Определение № 962 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1827/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1278/12.01.2024 г., подадена от Д. А. В. и С. Г. В., чрез адвокат С. А., срещу решение № 1428 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 20235300501444/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 986 от 07.03.2023 г. по гр. д. № 7752/2022 г. на Районен съд - Пловдив за отхвърляне на предявените искове с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 61 ЗЗД от Д. А. В. и С. Г. В. срещу Н. К. А. за заплащане на суми за извършени от тях през 2017 г. СМР в масивна двуетажна жилищна сграда, която се намира на ъгъла на [улица]и [улица]в [населено място], изградена в поземлен имот с идентификатор * по действащите КККР на [населено място], която сграда е с идентификатор *, с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 103 кв.м, както следва: 1. В сутеренните помещения, на обща стойност 26 210 лв.: полагане на фибран – 110 кв.м х 18 лв. - 3190 лв.; замазка – 110 кв.м х 18 лв. – 1980 лв.; поставяне на теракот и фаянс (материали и труд) – 30 кв.м х 20 лв. – 600 лв.; поставяне на вътрешна топлоизолация с 5 см стиропор и шпакловка - х 45 лв. - общо 280 лв., или общо 12 600 лв. материали и труд; боядисване на стени и тавани – 280 кв.м х 8 лв. – 2240 лв. (материали и труд); подмяна на ПВЦ дограма - 5 бр. малки прозореца, 1 бр. голям прозорец, 5 бр. врати – 2800 лв.; 2. Ремонт на инсталации в сутеренния етаж на обща стойност 6000 лв.: подмяна на ВиК инсталация - тръби, водомери, обратна вода, шахти и кранове – 2800 лв. (материали и труд); подмяна на ел. инсталация (електромери и кабели) – 3200 лв.; 3. Покрив на сградата, на обща стойност 11 570 лв.: цялостна подмяна на 2 греди, дъски, летви, черна хартия, пренареждане на керемиди – 120 кв.м х 90 лв. - 10 800 лв.; подмяна на водосточни тръби - 30 м, и улуци – 40 м - 770 лв.; 4. Заплащане на всички данъци и такси за периода 2014 г. – 2018 г. – 1034.64 лв.

Въззивния съд е съобразил, че производството е образувано по искова молба на Д. и С. В. против Н. А. за заплащане на суми за извършени от тях през 2017 г. СМР (подробно визирани по-горе). Ищците твърдят, че са съсобственици с ответницата при равни права (по 1/2 ид. ч.) на сутеренния етаж на сградата, а ответницата е и индивидуален собственик на жилищния етаж. Самата сграда представлява жилищен етаж със сутерен, имот с идентификатор * по КККР, находяща се в ПИ с идентификатор *. В исковата молба ищците са твърдели, че извършените СМР са необходими за запазване на имота, като пред въззивната инстанция, с оглед дадените указания за излагане на обстоятелства относно знанието и съгласието на другия съсобственик за извършването им, са заявили, че към момента на извършване на процесните СМР са били единствени собственици на имота по силата на постановление за възлагане. Към този момент те не са търсили съгласието на друг съсобственик, тъй като не е имало такъв. По предявените искове е постановено решение на Районен съд - Пловдив по гр. д. № 9735/2019 г., обезсилено с решение на Окръжен съд - Пловдив № 361/22.03.2022 г. по гр. д. № 3057/2021 г. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният не е дал правилна правна квалификация на два от исковете, както и че от диспозитива на решението не се установява кои от исковете и за каква част са уважени, респ. отхвърлени.

Окръжен съд – Пловдив е приел, че по делото са предявени искове с правна квалификация, както следва: исковете по т. 1, 2 и 4 от исковата молба - по чл. 61 ЗЗД, а по т. 3 - по отношение ремонта на покрива - по чл. 30, ал. 3 ЗС. Твърденията на ищците са, че СМР по т. 1 касаят сутеренните помещения в сградата и са осъществени без знанието и съгласието на ответната страна, като представляват разходи по поддържане на вещта. Претендират половината стойност в размер на 13 105 лв. СМР по т. 2 от исковата молба представляват ремонтни дейности по поддържане на вещта, като се претендира половината стойност от 3000 лв.; СМР по т. 3 касаят покрива на сградата и представляват необходими разноски за запазване на вещта, като претендираната сума е за 5785 лв. По т. 4 претенцията е за заплатени данъци за периода 2015 г. – 2018 г. от ищците, като собственици на целия имот, като след постановяване на решението на ВКС, с което е отменено постановлението на ЧСИ К. за възлагане на имота, ответницата е станала собственик на 1/2 ид. ч. от сутерена и дължи заплащането й по реда на чл. 61 ЗЗД.

При така наведените твърдения и с оглед представените писмени доказателства, въззивният съд е приел, че процесните СМР са извършени от съсобственик без знанието и съгласието на другия съсобственик, доколкото той никога не е губил правото си на собственост. По отношение на покрива на имота уточненията на ищците са, че той е бил в много лошо състояние, имало течове и застрашавал преминаващите хора по тротоара. В този смисъл ремонтът е бил извършен като неотложен такъв. В случая направените във връзка с ремонта на покрива (т. 3 от исковата молба) разноски представляват необходими разноски, т.е. разноски, които са свързани с неотложни (аварийни) ремонтни дейности за поддържането и/или възстановяването на общите части, предизвикани от непредвидено, неочаквано събитие или от необходимостта от текущи или основни ремонтни дейности, наложени от износване и овехтяване на сградата, като чрез тях се цели привеждане на имота в състояние, годно за неговото предназначение. Направените разноски по отношение ремонта на сутеренните помещения по т. 1 и т. 2 представляват полезни разноски, които увеличават стойността на имота и имат характера на подобрения. За уважаването на исковете по т. 1 и т. 2 от исковата молба, по чл. 61 ЗЗД, следва ищците да докажат състоянието на имота преди извършването на твърдените СМР, стойността на същите, както и че те са уместно направени, т.е. че са подобрили имота. Що се отнася до обективно съединените искове по т. 3, доколкото става дума за претенция за извършени необходими разноски по запазване на вещта, то всеки съсобственик съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС следва да участва в ползите и тежестите на вещта съобразно правата си в съсобствеността, съответно при тези искове следва да се установи, при доказателствена тежест на ищците, необходимостта от извършване на ремонтни дейности по поддържане на вещта, самите ремонтни дейности, както и тяхната стойност. По отношение на претенцията по т. 4, доколкото изпълнението на данъчно задължение, макар и произтичащо от правото на собственост, не е свързано със съсобствеността, а е изпълнение на чужд дълг, то отново е налице водене на чужда работа без пълномощие - чл. 61 ЗЗД, при посоченото по-горе разпределение на доказателствената тежест.

Въззивният съд е взел предвид изложените от първостепенния съд мотиви, а именно, че постройката представлява незаконен строеж съгласно приетата по делото заповед № РД-09-93/18.03.2013 г. на кмета на Район „Западен“, Община Пловдив за премахване на незаконен строеж; че няма данни по делото заповедта да е отменена, а и премахването на постройката е констатирано от вещото лице Ст. Ж. при огледа му на 19.12.2022 г. Районният съд се е позовал също на т. ІІ.7. на ППВС № 6/27.12.1974 г., според което подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат като подобрения, освен ако собственикът на имота желае да ги запази. Това кога един строеж е незаконен и подлежи на премахване, се определя от техническите органи, съгласно разпоредбите на действащото законодателство. При определяне на стойността им в такъв случай се държи сметка за евентуалното им премахване. Щом ищците са направили нещо в отклонение на техническите правила, то те трябва да носят риска от това, че направеното ще подлежи на събаряне, като по този начин ще бъдат лишени и от евентуално обезщетение за направените разноски по повод изграждането и вложените средства. Според Районен съд – Пловдив, от изразеното в Постановление № 6/1974 г. на ПВС становище следва, че собственикът на вещта може да откаже изплащането на направените разноски, тъй като не може реално да се ползва от тях. Когато разноските са извършени за обект, който е изграден в нарушение на императивните изисквания на закона и запазването му във вида, в който съществува, е недопустимо спрямо благоустройственото законодателство и този обект подлежи на премахване и е премахнат, то собственикът не следва да дължи обезщетение за тези разноски, защото не се е обогатил. Когато ликвидацията на отношенията по повод извършени подобрения в съсобствен имот става по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, заинтересованите отговарят само до размера на обогатяването, т.е. прилага се принципът на неоснователното обогатяване и се присъжда по-малката сума измежду направените от подобрителя разноски и увеличената стойност на имота. За да бъде възможна тази ликвидация обаче, е необходимо постройката да е законна и да не подлежи на премахване, а в конкретния случай по делото се установява, че имотът е премахнат и не съществува, респ. щом като собственикът не може да запази подобренията, той не следва да дължи обезщетение за тях.

Окръжен съд – Пловдив е посочил, че принципно споделя изложените по-горе изводи на районния съд, но не за всички предявени искове. Приел е за неправилен извода на Районен съд – Пловдив, че цялата постройка е незаконна, и в тази насока е счел за основателни възраженията във въззивната жалба, тъй като съгласно цитираната по-горе заповед № РД-09-93/18.03.2013 г. на кмета на Район „Западен“ за премахване на незаконен строеж, предмет на заповедта не е цялата сграда, а само „ преустройство на жилищна сграда“ в процесния УПИ *, кв. 438 по плана на „З. б.“, с административен адрес [населено място], [улица]. Отбелязал е, че в заповедта изрично е визирано какво представлява незаконният строеж - дървен навес върху новопостроена тераса (който не е предмет на предявените искове); новопостроено помещение (кухня) в приземен етаж с размери 4.5 м/2 м/2 м; подменен гредоред с бетонна плоча Н-12 см между приземен и първи етаж, с обща площ 90 кв.м; съществуваща стая в приземен етаж е подкопана с 1 м под основите и е изпълнен бетонов пояс; удължаване на коридор в приземен етаж с размери 2.15 м/1 м/2 м, като строителните дейности по преустройството в жилищната сграда са извършени без необходимите строителни книжа. Според въззивния съд незаконното преустройство не обхваща цялата сграда - първия етаж и покрива, а само приземния етаж, но извършените строителни дейности са толкова големи, че правят незаконно цялото преустройство на приземието още към 2013 г., когато е издадена заповедта. Премахването на незаконното преустройство означава, че ищците не могат да запазят направените от тях през 2017 г. подобрения и за тях ответницата не дължи обезщетение. Това се отнася обаче само за претенциите за разходи в сутеренните помещения и за инсталации в сутеренните помещения (т. 1 и т. 2 от исковата молба). Покривът на сградата не попада в обема на незаконното преустройство по заповед № РД-09-93/18.03.2013 г. на кмета на Район „Западен“, а представлява част от законно построената сграда, поради което и неправилно Районен съд - Пловдив е отхвърлил претенцията по т. 3 от исковата молба с доводите, имащи отношение към т.т. 1, 2 и 4. Същевременно въззивният съд е намерил тази претенция за недоказана. Визирал е, че събраните относно нея доказателства са показанията на тримата ищцови свидетели В. Т., И. Н. и А. В., син на ищците, както и изготвените две съдебно-технически експертизи, с вещи лица В. Р. и Ст. Ж.. Приел е, че не се доказва, на първо място, необходимостта от извършване на ремонт на покрива. Единствено свидетелят А. В. в показанията си посочва, че покривът трябвало да се ремонтира, „за да не капе“. Тъй като обаче този свидетел е син на ищците и пряко заинтересован от изхода на делото, а неговите показания не се подкрепят от нито едно друго доказателство относно нуждата от ремонт на покрива, теч от същия, опасност от падане на керемиди върху минувачи и неотложността на ремонта, съдът не е кредитирал показанията му.

Относно ремонтните дейности въззивният съдебен състав също е намерил, че има разминавания между твърденията в исковата молба и констатациите в съдебно-техническите експертизи. Изложил е, че се претендира да е направен цялостен ремонт, с цялостна подмяна на греди, дъски, летви, черна хартия, пренареждане на керемиди. От заключението на вещото лице Ст. Ж., което е кредитирал като подробно и обективно, съдът е приел за установено, че „видимо под стрехите има стара дървена конструкция, частично подменена и усилена, не се вижда да е положена при стрехата хидроизолационна мушама (черна хартия)“. Показанията на свидетелите относно ремонтните действия по покрива, от друга страна, са твърде общи, а не е представено нито едно писмено доказателство за закупени от ищците материали, вложени в ремонтните дейности въобще и в частност - при ремонта на покрива. Окръжен съд – Пловдив е направил извод и че има извършени СМР по покрива на сградата, но не става дума за цялостен ремонт, а за частичен такъв, като е невъзможно, предвид събраните гласни доказателства и СТЕ, да се установи с точност какви конкретно ремонтни дейности са извършени и съответно каква е тяхната стойност. По тези съображения е счел претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС също за неоснователна и недоказана.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо, както и за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Следва ли въззивната инстанция да основе решението си, като обсъди в мотивите си всички направени от страната възражения и доводи във въззивната жалба, включително тези за допуснати процесуални нарушения от страна на Районен съд – Пловдив;

2. Длъжен ли е въззивният съд да отстрани допуснато съществено процесуално нарушение от страна на районния съд при въведени оплаквания във въззивната жалба по този въпрос.

По тези въпроси визират противоречие на въззивното решение с приетото в: решение № 60113/11.11.2021 г. по т. д. № 1321/2020 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 261/10.02.2020 г. по гр. д. № 758/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 336/21.11.2018 г. по т. д. № 2976/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 295/19.12.2019 г. по гр. д. № 2620/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 74/21.07.2020 г. по т. д. № 912/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 50062/01.12.2022 г. по т. д. № 278/2021 г. на ВКС, І т. о., решение № 18/24.03.2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 97/02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 151/30.07.2019 г. по гр. д. № 3044/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 60104/23.12.2021 г. по гр. д. № 1214/2021 г. на ВКС, І г. о., ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС.

3. Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и да изведе правните си изводи на базата на факти, за които не са събирани доказателства по надлежния ред и които никога не са представлявали част от доклада на съда (сочено противоречие с решение № 50159/14.11.2022 г. по т. д. № 1596/2021 г. на ВКС, І т. о., решение № 14/01.02.2022 г. по гр. д. № 2048/2021 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60234/30.12.2021 г. по гр. д. № 362/2021 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 130/28.01.2019 г. по гр. д. № 3424/2017 г. на ВКС, І г. о., решение № 40/15.09.2014 г. по търг. д. № 1554/2013 г. на ВКС).

4. Допустимо ли е съдът да приеме, че е налице недоказаност на претенцията досежно нейния размер, когато не е разгледал, обсъдил и изложил мотиви относно всички части от заключението на вещото лице, кредитирано от самия съд.

По този въпрос се визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., І г. о., решение № 60327/28.06.2022 г. по гр. д. № 911/2021 г., ІV г. о., решение № 60242/04.11.2021 г. по гр. д. № 650/2021 г., ІV г. о., решение № 60300/23.08.2022 г. по гр. д. № 599/2021 г., ІV г. о.

5. Има ли право съдът да тълкува свидетелските показания избирателно, а не в тяхната цялост, включително с останалия доказателствен материал.

По въпрос № 5 се твърди противоречие с приетото в: решение № 50242/29.11.2022 г. по гр. д. № 117/2022 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 182/15.07.2019 г. по гр. д. № 3322/2017 г. на ВКС, ІV г. о.

6. Когато съдът приеме, че е налице частична основателност на претенцията, има ли право да отхвърли иска изцяло, ако не може да установи размера й (визирано противоречие с приетото в решение № 91/01.06.2015 г. по гр. д. № 5023/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 57/04.03.2013 г. по гр. д. № 1160/2012 г. на ВКС, решение № 106/22.10.2019 г. по гр. д. № 4773/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 188/21.02.2020 г. по гр. д. № 4295/2018 г. на ВКС, І г. о.).

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима, с изключение на частта, касаеща въззивното решение по иска относно заплатени данъци и такси за имота, предвид цената му – под 5000 лв. (чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК), в която следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – да се прекрати.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В конкретния казус Окръжен съд – Пловдив е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика, като е обсъдил релевантните за изхода на спора твърдения, факти и доказателства.

Не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по въпроси №№ 2 и 3 от изложението.

В тази връзка настоящият съд съобразява, че жалбоподателите се позовават основно на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които нямат отношение към въззивното решение и към направените с него изводи. Окръжен съд – Пловдив не е бил сезиран с доказателствено искане за назначаване на допълнителна съдебно-техническа експертиза относно СМР в сутерена, а липсата на допусната служебно такава е ирелевантна за спора с оглед направените от съда решаващи изводи; същият е бил длъжен да съобрази заповед № РД-09-93/18.03.2013 г. на кмета на Район „Западен“ (представена още с отговора на исковата молба), а на основание чл. 235, ал. 3 ГПК – и настъпилото в хода на делото събаряне на сградата (факт, установен от вещите лица Р. и Ж. и заявен в присъствие на процесуалните представители на страните, като същият не се и оспорва).

Като цяло, изложените по тези два въпроса съображения на жалбоподателите в действителност представляват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК за необоснованост на атакувания пред ВКС съдебен акт, които не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК.

Въпрос № 4 е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателите по делото, а не според изложените от Окръжен съд – Пловдив мотиви, поради което не може да да обуслови допускане на касационно обжалване. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

В случая съдът е приел, че претенцията относно СМР на покрива не е доказана и по основание, тъй като събраните доказателства не установяват необходимостта и неотложността на ремонта (съобразно изложените в исковата молба твърдения).

Изложеното по този въпрос се отнася и до въпрос № 6.

Относно въпрос № 5 практиката на ВКС, вкл. визираната от В., приема, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), психическото състояние на свидетеля, възрастта му към съответния момент, физиологични особености – зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица, за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства.

В случая въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Конкретно, по отношение свидетеля А. В. Окръжен съд – Пловдив надлежно се е аргументирал защо не кредитира дадените от него показания относно необходимостта от ремонта на покрива.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Н. А. има право на направените от нея в производството пред ВКС разноски за адвокат в размер на 2000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,