Определение № 533 от 12.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2072/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Л. К., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. С. срещу определение № 266508/18.12.2020 г. по ч. гр. д. № 12279/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определението от 23.06.2020 г. по гр. д. № 58161/2019 г. на Софийски районен съд (СРС), 128 – ми състав за прекратяване на производството по делото. В жалбата се правят оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на атакуваното въззивно определение. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, намира следното. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че предмет на спора пред първата съдебна инстанция е била претенцията на касатора за обявяване нищожност на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, както и на самата заповед, издадена по гр. д. № 38370/2016 г. на СРС, 150 – ти състав. Изтъкнато е, че твърденията за претендираната нищожност са очертавали две самостоятелни основания за това: 1. нищожност, поради факта, че съдът не е имал право да издаде заповедта, поради невнасяне на дължимата за производството такса и 2. нищожност, поради противоречие на закона и добрите нрави, доколкото заповедният съд е следвало да се убеди в безспорността на вземането (съгласно чл. 3 от Регламент 805/2004), както и служебно да провери приложения договор за продажба на топлинна енергия за неравноправни клаузи, в съответствие с решение С-618/10 на СЕС. В обжалваното определение е прието, че 1 заповедта за изпълнение няма характер на съдебно решение, но съставлява съдебен акт с последици, някои от които присъщи на осъдителните решения. При позоваване на разрешението, дадено с определение № 64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. на ВКС, IV г. о. е посочено, че нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на Глава 37 ГПК, може да бъде установявана по иск на длъжника против заявителя на същите основания, на които би могла да се претендира нищожност на осъдителното съдебно решение за същото вземане при това без ограничение във времето. Решаващият състав на градския съд е споделил мотивите на СРС за липса на изложени от ищеца твърдения за нищожност на атакувания съдебен акт първостепенния. В тази връзка са развити доводи, че установената по задължителен за съдилищата начин съдебна практика – ТР № 1/10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС приема, че нищожно е това решение, респ. съдебен акт, което е постановено от ненадлежен орган или функциониращ в ненадлежен състав; извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е изготвено в писмена форма; когато е абсолютно неразбираемо - дори и по пътя на тълкуването не може да се изведе съдържанието на правната воля; не е подписано от съдебния състав. Така е направен извод, че поддържаните от ищеца пороци на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и на разпореждането за нейното издаване касаят изискванията на чл.411, ал. 2 ГПК и не са от естество да засегнат тяхната валидност. Според въззивния съд като стоящи извън обсега на защита по чл. 270, ал. 2 ГПК релевираните от ищеца факти не обосновават претендираната нищожност. Искането за достъп до касация се основава на твърдения за опороченост на проведеното заповедно производство, както и за постановяване на въззивното определение от незаконен състав – в отклонение с правилото на чл. 9 ЗСВ за случайният подбор при разпределение на подлежащите на разглеждане дела, както и поради липсата на подписи на съдиите във връчения на страната препис от акта. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване. При проверката за валидност на атакуваното въззивно определение не се констатира съществуването на вероятност да е нищожен съдебен акт като постановен от незаконен 2 съдебен състав, предприел разглеждане на конкретното дело в нарушение на принципа на случайния подбор – чл. 9 ЗСВ. При спазване на този принцип е извършено разпределението на въззивното частно гражданско дело, образувано по частна жалба на касатора К. срещу определение № 129491 от 23.06.2020 г. по гр. д. № 58161/2019 г. на СРС, 128 – ми състав, за което е съставен и приложен нарочен протокол за избор на съдия докладчик в СГС от 10.11.2020 г. За докладчик е определена съдия Ц. Т. Б.. Тя е участвала в съдебния състав, постановил обжалваното въззивно определение, наред със съдиите Ц. Ж. и Е. Р.. Разпределението е извършено автоматично, чрез ползване на нарочната електронна програма за това и при съобразяване с правилата на Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, приета с Решение на ВСС по протокол № 57 от 04.12.2014 г., изменена и актуализирана с Решение на ВСС по протокол № 13 от 19.03.2015 г.; изм. с Решение на СК на ВСС по протокол № 1 от 10.01.2017 г. Съгласно нормативната уредба, регламентираща реда за разпределение на постъпващите в съдилищата дела между съдиите от съответния съд, на принципа на случайния подбор се определя само съдията докладчик. По силата на чл. 35, ал. 4 от Правилника за администрацията в съдилищата книжата, по които се образуват дела, се предават най-късно на следващия ден от постъпването им на административния ръководител на съда или на определени от него съдии, които образуват делото, ако са налице процесуалните изисквания, като определят вида му и съдията докладчик на принципа на случайния подбор, използвайки програмата за случайно разпределение на делата. Този извод се налага и от текста на чл. 1, б. „а“ на разглежданата Единна методика, който предвижда, че тя урежда реда за определяне на съдия докладчик по делото на принципа на случайния подбор, регламентиран законово в чл. 9 ЗСВ. Същият извод се налага и от другите текстове на същата Методика, които уреждат особени хипотези на приложение на принципа на случайното разпределение на делата (чл. 4.1.2, букви „а“, „б“, „г“, чл. 4.1.4 и др.) изключвайки от разпределението първоначално определения докладчик или предвиждайки изрично, че делото са разпределя именно на него, без да се регламентира избор на останалите членове от съдебния състав за всяко дело поотделно. Дори и постановено от съдебен състав, който не е бил определен по правилото на чл. 9 ЗСВ (каквато хипотеза не е налице) това обстоятелство не обуславя нищожност на съдебния акт, а може да е основание за търсене на дисциплинарна отговорност. В заключение, отсъства предпоставка в приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Такава не се осъществява и предвид на факта, че страната е получила препис от обжалваното определение без той да съдържа подписи на съдиите от състава. Връчването на преписи от подлежащите на самостоятелно обжалване съдебни актове е разписано в процесуалния закон – чл. 7, ал. 2 ГПК, като гаранция на правото на защита на страните в процеса. Отсъствието обаче на поставени подписи от съдията или членовете на съдебния състав в изпратения на страната препис от изготвения в писмена форма съдебен акт не се отразява върху валидността на същия. Развитите в случая подробни съображения за допуснати нарушения в заповедното производство при постановяване на процесното разпореждане за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и издаването на самата заповед не удовлетворяват общо основание за селектиране на частната касационна жалба, тъй като не притежават характеристиката на релевантен правен въпрос, обусловил изхода по конкретното дело и включен в предмета на спора – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Изложението е с естество на оплаквания за неправилност на въззивното определение, които обаче са относими едва във фазата по разглеждане на жалбата от ВКС, развиваща се след допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Липсата на общо и допълнително основание има за последица недопускане на касационен контрол. По изложените съображения искането за достъп до касация е неоснователно. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,