалване на това основание. От правна страна въззивният съд е приел, че презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение в отношенията между сънаследници. Когато един от наследниците упражнява фактическа власт върху наследствен имот, той продължава владението на своя наследодател, но само в рамките на наследствената си част и е държател по отношение наследствените части на останалите наследници от имота. За да се приеме, че този наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части, не е достатъчно да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия имот само за себе си - напр. като отказва да ги допуска в имота, или доведе до знанието им намерение да се разпореди с него в своя полза, или като го ползва по начин, който ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници. Изключение се допуска единствено в хипотезата, при която владението на претендиращия придобиване по давност сънаследник е установено въз основа на постигнато съгласие между сънаследниците за извършване на т. нар. неформална делба. За придобиване на имота по давност не е достатъчно държателят да го ползва според неговото предназначение, да го поддържа, да го преотстъпва на трети лица и да събира плодовете от него, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене. За да се придобие имотът по давност, е необходимо намерението за своене на държателя да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин, чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху вещта. Знанието на собственика следва да е доказано по категоричен начин, като инициативата за създаването му като субективен елемент трябва да изхожда от владеещия несобственик, който е длъжен да афишира намерението си да свои вещта по несъмнен начин, дори и при проявена от титуляря на вещното право незаинтересованост към нея. Гореизложените правни изводи по приложението на относимите правни норми съответстват напълно на задължителните указания, обективирани в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и на възприетите разрешения в трайно установената практика на ВКС, напр. решение № 55 от 08.10.2015 г. по гр. д. № 3255/2014 г.на II-ро г. о., решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на II-ро г. о., решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на II-ро г. о., решение № 108 от 30.12.2020 г. по гр. д. № 4611/2019 г. на II-ро г. о., и др. Действията по деклариране на имота и заплащане на данъци са насочени към общинската и данъчната администрация и ако не е установено, че са станали достояние на съсобственика, не съставляват демонстриране на завладяването и отричане на чуждите права, както е приел въззивният съд. Съдебната практика на ВКС приема и това, че снабдяването с констативен нотариален акт за чуждите права може да съставлява действие по завладяването им, но само доколкото с оглед особеностите на конкретния случай не е останало скрито за съсобственика /решение № 37 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 1969/2017 г. на II-ро г. о./. Констативният нотариален акт се издава в едностранно охранително производство по искане на молителя, в което останалите съсобственици не участват, поради което те не биха могли да узнаят отричането на правата им, докато този акт не им бъде съобщен или противопоставен /решение № 192 от 16.02.2017 г. по гр. д. № 763/2016 г. на ВКС, I-во г. о./. Сключването на договор за аренда, както преди, така и след приемането на чл. 3, ал. 4 Закона за арендата в земеделието, съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение /решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 192 от 16.02.2017 г. по гр. д. № 763/2016 г. на ВКС, I-во г. о./. Не се констатира противоречие с цитираната от жалбоподателката съдебна практика относно съдържанието на правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК, и за съдържанието на мотивите към въззивното решение съгласно изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като на първо място не е аргументирана връзката му с делото - не се сочи кои конкретно доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл в мотивите, кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства, или казано по друг начин - въпросът е зададен твърде общо и така не кореспондира с фактическата и правна рамка на делото. От друга страна не е налице противоречие с цитираната тълкувателна и казуална практика на ВКС, защото, видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения по всички събрани доказателства, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени на тяхна база. В тази насока следва да се изтъкне, че нито един от свидетелите не дава конкретни и убедителни показания относно обективиране явната и недвусмислена воля на П. М. да владее собствените на ищците идеални части от правото на собственост върху имотите. Изтъкнато е, че явното противопоставяне, използваните сила и заплахи със съдействието на длъжностни лица и институции датират от 2016 г., т. е. касаят период след издаване на констативния нотариален акт за собственост. В противовес са обсъдени сведенията за наличието на нормални и спокойни отношения между П. М. и ищците до 2016 г., когато последните предприели действия по връщане на имотите си - факт, според съда, свидетелстващ за липсата на правни спорове между тях към по-ранен етап. Съотнесени към така установените факти и обстоятелства, достигнатите правни изводи по предмета на правния спор не разкриват нарушение на правилата на формалната логика, нито се явяват явно необосновани, а съответстват напълно на възприетите правни становища по приложението на института на придобивната давност, обективирани в горецитираната съдебна практика. Преценката за наличие на намерение за своене и манифестирането му по отношение на съсобствениците следва да се извърши с оглед на конкретните действия, в които то се е изразило. Дали елементите от фактическия състав на посоченото оригинерно придобивно основание са се осъществили, е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай. Следователно, поставените въпроси, доколкото са аргументирани през призмата на субективното убеждение на жалбоподателката за установените по делото обстоятелства, се свеждат до доводи за неправилност, които сами по себе си не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева - адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.