Определение № 1013 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 443/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 129, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца по делото Д. Т. Т., приподписана от назначения му процесуален представител адв. С. М., срещу определение № 557/13.07.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 461/2023 г. на Софийския окръжен съд (СОС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 317/02.06.2023 г. по гр. дело № 164/2023 г. на Костинбродския районен съд (КРС), с което е върната исковата молба на жалбоподателя срещу Софийския районен съд (СРС), с която се иска заплащане на сумата 6 000 лв., претендирана като обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на въззивното определение.

Също в частната си касационна жалба, във връзка с допускането на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че ВКС трябвало да даде отговори на следните въпроси: 1) „докога българската държава ще лишава гражданите си от правосъдие с измислени от съдиите и несъществуващи в закона „нередовности“ в исковете на търсещите правосъдие граждани – точно както е в настоящия казус“; 2) „докога българските съдии ще вършат преждеописаното, както е в настоящия случай, и няма да зачитат императивните разпоредби на собствения ни процесуален закон – ГПК, и в частност за разпоредбите на чл. 127, ал. 1 и ал. 2 на чл. 129 от ГПК“; 3) „докога българската държава и най-вече съдебната `и власт ще дискриминират моята скромна особа и ще спрат да издевателстват над мен, децата и цялото ми семейство“; 4) „кога българската съдебна власт ще е в състояние да осигури съдебен процес от независим и безпристрастен съд, който в разумен срок да се произнесе по същество за това, за което е сезиран, а не да имитира „правосъдие“ като СОС, който само преразказва и описва престъпни деяния на първоинстанционния съд, потвърждавайки ги изцяло“; 5) „кога българският съд ще благоволи да изпълни собствените си служебни задължения и ще започне да спазва собствените си закони, Конституция и ратифицираната от страната ни конвенция, а именно Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи - ЕКЗПЧОС“; 6) „кога българските съдебни власти в лицето на съд и прокуратура и подзащитните им ДЛ от изпълнителната власт – всички, които обществото ни правилно нарича „мафия“, ще престанат да издевателстват над малкото останало население в страната ни и особено върху такива граждани като мен, които си търсят изконните човешки права“; 7) „кога в РъБъ, както Вие наричате Родината ни, ще бъдат назначени съдии, които правят разлика между правото на ЕС и Конвенцията – ЕКЗПЧОС“; 8) „докога съдиите у нас няма да правят разлика между правото на ЕС и Конвенцията – ЕКЗПЧОС, която е била приета много преди ЕС да съществува, камо ли правото му, касаещо регламентите му, а не изконните човешки права, които държавите – страни по Конвенцията (част от вътрешното ни законодателство) доброволно се задължават да спазват, и една от тези държави от 31 години е тъй наречената от съдебната практика – РъБъ, която РБ ще представлявате Вие пред ЕСПЧ за многобройните нарушения на човешките права на мен, децата ми и цялото ми семейство“; 9) „кога най-сетне ще се самоосъдите за причинените от Вашата съдебна система безкрайни и нескончаеми страдания на мен, децата ми и цялото ми семейство от повече от десетилетие насам“; 10) кога и от кой съд у нас ще получа справедливо обезщетение за отвратителните гаври, на които РъБъ и нейните власти подлагат мен, децата ми и семейството ми вече 13-та година; и 11) „другарки и другари върховни съдии, ще ме допуснете ли до касационно обжалване или като предишните пъти ще пеете същата корупционна песен на по-долустоящите съдилища, пеещи в хора на мафията, която открадна 20 милиарда само по Европейската програма за развитие на човешките ресурси; в името на кои кражби на суми на бюджетно разпределение ВКС и всички останали съдилища у нас си затваряхте очите за еничарското отвличане на деца от семействата им, с цел НПО-СНЦ на бивши и настоящи властимащи да крадат парите на европейския и българския данъкоплатец“.

В изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено чрез назначения на жалбоподателя процесуален представител адв. С. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли съдът да подпомогне страната с последващо съобщение за изпълнение на указанията; следва ли съдът да даде повторни указания поради съображения за сигурност и увереност, че страната правилно е възприела и разбрала дадените `и указания; 2) следва ли по силата на принципа за служебното начало съдът да изпрати напомнително съобщение, с което да предостави възможност за изпълнение на указанията по отстраняване на непълноти и неточности в петитума на исковата молба; и 3) ако връченото съобщение по съдържание не отговаря напълно на утвърдените образци за съдебни книжа, при което съществува риск страната да се обърка или да не може да изпълни указанията, следва ли да бъде връчено повторно съобщение. Чрез назначения процесуален представител на жалбоподателя се сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се твърди, че тези правни въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока. При условията на евентуалност се поддържа, че обжалваното определение следвало да бъде разгледано като недопустимо, както и очевидно неправилно, като и за това не се сочат конкретни съображения.

За да постанови обжалваното въззивно определение, СОС е установил следното: В исковата молба на жалбоподателя са изложени твърдения, че той е търпял имуществени и неимуществени вреди поради лишаването му от достъп до правосъдие по гр.д. № 32671/2022 г. на ответния СРС, поради което претендира последният да му заплати обезщетение в размер 6 000 лв. С разпореждане № 228/28.02.2023 г. първоинстанционният КРС е оставил без движение исковата молба, с указания до ищеца, в едноседмичен срок да представи искова молба, с препис за ответника, в която не се изразяват заплахи към съда и предупреждения, както и не се използват обидни думи и квалификации към органите на съдебната власт и конкретно към ответника; да посочи еднозначно и изрично дали се изразява оплакване от бавното правосъдие или се твърди достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз; да посочи цена на всеки от исковете за имуществени и неимуществени вреди, както и в какво се изразяват първите от тях; да посочи банкова сметка или друг начин на плащане; да представи документ, удостоверяващ заплащането на дължимата държавна такса за производството в размер 10 лв. по набирателната сметка на съда. Ищецът е предупреден, че при неизпълнение на дадените указания в срок исковата молба ще бъде върната, а производството по делото прекратено. Разпореждането е получено от ищеца на 18.04.2023 г. На 21.04.2023 г. жалбоподателят е депозирал искова молба срещу КРС, в която се изразяват оплаквания за водене на делото и се претендира обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди в размер на 6 000 лв. С разпореждане № 520/26.05.2023 г. КРС е разпоредил материалите по тази искова молба срещу него да се отделят в ново гражданско производство по ЗОДОВ и да се докладват за разпределение. С обжалваното пред въззивния съд определение № 317/02.06.2023 г., КРС е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото, като е приел, че в определения от него срок ищецът не е отстранил нередовностите на исковата молба.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд, като е цитирал разпоредбите на чл. 129, ал. 2, изр. 1, пр. 1 и ал. 3, изр. 1, пр. 1 от ГПК, е приел, че предпоставка за връщането на исковата молба е ищецът да не е отстранил констатираните от съда нередовности в предоставения от съда срок. В тази връзка окръжният съд отново е изтъкнал, че разпореждане № 228/28.02.2023 г. е било съобщено на ищеца на 18.04.2023 г., като е приел, че срокът за изпълнение на указанията е изтекъл на 25.04.2023 г. – присъствен ден, както и че в този срок указанията не са били изпълнени. С оглед това, въззивният съд е приел, че в изпълнение на служебното си задължение да следи за надлежното извършване на процесуалните действия, първоинстанционният съд е указал на ищеца в какво се състои нередовността на исковата молба, и след като в указания от съда срок ищецът не е изпълнил дадените му указания, са настъпили неблагоприятните последици от неизпълнението им. По тези съображения въззивната инстанция е намерила обжалваното първоинстанционно определение № 317/02.06.2023 г. за законосъобразно, а подадената срещу него частна жалба на ищеца (сега касатор) – за неоснователна.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав на ВКС намира следното:

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно, и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая, формулираните от самия жалбоподател единадесет въпроса в частната му касационна жалба, изразяват единствено неговото субективно отношение към българското правосъдие и по никакъв начин не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид и цитираните по-горе задължителни указания и разяснения по тълкуването и прилагането на тази разпоредба. Наред с това, в частната си касационна жалба касаторът не е навел и никоя от допълнителните предпоставки по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Следва да се отбележи и че изключително експресивно изразеното в частната касационна жалба, крайно негативно отношение на касатора към българското правораздаване, включително чрез използването на обидни думи и квалификации (което само по себе си е недопустимо, съгласно чл. 100а, ал. 1 от ГПК), също не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.

Поставените с изготвеното от назначения процесуален представител на жалбоподателя изложение към частната касационна жалба, три въпроса, макар да съставляват процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, също не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като такива процесуалноправни въпроси не са били поставени за разглеждане пред въззивния съд, той не е дал разрешение на същите и те не са обуславящи правните му изводи, изложени в мотивите към обжалваното въззивно определение.

Отделно от горното, тези три процесуалноправни въпроса не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Цитирането на текста на тази разпоредба в изложението към частната касационна жалба, не съставлява аргументация за наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Доводи в такава насока по отношение на поставените процесуалноправни въпроси, не се съдържат в изложението към частната касационна жалба, нито пък в самата жалба. Наред с това, по поставените три процесуалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 129, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, е налице и трайно установена практика на ВКС, съгласно която, след като съдът надлежно е връчил на ищеца съобщение с указанията си за отстраняване на нередовностите на исковата молба и тези указания не са изпълнени от ищеца в рамките на преклузивния едноседмичен срок, съдът е задължен да върне исковата молба, а няма задължение да връчва на ищеца последващо, повторно или напомнително съобщение за указанията си, както се сочи в постановката на въпросите. Така възприетото разрешение в практиката на ВКС еднозначно следва и от самите разпоредби на чл. 129, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които са ясно формулирани. Въззивният съд не е приел нищо различно в мотивите към обжалваното определение, като и изобщо не е обсъждал дали на ищеца е следвало да се връчва повторно/напомнително съобщение за указанията, тъй като пред него не са били навеждани такива доводи с частната въззивна жалба, нито пък такива оплаквания се съдържат в частната касационна жалба на ищеца. В тази връзка следва да се отбележи и че соченото за първи път в изложението, изготвено от назначения процесуален представител на жалбоподател, а именно – че от приложената по делото разписка, удостоверяваща връчването на съпругата на ищеца на съобщението с указанията за отстраняване нередовностите на исковата молба, не се установявало да било връчено самото разпореждане на първоинстанционния съд, с което са дадени указанията, като последните били възпроизведени в съобщението с миниатюрен шрифт и били трудно четими, е напълно несъстоятелно, тъй като в разписката, респ. – в съобщението указанията са възпроизведени дословно и напълно четливо, като разписката изрично удостоверява и връчването на препис от разпореждане № 228/28.02.2023 г., с което са дадени указанията.

Изцяло бланкетни са и твърденията на назначения процесуален представител на жалбоподателя за недопустимост и за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, поради което не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

В частната касационна жалба и изложението към нея не се сочи наличието на никакви процесуални пречки, нито пък отсъствието на положителни процесуални предпоставки за постановяването на обжалваното въззивно определение, нито пък други пороци, които да обуславят процесуална недопустимост на същото, като и при извършената служебна проверка настоящият съдебен състав не намира такива.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени надлежни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение