Определение № 939 от 14.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1487/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдика на ЕТ „В. П – П. „ / в несъстоятелност / – К. П. И., против решение № 22 по гр.д.№ 682 / 2015 год. на Пловдивски апелативен съд, поправено с реш. № 128 / 15.04.2016 год., с което е потвърдено решение № 450 по т.д.№ 115/2014 год. на Окръжен съд – Смолян .С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от синдика, в пасивно субективно съединение против ЕТ „ В. П – П. „ / в несъстоятелност / и [фирма], иск по чл.135 ЗЗД вр.с чл.649 ал.1 ТЗ,за обявяване недействителна по отношение кредиторите на несъстоятелността сключената между ответниците сделка по покупко-продажба на недвижим имот, обективирана в нотариален акт от 06.10.2011 год., както и на основание чл.34 ЗЗД - за осъждане втория ответник да върне имота в масата на несъстоятелността. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение, предвид постановяването му в противоречие с материалния закон.Последното страната извежда от несъобразяване от съда обстоятелството, че не е доказано реално плащане на договорената по сделката цена, както и че самата договорена цена е значително занижена спрямо данъчната оценка на имота – все в аспект на преценка за „увреждащ „ характер на сделката. Оспорва и правилността на изводите на въззивния съд, че атакуваната сделка не е нищожна, като привидна, макар същите да са наведени при липса на разгледан от първоинстанционния съд самостоятелен иск за нищожност на сделката, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД. Постъпил е отговор на касационната жалба от [фирма] с която същата се оспорва,както и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд,първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.135 ЗЗД вр. с чл.649 ал.1 ТЗ, въззивният съд е приел, че не се установява увреждащ характер на атакуваната сделка, както и знание на купувача за увреждане кредиторите на несъстоятелността на търговеца - продавач, към момента на сключването й. Съдът е отрекъл простото намаляване на имуществото на продавача да е релевантно за преценката за „увреждащ „ характер на сделката, както и че не обосновава такъв извод обстоятелството, че договорената продажна цена е значително занижена спрямо данъчната оценка на имота, доколкото съобразима би била действителната пазарна цена на имота към момента на сключването й, а такава не е доказана. Съдът е обосновал извод, че извършването на сделката извън и преди началото на „подозрителния период„ ,с начален момент приетата дата на неплатежоспособност,на самостоятелно основание изключва основателността на иска.Приел е,очевидно в евентуалност, предвид отричане наличието на „увреждане„, че не е доказано знание на купувача за увреждането на кредиторите, като презумпцията на чл.649 ал.4 ТЗ вр. с чл.135 ал.2 ЗЗД, в случая не е приложима, тъй като страните по сделката не са „ свързани лица „ по смисъла на пар.1 от ДР на ТЗ. В изложението по чл.280 ал.1 ТЗ, касаторът формулира следния въпрос: Може ли да се приеме,че е налице увреждане на кредиторите, по смисъла на чл.135 ЗЗД вр. с чл.649 ал.1 ТЗ,когато отчуждителят на актива е несъстоятелен търговец, а продажната цена заплатена от купувача е по-ниска от данъчната оценка? Въпросът е обосноваван с формалното цитиране разпоредбата на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – поради противоречие на въззивното решение с решение № 120 по т.д.№ 19/2015 год. на Великотърновски апелативен съд и решение № 323 по т.д.№ 179/2014 год. на Софийски апелативен съд. Въпросът покрива общият селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като отговор на този въпрос е предпоставил част от решаващите мотиви на въззивното решение.Не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – поради непосочена задължителна за въззивния съд съдебна практика,разрешението в която да е в противоречие с възприетото от въззивния съд, както и по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като приложените решения – казуална съдебна практика – не са доказано влезли в сила, както и не са постановени по искове с правно основание чл.135 ЗЗД вр. с чл.649 ал.1 ТЗ.Последното е достатъчно, за да се приеме,че липсва идентичност в обстоятелствата, предпоставящи отговор на поставения правен въпрос, съобразно указанията в т.3 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не е обоснована и хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съобразно указанията в т.4 на същото ТР. Касаторът не е посочил създадена по приложението на чл.135 ЗЗД вр. с чл.649 ал.1 ТЗ противоречива съдебна практика, относно подлежащите на изследване обстоятелства, досежно преценката за „увреждащ характер„ на атакувани с иска действие или сделка, с въвеждане на специфика / извън уредената изрично такава в чл.649 ТЗ /, спрямо създадената по приложението на чл.135 ЗЗД задължителна съдебна практика ,според която достатъчно за увреждащ характер на сделката е и създаването на затруднение за кредитора при удовлетворяване на вземането му / така реш.№ 639 по гр.д.№ 754/2009 год. на ІV г.о. на ВКС и др./.Такова затруднение всякога се предполага при заменяне на материален актив / секвестируемо имущество / с паричен. Действително, решаващият извод на въззивният съд не е съобразен с така създадената задължителна съдебна практика,доколкото същият е счел за релевантно да преценява съотношението на насрещните престации,но само спрямо действителната пазарна стойност на имота – отделно недоказана, а не спрямо данъчната му оценка.Противоречието,обаче, предполага обосноваване от касатора на допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,което не е сторил.Отговор на въпроса, обаче, в различен от възприетия от въззивния съд смисъл, както се посочи по-горе, не би обусловил различен правен резултат досежно извода за наличие на „увреждане„, още повече че не е доказан,според съда, и субективния признак от състава на чл.135 ЗЗДС - знание за увреждането от страна на купувача, макар този му извод да е напълно необоснован с посочване на обстоятелствата, по отношение на които е необходимо да се преценява знанието на купувача,но които очевидно следва да са различни от съдържанието и последиците на самата сключвана сделка, достатъчна по съдържанието си, за да се приеме „увреждане „. Правен въпрос по този субективен признак за приемане на относителна недействителност по реда на чл.135 ЗЗД, касаторът също не е формулирал,а само кумулативното му установяване, ведно с увреждането, би предпоставило различен правен резултат по спора. Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение