Определение № 2697 от 26.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3385/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Й. Н., чрез адв. Г. С., против определение № 74 от 13.01.2023 г. на Окръжен съд Плевен, постановено по ч.гр.д. № 910/2022 г., с което е потвърдено определение № 4549 от 08.11.2022 г. по гр. дело № 887/2022 г. по описа на Районен съд-Плевен, като правилно и законосъобразно. Жалбоподателят поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение - нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия в друг съдебен район. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди обжалваното определение на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела за установено следното: Предявените с първоначалната искова молба и многобройните последващи уточнения, искания на ищеца са за постановяване на решение за установяване несъществуването на факти и за установяване неистинност на документ, а именно - 1/ за несъществуване на табан с №236009 и площ 121.75 дка частна държавна собственост в местността В. за землището на [населено място] б.; 2/ за липса на предназначение - за добив на полезни изкопаеми, на табан с №23009 и с площ от 121.75 дка; 3/ за несъществуване на държавно предприятие с рег. №136693, регистрирано в съда в България и вписано в Агенция по вписванията; 4/ за несъществуване на правно основание за придобиване на табан с площ от 121.75 дка по ЗСПЗЗ в местността В. за землището на [населено място] б. от държавата; 5/ за несъществуване на данни за бивши собственици на табан с площ от 121.75 дка, представени и записани в §3, ал.1 ПЗР на Наредба №49/05.11.2004 г. на МЗХГ; 6 /за несъществуване на заявления по ЗСПЗЗ, които са записани в регистър по §3, ал.1 ПЗР на Наредба №49/05.11.2004 г. на МЗХГ, за историята на табан с площ от 121.75 дка; 7/ за неистинност на справката, изготвена на база наличната информация, цитирана в §3, ал.1 ПЗР на Наредба №49/05.11.2004 г. на МЗХГ; 8/ за неистинност на датата за начало на историята на възстановяване на имоти по ЗСПЗЗ - не е дата 05.03.1991 г., когато е приет ЗСПЗЗ. Съдът е приел тези претенции за недопустими, като е счел, че макар и заявени от ищеца като претенции по чл.124, ал.1 ГПК, съдът е този, който следва да даде правната квалификация на исковете съобразно изложените обстоятелства и наведените твърдения в исковата молба. Съобразно изложеното от ищеца, съдът е счел, че първите шест иска са за установяване несъществуването на факти с правно с правно значение, а последните два - за установяване неистинност на документ. Разяснено е, че правен интерес за ищеца от предявяването на установителен иск е налице когато ответникът оспорва претендираното от ищеца право или когато ответникът отрича претендирано от ищеца право. Ако за ищеца съществува друга изрично предвидена в закона възможност за разрешаване на правния спор, то същият няма правен интерес от предявяването на установителен иск. Посочено е, че установителен иск е този, с който се иска да се установи съществуването или несъществуването на определено право, а предмет на установителен иск могат да бъдат и факти, но само в предвидените в закона случаи. Обстоятелствата, които ищецът иска съда да установи в първите шест пункта от петитума на исковата молба, като установяването им, доколкото имат правно значение, следва да стане в процеса, в който въз основа на тези факти се търси защита на едно застрашено или накърнено право. Ето защо, съдът е приел, че отделното самостоятелно установяване на факти, имащи правно значение, е недопустимо. Разяснено е, че по изключение установяването на факти се допуска само в изрично предвидените за това случаи, съгласно разпоредбата на чл.124, ал.4 ГПК. Такива са установяване на истинността на документ, установяване на престъпно обстоятелство, което е от значение за едно гражданско правоотношение, или за отмяна на влязло в сила решение или за установяване на трудов стаж и др. Прието е, че в процесния случай фактите, които ищецът желае да бъдат установени, че съществуват или не съществуват, не са изрично предвидени в закона. Същият би имал правен интерес да установи съществуването или не на тези факти едва при един висящ процес, в който се оспорва правото му на собственост. Посочено е, че съгласно трайната и непротиворечива съдебната практика на ВКС, за да бъде допустим установителения иск, за ищеца следва да е налице правен интерес от предявяването му, като преценката дали такъв е налице, съдът извършва служебно и тази преценка винаги е конкретна и се извежда от фактическите твърдения и правни доводи в исковата молба, с оглед засегнатите от възникналия правен спор права и от характера на спорното право. На следващо място е посочено, че съгласно т.1 от ТР №5/2012 г., целта на оспорването по реда на чл.193 ГПК, представляващо по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ, респективно на иска по чл.124, ал.4 ГПК, е да обори обвързващата съда доказателствена сила на документа, който е представен по делото - формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. С установяване на неистинността или съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването, се решава със сила на пресъдено нещо спора относно неговата истинност. Прието е, че при преценката за откриване на производството по чл.193 ГПК съдът не е обвързан от квалификацията на документа, дадена от страната, която го е депозирала, а извършва самостоятелна такава и съответно открива или не открива производство по чл.193 ГПК. За неоснователни са приети доводите на ищеца, изложени в частната жалба, че правният интерес се поражда само от твърденията на ищцовата страна за съществуването на някакви негови права върху един обект, както и от хипотетичната възможност ищецът да придобие права по оригинерен начин. В изложението към частната касационна жалба касаторът поддържа наличие основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложени са множество оплаквания, като се твърди, че са допуснати нарушения на процесуалните правила - непроизнасяне по съществото на спора по заявения отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК /подчертано е, че не е предявяван иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, за какъвто иск са мотивите на въззивното определение/; незачитане от страна на окръжния съд на представените 7 броя влезли в сила решения по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, което се сочи, че представлява нарушение на ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС. Относно наличието на правен интерес е посочена и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение по гр. дело № 2925/2020 г. на II г.о., както и решение № 20 от 26.01.2010 г. по гр. дело № 4882/2008 г. на I г.о. Изложени са съображения, че съдът не е разгледал всички доказателства по делото, което противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. дело № 2296/2018 г. на II г.о., както и в решенията по гр. дело № 5980/2014 г. на I г.о., гр. дело № 2683/2015 г. на I г.о. и гр. дело № 890/2011 г. на I г.о. и гр. дело № 1798/2016 г. на IV г.о., както и следните определения на ВКС: № 309 от 24.04.2014 г. по гр. дело № 1596/2014 г. на IV г.о. и № 442 от 29.09.2016 г. по ч.гр.д. № 3544/2016 г. на IV г.о. Посочено е също така, че мотивите на въззивното определение противоречат на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните съдебни актове е очертано в разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК - доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение или определение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания, че при постановяване на обжалваното определение съдът е действал в противоречие със задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, което е довело до неправилност на акта му поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, т.е. налице са доводи срещу правилността на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК, а подлежат на проверка след евентуално допускане на касационното обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не покрива общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни критерий за това. В изложението няма формулиран правен въпрос, макар да е налице позоваване на допълнителни селективни критерии, с оглед на които е цитирана и практика на ВКС. Поради липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, не следва да се обсъждат сочените допълнителни такива. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,