Определение № 190 от 16.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 278/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба (неправилно наименована „касационна жалба“) на З. А. М. от [населено място], [община] срещу определение № 57 от 10.01.2023 г. по в. ч. гр. д. № 3205/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, потвърждаващо определение № 12313 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 14351/2022 г. на Пловдивски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса и разноски по делото. Частният касатор поддържа, че атакуваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Счита, че са налице предпоставките за освобождаването му от държавна такса и разноски по делото, тъй като: е трайно безработен; притежава единствено движимо имущество на незначителна стойност, което е предназначено за задоволяване на ежедневни елементарни нужди – посуда за хранене, дрехи и няколко сечива за обработване на земя; семейното му положение е неженен, бездетен; не разполага с лични доходи; здравословното му състояние е задоволително, но след претърпяното ПТП изпитва сериозни затруднения с ползването на наранената ръка; не може да ползва медицински услуги, защото от години е с прекъснати здравноосигурителни права и няма личен лекар. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Доверителят ми З. М. притежава ли недвижимо и движимо имущество; 2. Семейното му положение е неженен, бездетен; 3. М. разполага ли с лични доходи; 4. Здравословното му състояние – след претърпяното ПТП, изпитва ли сериозни затруднения с ползването на наранената ръка; 5. З. М. трайно безработен ли е.“ Като практика, подкрепяща заявените основания, са посочени: определение № 318 от 12.07.2012 г. по гр. д. № 293/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. и определение № 178 от 21.04.2017 г. по в. ч. гр. д. № 196/2017 г. на Сливенски окръжен съд. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. При преценката относно наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК въззивният съд е взел предвид данните от представената от ищеца З. А. М. декларация, според която същият не притежава недвижимо имущество или имуществени права върху такова; притежава движимо имущество на незначителна стойност; семейното му положение е неженен, бездетен; не разполага с лични доходи; здравосровното му състояние е задоволително, но е с прекъснати здравно-осигурителни права и е трайно безработен. Съобразил е и изисканите от първоинстанционния съд справки от Службата по вписванията относно вписванията, заличаванията и отбелязванията на името на ищеца, от ОД на МВР относно регистрираните МПС, от РУ на НОИ относно осигуряването му и от ТД на НАП относно подадени от него молби, регистрации, декларации и др. С оглед на тези данни, решаващият състав е преценил, че молбата на ищеца за освобождаване от такси и разноски по делото, образувано по предявен от него иск по чл. 432 КЗ, е неоснователна. Приел е, че същият е в трудоспособна възраст и в задоволително здравословно състояние, доколкото липсват твърдения и доказателства да страда от заболяване или да има намалена трудоспособност, както и че, тъй като е неженен и без деца, няма и разходи по издръжката на други лица, освен на себе си. Поради това е оставил без уважение депозираната от ищеца частна жалба. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На първо място, формулираните от частния касатор въпроси са фактически, а не правни въпроси, поради което не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на същите е относим към извода на съда, дали страната е доказала твърдяните от нея обстоятелства, касаещи наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, правилността на който обаче не е предмет на производството по селекция на жалбите. Независимо от това, дори и при надлежно формулирани въпроси, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като твърдяното от частния касатор противоречие с практиката на ВКС не е доказано. В посоченото определение № 318 от 12.07.2012 г. по ч. гр. д. № 293/2012 г., II г. о. е прието, че ангажирането на адвокатска защита от страна на молителя, не е основание да не бъде уважена молбата му по чл. 83, ал. 2 ГПК, както и че ако липсват доказателства по делото за семейното положение на молителя, съдът следва да извърши преценка дали представянето на такива доказателства е необходимо и да даде указания за представянето им. Следователно, разрешените с този акт въпроси, са различни от тези, поставени от частния касатор. В случая въззивният съд не е обсъждал предпоставките за уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК с оглед способността на молителя да заплаща адвокатско възнаграждение, нито е съществувала необходимост да му бъдат давани указания за установяване на семейното му положение, доколкото то е било надлежно установено с представената от него декларация. Що се отнася до противоречието с определението на Сливенски окръжен съд, същото е ирелевантно, тъй като след изменението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017 г.) противоречието в съдебната практика вече не е основание за допускане на касационното обжалване. От друга страна, съществуващото понастоящем основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е заявено само бланкетно – с цитиране на законовата разпоредба, без аргументиране на противоречие с конкретни актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение