Определение № 75 от 08.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1196/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от М. Х. Х., чрез адвокат С. И., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №261599/11.05.2022г. по в.г.д.№5837/2020г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, което превратно установява действителното правно положение между страните. Насрещните страни Л. К. Г. и Р. К. М., редовно призовани, с писмен отговор чрез определения им особен представител адвокат Т. З., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като въззивното решение не противоречи на формираната по чл.19, ал.3 от ЗЗД съдебна практика. Посочените в изложението актове на ВКС касаят хипотези различни от процесната. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Насрещните страни Е. П. К.-К., В. Я. Т., Е. М. В., М. Г. С., Н. А. К., П. Д., О. В. К., П. К. Г. и А. Р. Д., редовно призовани, с писмен отговор чрез определения им особен представител адвокат А. Н., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на обжалването. В условие на евентуалност изразяват становище за нейната неоснователност, тъй като решението е правилно, законосъобразно и постановено въз основа на установените по делото факти. Насрещните страни Ц. Г. М., К. Я. Ч., В. И. Т., С. И. Т., Т. Д. К., Ж. Р. Х., И. И. Й., И. К. Г. и В. И. Й., не са депозирали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Производството пред Софийски градски съд се развива по реда на отменения ГПК на основание § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК. Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от М. Х. Х. срещу Л. К. Г., Р. К. М., Е. П. К.-К., В. Я. Т., Е. М. В., М. Г. С., Н. А. К., П. Д., О. В. К., П. К. Г., А. Р. Д., Ц. Г. М., К. Я. Ч., В. И. Т., С. И. Т., Т. Д. К., Ж. Р. Х., И. И. Й., И. К. Г. и В. И. Й., иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 20.01.2006 г. между ищеца и наследодателката на ответниците З. Христова Б. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – дворно място, находящо се в [населено място], [улица], представляващо реална част от имот пл.№1220-Д по плана на [населено място], м.“К.“ – физкултурен комбинат, с площ от 300 кв.м., при съседи: [улица], Б. Г., Н. Б. Ч. и К., заедно с построената в същото едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 50 кв.м, състояща се от една стая, кухня, вестибюл и сервизни помещения, заедно с лятна кухня с баня, със застроена площ от 20 кв.м, целият имот подробно описан в нот.акт №55, т. ХІV, нот.дело №2275/1985г. на І-ви Софийски нотариус при СРС. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни обстоятелствата, че на 20.01.2006 г. между ищеца М. Х., като купувач и З. Христова Б., поч. на 08.03.2006 г., /наследодател на ответниците/, чрез пълномощника си С. Л., бил сключен процесния предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Със същия З. Б. се задължила да прехвърли на М. Х. собствената си реална част от дворно място, находящо се на [улица] [населено място], представляващо част от имот пл.№1220-Д по плана на [населено място], м.“К.“ – физкултурен комбинат, с площ от 300 кв.м., при съседи: [улица], Б. Г., Н. Б. Ч. и К., заедно с построените в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 50 кв. м. и лятна кухня с баня, застроена на 20 кв. м., за сумата от 15 000лв. платена и получена от пълномощника на продавача към момента на подписване на договора. Съдът приел, че от представените по делото писмени доказателства: нотариален акт за покупко-продажба № 108 том ХІV дело № 2491/1954 г., с който К. Б. /съпруг на З. Б./ придобил 306 кв.м. от имот пл. № 1220-Д по плана на [населено място], м. „К.“; Протокол за извършена делба по гр. д. № 4696/1966 г. на СРС, с който процесния недвижим имот с пространство от около 300 кв.м. и лице от 12.25 м. бил поставен в дял на К. Б.; нотариален акт за дарение № 55, том X., дело № 2275/1985 г. и удостоверения за наследници, се установява факта, че продавача З. Б. е била собственик на продавания имот. Въззивният съд посочил, че от представената по делото комбинирана скица на имота се установява, че според актуалният му регулационен статут същият съставлява имот с идентификатор 68134.1114.13 по КК и КР на [населено място], с площ от 301 кв. м. и лице 12.36 м. Въз основа на забележките в приложените към исковата молба скици и представените пред въззивната инстанция удостоверения и скици съдът направил извод за идентичност на имота по предварителния договор с този, описан в нотариалните актове № 108/1954 г. и 55/1985 г. и в делбения протокол. Предвид така установеното, въззивният съд приел, че между ищеца и наследодателката на ответниците бил сключен валиден предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, описан със своите граници /съседи/, при използване на юридическата техника на препращането към нотариалния акт, в който се съдържало пълното и точното му описание. Допълнително изложил, че идентичността на имота по съставените във времето документи за собственост е установена и от представените по делото скици и удостоверения. Съдът направил извод за липса на предвидените в чл.363 от ГПК предпоставки за обявяване на процесния предварителен договор за окончателен. Изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 200, ал.1 от ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки само при спазване на изискванията за минимални размери за площ и лице по чл. 19 от ЗУТ, които за урегулираните поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота е най-малко 14 линейни метра за лице. С оглед на това и доколкото процесният имот има лице от 12.25 л. м. /съгласно делбения протокол и комбинираната скица/, направил извод, че същият не отговаря на изискванията за самостоятелен обект. Съдът посочил, че в процесния случай не е налице и предвиденото в чл. 19, ал. 4 от ЗУТ изключение за минимален размер за лице, тъй като то се отнася за обособяване на реални части от имоти и тяхното урегулиране при извършване на делба. По изложените съображения въззивният съд намерил предявеният иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противоречие на решението с практиката на ВКС, обективирана в решение №56/19.06.2019г. по г.д.№3297/2018г. на ІІ г.о. и определение №39/25.01.2016г. по г.д.№5728/2018г. на І г.о. по следните правни въпроси: Приложими ли са ограниченията на чл.200 от ЗУТ по отношение придобиването чрез договор за покупко-продажба на поземлен имот, който е заснет като отделна самостоятелна единица по действащия кадастрален план и по кадастралната карта и предназначението му е определено с подробен устройствен план?. Така формулиран, този въпрос не е от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното решение и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е обсъждал какво е предназначението на процесния имот, нито е установил същият да е самостоятелно обособен. Напротив, приел, че предметът на предварителния договор е реална част от имот в границите на урбанизираната територия, която не отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ за обособяването ѝ в самостоятелен имот. Поставен е и въпросът: Възможно ли е в хипотезата на чл.200 от ЗУТ да се придобие чрез покупко-продажба реална част от УПИ в границите на селищно образование, без за тази реална част да са налице изискванията на чл.19 от ЗУТ и същата да не се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 от ЗУТ, за да се приеме, че не е необходимо да бъдат спазени изискванията на чл.200 от ЗУТ?. По отношение на него също не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването. Изводът на съда, че разпоредбата на чл.200 от ЗУТ забранява придобиването чрез правна сделка на реално обособена част от имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ е съобразен със закона и практиката по приложението му, включително и соченото от касатора решение по г.д.№5728/2015г. на ВКС, І г.о. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени в изложението са възприети същите принципни разрешения по тълкуване и приложение на чл.19 и чл.200 от ЗУТ, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Адвокат Т. З. и адвокат А. Н. са определени за особени представители на част от ответниците още в първоинстанционното производство, като същите са подали писмени отговори срещу депозираната касационна жалба. Възнаграждението за осъщественото от тях процесуално представителство следва да бъде определено съобразно предмета на делото, неговата фактическата и правна сложност, както и с оглед обема на извършените процесуални действия и осъществената защита, по реда на чл. 7 – чл.9 от Наредба № 1/2004 г. към момента на назначаването им. Посочените разпоредби имат материалноправен характер и за тях не е предвидено обратно действие. В конкретния случай, производството се е развило до фазата на допускане на касационното обжалване, без явяване в съдебно заседание; извършената от процесуалните представители работа е свързана с изготвяне на писмени отговори, които са конкретни и съдържат съображения както по допустимостта на производството, така и по основателността на касационната жалба. Делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, а осъществените процесуални действия са общи за всички представлявани страни. С оглед на това и съгласно чл.7, ал.6 от Наредба №1/2004г., съдът определя възнаграждението за осъщественото от адвокат Т. З. и адвокат А. Н. процесуално представителство пред касационната инстанция в размер от по 600лв., съответен на обема от извършени процесуални действия, предмета на делото, неговата фактическа и правна сложност. Възнаграждението на особените представители е платимо от бюджета на съда, доколкото ищецът е освободен от заплащане на дължимите за производството такси и разноски и с оглед крайния резултат от спора. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,