Определение № 4327 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3283/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Л. М. и И. К. Ц. чрез техния пълномощник адв. В. В., срещу въззивно решение № 4434 от 10.08.2023 г. по в.гр.д. № 13163/2021 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решението на Софийски районен съд / № 20134005/ от 07.06.2021 г. по гр.д. № 20432/2019 г., с което е признато за установено по отношение на В. Л. М. и И. К. Ц., че А. М. Х. е собственик на реална част от 164,61 кв.м, индивидуализирана като част от УПИ ***-*** в кв. *** по регулационния план на [населено място], собственост на ищеца, а по кадастралната карта - имот с идентификатор ***, попадаща в имота на ответниците с идентификатор ***, погрешно заснета и нанесена в кадастралната карта, изменена със заповед № РДІ18-3 от 11.01.2012 г. на изп. директор на АГКК и изменение, одобрено със Заповед за изменение на КККР № 18-7217-10.07.2019 г. на началника на СГКК- София като част от поземлен имот с идентификатор ***, която част е обозначена като защрихована по цифри 1-2-3-4-1 в комбинираните скици - приложение № 1 и приложение № 2 към заключението на съдебно- техническата експертиза, които скици са приподписани от съда и представляват неразделна част от решението. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и установените факти; препратил е изцяло към мотивите на първоинстанционния съд без да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, за които жалбоподателите поддържат, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1.Достатъчно ли е въззивният съд да посочи в решаващите си мотиви, че първоинстанционното решение е правилно, мотивирано и обосновано и да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, без да обсъди нито едно възражение на въззивника, или следва да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, както и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите във въззивната жалба, като посочи защо ги приема за неоснователни. 2. Следва ли съдът да възприема безкритично направени от съдебно-техническата експертиза правни изводи относно начина на прилагане на регулационния план? Длъжен ли е съдът да направи сам правен извод за прилагане на регулацията, съобразявайки фактическите констатации в експертизата относно границите на поземлените имоти и УПИ-та и техните площи с границите и площите им по документите за собственост. 3. Допустимо ли е съдът да презюмира идентичност на придобития от ищеца имот с този по регулационен план, независимо от описаните в документа за собственост различни негови граници спрямо тези по регулационния план, в допълнение към недопустимо по размер разминаване в площите по документ за собственост и по план, или следва идентичността да се базира на доказване с допустими доказателствени средства. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация А. М. Х. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, е приел за установено от фактическа страна, че с договор за покупко - продажба, сключен с нотариален акт № 74, т.ІХ, дело № 1726/1992 г. ищецът А. Х. е закупил недвижим имот - дворно място с площ 629 кв.м, съставляващо парцел ***, имот пл.№ *** в кв. *** по плана на [населено място]- С., м. „А. В.“, заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 45.61 кв.м и стопанска постройка от 16 кв.м. С договор за покупко - продажба, сключен с нот. акт № 45, т. ХІІІ, дело № 2581/1992 г. ответниците И. К. и В. М. закупили празно дворно място с площ 622 кв.м, съставляващо парцел ***, имот пл.№ *** в кв. *** по плана на същото населено място, с неуредени сметки по регулация за придаваемите към парцела 102 кв.м. С нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит на основание покупка и давностно владение № 134, т.ІІІ, дело № 462/2015 г. ответниците са признати за собственици на поземлен имот с идентификатор *** по одобрената през 2012 г. кадастрална карта, с площ 646 кв.м. Въз основа на приетата по делото съдебно - техническа експертиза е било установено, че двата имота попадат в границите на имот пл.№ *** по кадастрален план емисия 1980 г. с графична площ от 1097.21 кв.м. По регулационния план на м. „А. В.“, одобрен през 1984 г., графичната площ на УПИ / парцел/ ***- *** е 484.99 кв.м, а на УПИ/ парцел / ***-*** е 690.82 кв.м. Със заповед № РД 18-3 от 11.01.202 г. на изп. директор на АГКК са одобрени кадастралната карта и кадастралните регистри, а със заповед № 18-7217-10.07.2019 от 10.07.2019 г. е извършено изменение на КККР, като графичната площ на ПИ идентификатор ***, собственост на ответниците, е 656.95 кв.м, а на имот с идентификатор ***, собственост на ищеца, е 568.69 кв.м. Вещото лице е констатирало, че границите на поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с идентификатор *** не съответстват на границите на УПИ ***-*** и УПИ ***-***. Кадастралната граница не е заснета по регулационната линия, а минава навътре в имота на ищеца, в резултат на което 164.61 кв. от УПИ ***-*** попадат в границите на поземлен имот с кратък идентификатор ***. Вещото лице е констатирало също, че между двата имота има изградена ограда, която не съвпада с регулационната линия, а е разположена по - близо до имотната граница по кадастралната карта. Прието е за установено от събраните гласни доказателства, че оградата е съществувала така, както е констирало вещото лице, към момента на придобиване на имотите на страните, и че фактическата власт върху площта, заключена между оградата и регулационната линия по плана от 1984 г., е упражнявана от ответниците, които са обработвали мястото лично и чрез трети лица. При така установените факти по делото първоинстанционният съд е приел, че собствените на страните поземлени имоти имат статут на УПИ съгласно регулационния план от 1984 г., поради което придобиването по давност на спорната реална част от ответниците, каквото възражение са заявили с отговора на исковата молба, следва да се преценява с оглед действащите от момента на придобиване на имотите разпоредби на чл. 59 ЗТСУ/ отм./ и чл. 200 ЗУТ. Посочил е, че до изменението на чл. 59 ЗТСУ в ДВ бр. 34/2000 г. е съществувала изрична забрана за придобиване по давност на реална част от УПИ, а след това изменение е предвидена такава възможност, но само ако владяната част отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице, или ако се присъединява към съседен имот при условията на чл. 28 ЗТСУ и оставащата част отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице или също се присъединява към съседен имот. Посочил е, че при действието на чл. 200 ЗУТ реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 от закона може да бъде присъединена към съседен имот чрез правна сделка или по давност по реда на чл. 17 ЗУТ само ако и двата имота не са регулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 от същия закон. Тъй като по делото е установено, че владяната от ответниците площ от 164.61 кв.м. от УПИ ***-*** не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, и не са изпълнени условията на чл. 15 ЗУТ, е направен решаващ извод, че спорната част, заключена между регулационната линия на УПИ ***-*** и УПИ ***-*** от една страна и кадастралната граница между ПИ *** и ПИ *** не е придобита по давност от ответниците. Въззивният съд е споделил решаващите правни изводи на първата инстанция. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение е посочил, че всички повдигнати от жалбоподателите въпроси са обсъдени от първата инстанция и на тях е даден аргументиран отговор, съобразен с доказателствата по делото и закона. Посочил е, че направените от първоинстанционния съд фактически изводи по спора са в съответствие със заключението на съдебно - техническата експертиза, което не е било оспорено. При тези мотиви на въззивното решение основателно е искането за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд, да обсъди възраженията на въззивника и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите във въззивната жалба, като посочи защо ги приема за неоснователни. По този въпрос въззивното решение влиза в противоречие със задължителните указания, дадени в т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според които мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не поверяваща правораздавателна дейност, както и с казуалната практика на ВКС, включително и посочените от жалбоподателите решение № 317 от 12.02.2019 г. по т.д. № 796/2018 г. на ІІ т.о.; решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ІV г.о.; решение № 35 от 13.07.2021 г. по т.д. № 2869/2019 г. на ІІ т.о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по гр.д. № 866/2012 г. на І т.о.; решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр.д. № 2145/2020 г. на І г.о., решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр.д. № 3662/2019 г. на ІV г.о., която приема, че като съд по същество на спора въззивният съд е длъжен да прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, както и че предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност да мотивира своя съдебен акт чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение не го освобождава от задължението да обсъди и да даде отговор на наведените с въззивната жалба оплаквания. Предвид изложеното, въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от гореизложеното съдът