Определение № 2352 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 474/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Макрон“ ООД, чрез процесуален представител, против Решение № 633 от 30.10.2024 г. по в. т. д. № 898/2022 г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна на Решение № 953 от 03.08. 2022г. по т.д. № 1484/2021г. на Софийски градски съд, ТО, VI-1 състав в неговата обжалвана част, са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящия касатор срещу „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД искове с правно основание чл.79 ЗПУПС и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 76 640 лв., представляваща стойността на извършена на 31.03.2021г. неразрешена платежна операция - изпълнение на платежно нареждане (банков превод) без съгласието на платеца и титуляр на сметката „Макрон“ ООД, и за заплащане на мораторна лихва върху тази сума в размер на сумата 2 256,62 лв., дължима за периода 09.04.2021г. - 23.07.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба - 26.07.2021 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции. Твърди се, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е изложил собствени мотиви за това, дали в случая е приложима хипотезата на чл.78 ЗПУПС или се приема, че е налице договорно дерогиране на тази разпоредба. В тази връзка се сочи, че съдът не е изложил съображения по поддържаните от ищеца /настоящ касатор/ в двете инстанции доводи за неприложимост на действалите към датата на увредата общи условия на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД в отношенията между страните, при липса на договорно дерогиране по смисъла на чл.67, ал.4 ЗПУПС на разпоредбата на чл.78 ЗПУПС. Поддържа се също така, че въззивният съд напълно е игнорирал своевременно наведения от ищеца довод за направено от ответника съдебно признание на неизгодни за него факти, като в нарушение на чл.175 ГПК не е преценил същите с оглед на всички обстоятелства по делото. За необсъдени от съда се сочат и събраните по делото писмени доказателства, касаещи и другите четири електронни платежни операции, наредени на същата дата по аналогичен начин, които след допълнителна проверка са отказани от банката. Оспорва се изводът, че процесната платежна операция е разрешена по съображения, че съдът не е съобразил цялата съвкупност от доказателства – свидетелски показания и експертни заключения, установяващи твърдението на ищеца, че не е нареждал или че изобщо не е давал съгласие за процесната платежна операция.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че изводите на въззивната инстанция са формирани в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд:

1. „Задължен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с наведените от страните твърдения и възражения, от които те черпят своите права ?“;

2. „Задължен ли е въззивният съд да приеме, че за да бъде обвързан от изготвени общи условия към рамков договор за доставка на платежни услуги от доставчика, ползвателят на същите следва да се е съгласил, че приема последните, а в хипотеза на изменение на условията да приеме изрично същите или при сключване на договора да се е съгласил, че ще бъде обвързан от едностранно изготвените от доставчика изменения, ако не възрази срещу тях в двумесечния срок от уведомяването му за изготвените изменения ?“;

3. „При признание (чл.175 ГПК) на доставчика на платежни услуги за въведени и прилагани от него конкретни по-задълбочени мерки за сигурност и намаляване риска от злоупотреби, когато се достъпва платежната сметка онлайн (ProBanking) и се инициира електронна платежна операция, изразяващи се: 1. в идентификация на наредителя чрез проверка за наличие на всички законово изискуеми реквизити в нареждането; 2. има ли излъчвани други предходни плащания към посоченото в платежното нареждане юридическо лице; 3. верификация в банката (Евротръст); същите представляват ли част от дължимото от този доставчик към титуляра на разплащателната сметка по - задълбочено установяване на идентичността на платеца, както и представляват ли част от дължимата от този доставчик към титуляра на разплащателната сметка по - засилена грижа на добрия търговец (чл.302 ТЗ) ?“.

Наведените от касатора правни въпроси са съотнесени към следните актове на СЕС, ВС и ВКС: Решение от 11.04.2019 г. по дело С-295/18 г. на СЕС; Решение от 11.07.2024 г. по дело С-409/22 г. на СЕС; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения по гр. д. № 4744/2008г. на I г. о.; по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; по гр. д. № 5980/2014 г. на I г. о.; по гр. д. № 1084/2011г. на III г. о.; по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г. о.; по гр. д. № 4780/2018 г. на IV г. о.; по т. д. № 1115/2017 г. на I т. о.; по т. д. № 2624/2016 г. на II т. о..; по т. д. № 1605/2019 г. на I т. о. и др.

Ответникът – „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски под формата на адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на касационната жалба.

Третите лица-помагачи – „Органик Грийн Хаус“ ЕООД, „Ай Би Компания“ ЕООД и „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД (понастоящем „Виваком България“ ЕАД) не представят отговори.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от „Макрон“ ООД срещу „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД искове с правно основание чл.79 ЗПУПС за заплащане на сумата от 76 640 лв., представляваща стойността на извършена на 31.03.2021 г. неразрешена платежна операция - изпълнение на платежно нареждане (банков превод) без съгласието на платеца и титуляр на сметката „Макрон“ ООД, и по чл.86, ал.1 ЗЗД - мораторна лихва върху тази сума в размер на 2 427,13 лв., дължима за периода 01.04.2021 г. - 23.07.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане. С постановеното по спора решение съставът на Софийски градски съд е уважил изцяло главния иск за сумата от 76 640 лв., и частично акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 256,62 лв., отхвърлен до пълния предявен размер от 2 427,13 лв. и за периода от 01.04.2021 г. до 08.04.2021г. Решаващи за този резултат са изводите на съда, че процесната платежна операция е неразрешена, тъй като не е била заявена от „Макрон“ ООД. За неоснователно е прието възражението на ответната банка, че ищецът със свои действия/ бездействия, представляващи груба небрежност, е способствал за осъществяване на нерагламентиран достъп до своето устройство и телефонен номер.

Сезиран с жалба на ответника „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД срещу осъдителните части на рашението, за да достигне до обжалвания резултат Апелативен съд – София е установил, че страните не спорят по факта, че на 28.02.2002г. /неправилно в мотивите за година е посочена 2022г., което очевидно е техническа грешка, доколкото процесният и обсъден превод е от 2021г./ между „Макрон“ ООД и „ПроКредитбанк“ ЕАД (впоследствие с променено наименование на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД, е сключен договор за разплащателна сметка, по силата на който банката е разкрила при себе си разплащателна сметка в лева на дружеството № [ЕГН], впоследствие променен на IBAN [банкова сметка]; че от 18.06. 2003г. ищецът е ползвал услугата онлайн банкиране, като считано от 02.04. 2015г. в електронната система на банката за извършване на преводи и разпоредителни действия по сметките от името на ищеца е регистриран профил на управителя Й. Й., която е посочила телефонен номер 359878939695, на който да бъде изпращан от страна на банката код за сигурност при извършване на операции по онлайн банкиране; че на 31.03. 2021г. от разплащателната сметка на ищеца в ответната банка с IBAN [банкова сметка] в 12,31 часа била извършена онлайн банкова операция чрез нареждане за заплащане на сумата в размер на 76 640 лв. по банкова сметка с IBAN [банкова сметка] с титуляр „Органик Грийн Хаус“ ЕООД, като основанието за превод на сумата в платежното нареждане било посочено плащане по фактура № 20000000010, който превод бил изпълнен от банката в 12,33 часа. Въз основа заключението по възложената компютърна експертиза въззивният съд е приел за установено, че преводът бил нареден чрез използване на услугата „онлайн банкиране“ от профила, създаден и регистриран от ищеца в системата за онлайн банкиране на ответната банка. Достъпът до профила на ищеца бил осъществен чрез коректно еднократно въвеждане на създадената от самия него парола и коректно еднократно въвеждане на деветцифрения код за сигурност, изпратен от банката на посочения телефонен номер на управителя на дружеството.

Съдът е установил, че страните не спорят и по обстоятелството, че на 31.03.2021г. на имейл адреса на дружеството [електронна поща] бил получен имейл с посочен подател [електронна поща], в който било посочено, че на 31.03.2021 г. системата за интернет банкиране няма да бъде достъпна и ищецът не следва да извършва онлайн банкови операции до 14,00 часа на същия ден. Въз основа на експертното заключението решаващият съд е приел, че реалният подател на съобщението не е ответната банка, а същото е изпратено от различен имейл адрес, но подателят е създал привидност, че съобщението е изпратено от имейл адреса [електронна поща], използван обичайно от банката при кореспонденцията с ищеца. В тази връзка вещото лице е пояснило, че при отваряне на съобщението от ищеца вероятно същият е последвал линк, който е „заразил“ компютърната му система, тъй като процесният превод бил нареден от IP адрес 85.187.48.82., използван от компютъра, находящ се в офиса на ищеца за връзка с интернет. От същия IP адрес на 31.03.2021 г. в 12,17 часа била сменена и SIM картата на телефона с телефонен номер 359878939656, чрез използване на приложение MyVivacom, което било инсталирано на същия компютър, като приложението било достъпно с потребителско име и парола, без регистрирани грешки при влизането. Според вещото лице, било възможно платежната операция да е била извършена от трето лице чрез проникване в компютъра на ищеца, като същата била потвърдена с кода за сигурност, изпратен на телефонния номер, посочен от ищеца и използван от него в онлайн банкирането. Извършването на процесната операция било възможно чрез вероятно осъществяване на копиране на SIM картата, която била сменяна двукратно на 31.01.2021 г., като втората смяна била осъществена в 13,20 часа чрез обаждане на оператор. От заключението на изслушаната пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза е прието за установено, че при ищеца не се намират и не са били осчетоводявани счетоводни документи, установяващи наличие на търговски отношения с получателя на сумата „Органик Грийн Хаус“ ЕООД, както и че фактура с № 20000010 не се намира при ищеца и не е осчетоводявана от него.

Въз основа на установената фактическа обстановка по делото, Апелативен съд – София е приел, че основното спорно обстоятелство пред въззивната инстанция е - представлява ли така извършеният чрез онлайн банкиране превод на парична сума от банковата сметка на ищцовото дружество по банковата сметка на получателя, неразрешена платежна операции по смисъла на чл. 79 ЗПУПС, предвид доводите на въззивника, че същата е била осъществена при спазване на всички клаузи на договора за разкриване на банкова сметка, наредени са били от профила и IP адреса на ищеца, използвани винаги при осъществяване на онлайн банкирането, и е била потвърдена с деветцифрения код за сигурност, изпратен на телефона на управителя, че никога не е изпращал имейла, поставил началото на т. нар „Фишинг-атака“, че собствената му компютърна система е работила безотказно и в същата не е регистрирано нерегламентирано проникване. Като спорни във въззивното производство са очертани и обстоятелствата - дали поведението на ищеца сочи на недостатъчна защита на собствената му компютърна система и на проявена груба небрежност, доколкото същият последвал линка, и след констатирани проблеми с компютъра, рутера, мобилния телефон и невъзможност да осъществи достъп до страницата за онлайн банкиране същият не е положил дължимата грижа за уведомяване на банката за преустановяване достъпа до услугата. Като спорно е било определено и обстоятелството - дали спрямо процесните отношения е приложима разпоредбата на чл. 123 от Общите условия, съобразно която банката не носи отговорност за вреди от злоумишлени действия от трети лица, както и доводите на въззиваемия, че никога не е правил волеизявление за извършване на процесната платежна операция, както и твърденията му за неизпълнение от страна на банката на задълженията й по Наредба № 3/2018 г. за проверка за наличие на всички реквизити на платежното нареждане, както и на задълженията й по Закона за счетоводството за наличие на всички реквизити на фактурата.

При произнасянето си по спорните по делото въпроси, въззивният съд е приел, че между платеца и доставчика на платежните услуги - ответната банка е съществувало изрично споразумение за извършване на банкови операции онлайн, за осъществяването на които системата на банката се достъпва не от банков служител, въз основа на отправено лично искане от потребител, който се е явил лично в банковия офис, а от самия потребител - от негов собствен компютър или друго устройство, чрез специално създаден от банката профил в системата. Достъпът до системата е бил осъществяван от регистриран в банката на името на ищеца профил с наименование Yoana1234 и парола за достъп, създадена от „Макрон“ ООД. Всяка платежна операция е следвало да бъде потвърждавана и чрез въвеждане в профила на изпратен от банката еднократен деветцифрен код за сигурност, на посочен в споразумението телефонен номер, ползван от управителя на дружеството, а именно номер 359878939656, като тези условия за идентификация на потребителя и начинът на даване на съгласие и нареждане на платежните операции бил изразен изрично пред банката и бил използван многократно в отношенията между страните.

С оглед горното, въззивната инстанция е намерила, че при извършване на процесната платежна операция банката е изпълнила всички свои задължения, установени в разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗПУПС за задълбочено установяване на идентичността на платеца, тъй като в случая същият е инициирал платежната операция по електронен път, а банката е спазила и провела коректно и последователно всички етапи от процедурата за установяване самоличността на наредителя чрез използване на вече разработената и установена в отношенията с ищеца система за идентифициране самоличността на наредителя. Според съда, тази система изпълва всички изисквания на разпоредбата на чл. 100, ал.4 ЗПУПС, тъй като обезпечава за потребителя посочените в същата три кумулативни елемента: знание - за паролата за достъп до профила, която е създадена от потребителя и е известна и достъпна само нему, притежание - на телефона с номер, посочен отнапред за получаване на деветцифрения код за сигурност за извършване на платежните операции, и липса на характерна особеност. В подкрепа на този извод е и установеното от съда, че по делото не са били ангажирани доказателства, установяващи наличието на обстоятелства, които да са били в отклонение от обичайно установения протокол и практика при извършване на онлайн платежните операции, които да са обосновали задължение на банката да се усъмни в авторството на платежната операция, и да извърши по-задълбочено проучване и проверка. По несъмнен начин по делото било установено, че банковата операция е била извършена от профила, създаден от ищеца, който е бил достъпен от IP адреса, използван винаги до момента при онлайн банкирането от ищеца, като влизането в профила било осъществено чрез еднократно и коректно въвеждане на създадената и достъпна само за него парола. При извършване на операцията бил въведен коректно и еднократно деветцифреният код за сигурност, който е бил изпратен от банката на посочения от самия ищец телефонен номер, за който липсват твърдения да е бил извън негово владение и надзор. По делото не са били ангажирани и доказателства, установяващи, че към момента на извършване на платежната операция - 31.03.2021 г. в 12,33 часа банката е била уведомена от управителя по телефона, лично или по друг начин, за липсата на достъп до телефона или за нерегламентирано проникване в компютърната й система, както и че ищецът е отправил искане за преустановяване на възможността за извършване на банкови операции онлайн. От заключението на техническата експертиза е прието за установено, че имейлът, съдържащ потенциално опасното съдържание, е бил получен от ищеца на 31.03.2012 г. в 7,12 часа, номерът на SIM картата е бил променен от приложението MyVivacom в 12,17 минути, инсталирано на същия компютър чрез въвеждане на потребителско име и парола, а процесната платежна операция била наредена в 12,31 часа и била извършена в 12,33 часа. В тази връзка, съставът на САС е намерил, че по делото липсват доказателства за това, че към 12,33 минути на 31.03.2021г. банката е била надлежно уведомена за възможен нерегламентиран достъп до профила на ищеца в системата за онлайн банкиране и до мобилния телефон на управителя, нито че ищецът е отправял искане за временно преустановяване на достъпа до профила. Наред с това е прието, че невъзможността ищецът да достъпи страницата на онлайн банкирането в интернет не е от порядък да задължи банката самоволно и без отправено искане да преустанови достъпа до собствения му профил, нито да откаже извършване на наредени по установения ред и правила платежни операции от неговия профил. Отделно от това, съдът е посочил, че за ищеца е липсвала каквато и да е пречка да посети незабавно офис на банката, където лично да заяви блокиране на създадения профил за онлайн банкиране.

С оглед приетото, въззивният съд е намерил, че процесната банкова операция не е по естеството си неразрешена платежна операция по смисъла на чл. 79, ал.1 от ЗПУПС, тъй като същата е извършена по онлайн канал, след изпълнена процедура по идентификация на наредителя, която съответства изцяло на уговореното между страните, съобразено с изкисванията на чл. 100 ЗПУПС. Приемането, че при изпълнение на всички условия за идентификация и липса на основание за съмнение банката има право да откаже извършване на платежната операция, означава да се обезсмисли онлайн банкирането, тъй като при същото никога не е налице яснота относно персоналитета на лицето, което прави волеизявление за извършване на платежната операция.

За неоснователни са намерени доводите на въззиваемия ищец за неизпълнение от страна на банката на задълженията й по Наредба № 3 от 18. 04.2018г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 15 ал.1 т.9 от Наредба № 3 от 18.04.2018 г., платежното нареждане следва да съдържа „основание за плащане“ (информация за получателя ). Така установеният реквизит на платежното нареждане, обаче, не касае отношенията на наредителя с банката, а тези с получателя, като цели да внесе яснота в техните отношения. Липсва пречка платежното нареждане да бъде изпълнено от банката и без попълване на този реквизит, поради което посочването на номер на фактурата, без дата на издаване, не сочи на неизпълнение на задължение на банката за проверка на платежното нареждане. Като неоснователни са преценени възраженията на ищеца за неизпълнение на задължения за проверка на фактурата за наличие на изисуемите от Закона за счетоводството реквизити, тъй като подобно изискване не е налице в Наредба № 3 от 18.04.2018г., което не предвижда и задължение на платеца за представяне на фактура към платежното нареждане. За неоснователни са счетени доводите, че банката не е спряла превода при констатиране на липса на предходни плащания към този получател, доколкото подобно задължение не е било установено за нея от Наредба № 3 от 18.04.2018г. За ирелевантни за спора са намерени и доводите, че банката е спряла извършването на четири други превода, наредени по същото време по аналогичен начин, доколкото отказът за извършването им не се е основавал на неустановена идентификация на извършителя.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Въпроси №№ 2 и 3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното решение съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Вторият въпрос от изложението изхожда от твърдението на касатора, че като потребител на платежни услуги по сключения на 28.02.2002г. договор за откриване на разплащателна сметка е изразил съгласие да бъде обвързан от общите условия на банката, действали към датата на сключване на договора, без да се е съгласявал, че ще бъде обвързан от едностранно изготвените от доставчика изменения, действали към датата на процесната платежна операция. В тази връзка се поддържа, че отношенията между страните по предмета на спора следва да бъдат разгледани единствено въз основа на изразените съглашения по договора от 28.02.2002г. и нормативната уредба, а не съобразно правилата на т. 109, т.123 и/или т.124 от действалите към процесния превод общи условия на ответната банка. Видно от мотивите към първоинстанционното решение съдът изцяло е споделил довода на ищеца, че като ползвател на платежни услуги по процесния договор за откриване на разплащателна сметка в периода от 28. 02.2002г. до 11.04.2021г. не е обвързан от изготвените едностранно от банката общи условия. С оглед на това е прието, че към отношенията на страните са приложими разпоредбите на договора и действащата нормативна уредба. Макар и да не е дал конкретно разрешение за приетия за спорен във въззивното производство въпрос за това дали спрямо процесните отношения е приложима разпоредба от Общите условия, доколкото банката е оспорила горепосочения извод на първоинстанционния съд, в решаващата си дейност по проценка на доказателствата и субсумиране на установените по делото факти въззивният съд е изхождал единствено от разпоредбите на ЗПУПС и Наредба № 3 от 18.04.2018г. на БНБ за условията и реда за откиравне на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти. Доколкото не се е позовававал на общите условия на ответната банка в която и да е тяхна редакция, въпросът не съответства на мотивите на решаващия съд и няма нужното значение за изхода на правния спор.

Относим към дължимата от доставчика на платежни услуги грижа при изпълнението на платежните операции, третият въпрос е основан на интерпретация от страна на касатора на обстоятелства по делото, които въззивният съд не е приел за установени. С отговора му всъщност се иска касационият съд да извърши проверка на правилността на изводите на въззивния съд досежно съдържащите се във въпроса обстоятелства и да се произнесе по оплакването за нарушени правила относно доказателствената тежест на страните, преценката на които е извън предмета на производството по селектиране на касационното обжалване. Извод, че при конкретното достъпване на платежната сметка онлайн, чрез която е извършена процесната платежна операция, ответната банка не е приложила някоя от приетите от нея мерки за сигурност, не е формиран. Напротив, след анализ на събраните по делото доказателства съдът е приел процесната платежна операция за разрешена, тъй като банката е спазила и провела коректно и последователно всички етапи от процедурата за установяване самоличността на наредителя, чрез използване на вече разработената и установена в отношенията с ищеца система за идентификация самоличността на наредителя. За да направи този решаващ за изхода на спора извод съставът на САС е посочил, че с тази система са изпълнени всички изисквания на чл.100 ал.4 ЗПУПС, тъй като обезпечава за потребителя посочените в същата три кумулативни елемента: знание - за паролата за достъп до профила, която е създадена от потребителя и е известна и достъпна само нему, както и притежание - на телефона с номер, посочен отнапред за получаване на деветцифрения код за сигурност за извършване на платежните операции и липса на характерна особеност. В допълнение следва да се отбележи, че формулиран по този начин, третият въпрос е принципен и цели очертаване от касационния съд на границите на дължимата грижа на добрия търговец при въвеждането и спазването на по-задълбочени мерки за сигурност. С оглед на това, въпросът не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания на посоченото по - горе тълкувателно решение.

Липсата на общото основание за искания достъп до касационно обжалване на въззивното решение прави ненужно обсъждането на посочените от касатора допълнителни предпоставки по тези два въпроса.

Първият въпрос е процесуалноправен и покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора практика и служебно известна на съда такава за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросът е обоснован с пропуск на съда да изложи собствени мотиви за това, дали в случая са приложими действалите към датата на увредата общи условия на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД в отношенията между страните, и за необсъждане на своевременно наведения от ищеца довод за направено от ответника съдебно признание на неизгодни за него факти, както и на събраните по делото писмени доказателства, касаещи и другите четири електронни платежни операции, наредени на същата дата по аналогичен начин, които след допълнителна проверка са отказани от банката. С аналогични на тези твърдения касаторът е обосновал втория и третия от въпросите, по които настоящият състав е изложил съображения при обсъждането им, към които препраща. В допълнение следва да се отбележи, че противно на твърдението на касатора по отношение на другите четири електронни платежни операции въззивният съд е приел, че отказът за извършването им не се е основавал на неустановена идентификация на извършителя, т.е. не са необсъдени. Следователно, въпросът не е годен да удовлетвори искането за допускане на касационно обжалване.

За изчерпателност на изложението и за правна яснота следва да се акцентира на това, че решаващ за изхода на спора е изводът на въззивния съд, че процесната платежна операция е разрешена предвид установената идентичност на платеца при спазване на установените в отношенията между страните по делото етапи от процедурата за установяване самоличността на наредителя. Дали съгласието на платеца, титуляр на банковата сметка, в случая ищецът, е предпоставка за този извод, а не само редовността от външна страна на платежните инструменти, в който смисъл е посочената от касатора практика на СЕС, е относимо към въпрос, какъвто не е формулиран.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответветника по касация разноски за настоящото производство в размер на 4 000 лв., заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК