Определение № 154 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1268/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Н. Д., чрез адв. В. Т., срещу определение № 2853 от 30.12.2020 г. по възз. ч. гр. д. № 2441/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба, подадена от М. Н. Д. срещу определение, инкорпорирано в решение № 7587/08.11.2019 г. по гр. д. № 15640/2017 г. на Софийски градски съд. С последното е върната като недопустима исковата молба на М. Н. Д. в частта на предявения против В. С. Х. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на сключения между страните писмен договор от 18.10.2010 г. в частта относно продажбата на „временна постройка“ за развален по право на основание чл. 89, ал. 1 ЗЗД поради невъзможността на продавача да изпълни договорното си задължение за прехвърляне на собствеността и е прекратено производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска се неговата отмяна. Навеждат се доводи, че целта на предявения от ищцата иск е да се установи наличието на право за разваляне на облигационно отношение и неговите правни последици, а не факт с правно значение по смисъла на чл. 124, ал. 4 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното определение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран следният въпрос: Съдебно предявеното разваляне на договор, от което ищецът извлича претенция за връщане на даденото, представлява ли специален иск за съществуването или несъществуването на факт с правно значение по смисъла на чл. 124, ал. 4 ГПК, или е иск с предмет твърдяното за развалено правоотношение и следващите от това правни последици? Позовава се на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни съображения защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по частната жалба В. С. Х. не е подал отговор на частната жалба. Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Пред Софийски районен съд е подадена искова молба от М. Н. Д. срещу В. С. Х., с която са предявени обективно съединени искове, съдържащи молба съдът: 1) да признае за установено, че договор за покупко-продажба на временна постройка, оборудване и инвентар втора употреба от 18.10.2010 г., сключен с ответника, е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД; 2) при условията на евентуалност – да признае за установено, че същият договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД; 3) при условията на евентуалност – да признае за установено, че същият договор в частта относно пристройката е развален по право на основание чл. 89, ал. 1 ЗЗД; 4) при условията на евентуалност – да развали същия договор в частта относно пристройката на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД; 5) да осъди ответника да й заплати сумата от 5000 лв., представляваща покупната цена по същия договор, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД при уважаване на главния иск и на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД при уважаване на евентуалния иск. Първоинстанционният съд е признал процесния договор за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и е осъдил ответника да заплати на ищцата сумата от 5000 лв. по договора като получена без основание. Решението е обжалвано пред Софийски градски съд, който го е отменил и е отхвърлил двата иска за прогласяване на нищожност на договора, иска за разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД и исковете за връщане на сумата от 5000 лв. като платена без основание, респ. на отпаднало основание. Искът за признаване за установено, че договорът между страните в частта относно пристройката е развален по право на основание чл. 89, ал. 1 ЗЗД е квалифициран като установителен иск за факт по чл. 124, ал. 1 ГПК. Изложени са съображения за неговата недопустимост, поради което исковата молба в тази част е върната и производството е прекратено. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е посочил, че не всички факти с правно значение подлежат на самостоятелно установяване. Установителният иск за факти е допустим само ако това е изрично предвидено в закона. В противен случай искът е недопустим, тъй като всеки факт, релевантен за гражданско правоотношение, може да бъде проверен и установен по повод делото за това правоотношение. Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Решаващият извод на съда е обусловен от преценката му за квалификацията на предявения иск като иск за установяване на факт с правно значение по смисъла на чл. 124, ал. 4 ГПК. В тази връзка поставеният въпрос е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на определението поради погрешно възприетия характер и предмет на иска. По естеството си това е касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка само ако обжалването бъде допуснато. Поради това въпросът не обуславя извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Следва да се посочи и че зададеният от касатора въпрос е неточно формулиран. Формулировката предполага отговорът да е в един от два алтернативни варианта – че искът има за предмет или съществуването, респ. несъществуването на факт с правно значение, или „твърдяното за развалено правоотношение и следващите от това правни последици“. Така зададена, втората алтернатива насочва, че предмет на иска е разваленото правоотношение, което не кореспондира с последващите твърдения на касатора, че съдебно предявеното разваляне на договор, от което ищецът извлича претенция за връщане на даденото, представлява иск с предмет правото на разваляне на договора. В заключение на изложеното, не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулирания въпрос не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание не се мотивира от касатора с конкретни доводи (обосновката, че ще се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, е общо формулирана), а твърдението за очевидна неправилност е изведено от оценката на касатора за неточното квалифициране на предявения иск от въззивния съд. Така наведено, оплакването представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на определението и подлежи на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, и то след преценка на фактите по делото. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.