Определение № 5036 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2418/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 181/12.02.2026 г. по в.гр.д. № 1304/2025 г., с което Софийският апелативен съд след отмяна на решение № 4198/11.07.2024 г. и решение № 1735/21.03.2025 г. по чл. 247 ГПК по гр.д. № 6393/2023 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил иска по чл. 45 ЗЗД на В. М. Д. срещу Н. Б. М. за сумата 13 293.59 евро (равностойни на 26 000 лв.) – обезщетение за неимуществени вреди от публични изявления на ответника на 21, 22 и 24.02.2023 г. Решението се обжалва от В. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси (в първата група – материалноправни, а във втората – процесуалноправни): 1.1. По предявен иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на вреди от обидни и клеветнически изявления на ответника установима ли е насочеността на посочените от ищеца конкретни обидни и/или клеветнически реплики към него, когато името му не е изречено, но е посочено в предходно или следващо изречение в изявлението на ответника или насочеността на репликите към ищеца ясно и еднозначно се установява от цялостния смисъл на изявлението? 1.2. По този иск следва ли съдът да вземе предвид начина, по който е посочено увреденото (обиденото, оклеветеното) лице – чрез имената му или други думи, мимика или жестове, които начини на изразяване не оставят съмнение относно неговата личност както за увреденото лице, така и за трети лица? 1.3. По този иск, когато обидните и/или клеветнически изявления са направени в телевизионно предаване, следва ли да се имат предвид не само словесните изявления, а и следващото ги визуално възприятие? 1.4. По този иск изключва ли се противоправността на деянието, когато изказванията са направени в множествено число и са насочени към повече лица, едно от които е ищецът? 2.1. Когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди от изявление, нарушаващо чл. 39, ал. 2 от Конституцията, следва ли гражданския съд да съобрази съответно практиката на наказателния съд при отчитане на гражданската отговорност по чл. 45 ЗЗД? 2.2. Противоправни ли са обидни и/или клеветнически изявления, направени по отношение на дадено лице, когато същите се изнасят под формата на слух или съмнение? 3. При разгласяване на оценъчни съждения като мнение и коментари следва ли съдът да преценява налице ли и достатъчно фактическо основание в тяхната подкрепа и доколко изложените конкретни факти, мнение и критика е обществено значимо и необходимо или се използва целенасочено за накърняване на правата и доброто име на дадено лице? 4. По иск по чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на вреди, причинени от обидни и/или клеветнически изказвания с твърдения за извършено от дадено лице престъпление, изключва ли се противоправността, когато изявлението не е направено пред надлежен орган? И процесуалноправните: 1. Може ли въззивният съд по своя преценка на променя заявените от страните обстоятелства, факти и петитум и длъжен ли е да постанови решението си въз основа на онези от тях, които страните поддържат? и 2. За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да анализира събраните доказателства за относимите факти? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, изразени в нарушаване на диспозитивното начало и превратно обсъждане на събраните доказателства – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендира направените разноски по делото. Ответникът по касация Н. Б. М. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че публичните изявления, съответно на 21.02.2023 г. в „BTV Новините – централна емисия“, на 22.02.2023 г. на пресконференция в Българската телеграфна агенция и на 24.02.2023 г. в предаването „ЕвроДикофф“, ответникът е направил във връзка с управлението на държавни търговски дружества и разходването на публичен ресурс на „Ел Би Булгарикум“ ЕАД, на което към публичното им излъчване е вписания в търговския регистър изпълнителен директор, а ищецът следва да търпи по-интензивна обществена критика, доколкото изявленията са свързани с качеството му на изпълнителен директор на „Държавна консилидационна компания“ ЕАД – дружество, с което изявленията са свързани. Изследвайки насочеността, съдържанието и смисъла на публичните изявление на ищеца въззивният съд е разграничил фактически твърдения от оценки, предположения и реторични въпроси и е приел, че посочените в исковата молба изявления на ответника, квалифицирани като обидни и клеветнически от ищеца, в значителна част представляват негова интерпретация на действително произнесените от ответника думи. При преценката, дали изразите са били насочени към ищеца, въззивният съд е придал значение на липсата на изричното му назоваване в репликите на ответника и на употребата на множествено число, придаващо анонимност на лицата, за които се отнасят. Така е отрекъл насочеността на определенията „шарлатани“ и на сравнението с „мафията“, макар в същото изявление ответникът да е назовал ищеца и да е представил конкретни описани негови действия като доказателства за начина, по който „мафията действа“. Въззивният съд е съобразил също общия обществен контекст, но при определяне на адресата на отделни изрази в публичните изявления е извел решаващи заключения от използваната от ответника непосредствена словесна форма. По отношение на изявленията на ответника за завишен бюджет от 150 000 лв. за придобиване на моторни превозни средства от „Ел Би Булгарикум“ ЕАД, за предполагаемо обслужване на частни интереси, за намеса при назначения и доставки в държавното дружество, от управлението и представителството на което ответникът е бил освободен като изпълнителен директор „Ел Би Булгарикум“ ЕАД с решение на Съвета на директорите на „ДКК“ ЕАД – поводът за дадените интервюта, въззивният съд е отдал определящо значение на въпросителната форма и на използваните от ответника изрази „явно“, „може би“ и „започвам да мисля“. Така е изключил наличието на противоправно поведение, без да разграничи последователно вложения действителен смисъл на съобщеното и направените оценки въз основа на този смисъл от ответника. Установените по делото обстоятелства за управленския конфликт, назначенията и доставките в „Ел Би Булгарикум“ ЕАД, за които ответникът е говорил, са обсъдени като контекст на изявленията, но не и чрез отделна преценка дали са достатъчна основа за конкретни внушения за злоупотреба с публични средства и обслужване на частни интереси от ищеца. Въззивният съд е заключил, че за публичните изявления от 21, 22 и 24.02.2023 г., които ищецът интерпретира като обидни и/или клеветнически, без изреченото от ответника да има такъв действителен или умозаключителен контекст, за другите, които ответникът е направил, но не могат да се свържат конкретно с ищеца, и за третите, които могат да се свържат, но при публичния характер на обсъжданите въпроси, където границите на допустимата критика са по-широки, ищецът следва да я търпи, поведението на ответника не е противоправно. Добавил е, че независимо от събраните доказателства за негативни преживявания на ищеца, искът по чл. 45 ЗЗД е неоснователен, тъй като ответникът не е накърнил доброто му име, чест и достойнство. Касаторът е повдигнал материалноправни въпроси при предявен иск по чл. 45 ЗЗД относно установяването на адресата на обидни и клеветнически изявления от цялостния смисъл на изявлението, когато лицето не е назовано в съответната реплика или тя е в множествено число (въпроси № № 1.1. и 1.4); относно разгласяването под формата на слух или съмнение (въпрос № 2.2) и относно необходимостта негативните оценъчни съждения да имат достатъчна фактическа основа (въпрос № 3). Настоящият състав намира, че съобразно разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС следва да уточни тези въпроси, като ги сведе до следните: 1. При преценката за противоправност по чл. 45 ЗЗД на публично изявление следва ли съдът, изследвайки насочеността на употребените обидни и/или клеветнически изрази, да установи цялостния контекст и смисъл на изявлението, включително когато името на ищеца не е посочено изрично в съдържаща се в изявлението реплика или изразите са употребени в множествено число? и 2. При преценката за противоправност по чл. 45 ЗЗД на публично изразени негативни оценъчни съждения, засягащи честта, достойнството и доброто име на определено лице, длъжен ли е съдът да установи дали те съдържат достатъчна фактическа основа, включително когато са представени като предположения или съмнения, при съобразяване на обществения интерес към обсъжданата тема? И двата въпроса са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, а е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Първият се съотнася към заключението, че определени изрази в публичните изявления на ответника не визират ищеца поради това, че в същата реплика името му не е посочено или е употребено множествено число. Вторият се съотнася към квалифицирането на обвинителни по съдържанието си оценки като допустими предположения, без съпоставяне на тяхната тежест в общия фактически смисъл на изявленията на ответника. Налице е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решение № 309/27.05.2024 г. по гр.д. № 1202/2023 г. на ВКС, I-во ГО се приема, че при преценката на публични изявление съдът по чл. 45 ЗЗД изхожда от цялостното им внушение и общото впечатление, а не единствено от изолираните словесни формулировки. Въззивният съд е приложил различен подход, доколкото е отрекъл насочеността на отделни изрази към ищеца по формални езикови белези, без да изведе значението на непосредствено свързаните с тях реплики. Решение № 369/26.11.2024 г. по гр.д. № 2098/2015 г. на ВКС, IV-то ГО разграничава доказуемите за истинност фактически твърдения от оценъчните съждения. Фактическите твърдения, разпространени чрез медиите, подлежат на доказване за истинност, докато оценъчните съждения са мнения и коментари и не могат да се доказват, но следва да се преценява дали е налице достатъчно фактическо основание в тяхната подкрепа. Необходимостта да се докаже степента на връзка между оценъчното съждение и подкрепящите го факти е различна в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Наличието на фактическа основа и нейната достатъчност са различни преценки: първата установява фактите, върху които се опира говорещият; втората съпоставя тези факти със съдържанието, категоричността и тежестта на конкретната отрицателна оценка. Решението на ВКС, свързано с обжалваното решение, в което въззивният съд е намерил за доказан управленски конфликт, спор относно назначение и доставка може да обоснове критика на управленските решения, без непременно да е достатъчен за внушение на корупционна обвързаност, осуетен опит за неправомерно усвояване на средства или съзнателно увреждане на държавно дружество. Обратното, изразната острота, сама по себе си, не прави оценката противоправна, когато тя има достатъчно фактическа основа и се отнася до обществено значим въпрос. Въззивният съд е възприел оценъчния характер и обществения контекст на изявленията като достатъчни за извода за правомерност, без да съпостави конкретните установени факти с тежестта на всяка релевантна негативна оценка. Именно в пропускането на тази втора, самостоятелна правна преценка, а не в различната оценка на доказателствата, се проявява противоречието с това решение на ВКС. Възприетото в практиката на ВКС разбиране съответства и на конституционния баланс между защитата на честта, достойнството и доброто име по чл. 32, ал. 1 и свободата на изразяване по чл. 39, ал. 1 и 2 от Основния закон. Решение № 7/04.06.1996 г. по конст.д. № 1/1996 г. на Конституционния съд обосновава по-широките граници на допустимата критика към лицата с публични функции, но не освобождава съда от конкретна преценка на съдържанието и фактическата основа на изявленията. Останалите въпроси не осъществяват изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите за мимика, жестове и визуално възприятие (№ № 1.2. и 1.3.) не съответства на факти, въдени в исковата молба или приети за доказани с решението. Въпроса за съобразяване на практиката на ВКС по чл. 146 и чл. 147 НК (№ 2.1.) е поставен общо и не обуславя конкретния извод на въззивния съд за липса на противоправност. Въпросът за набедяване пред надлежен орган (№ 4) също не е обуславящ. За да изключи противоправността, въззивният съд е приел не само липсата на сезиране на надлежен орган, но и че изявленията на ответника не съдържат приписване на конкретно престъпление. Първият процесуалноправен въпрос не съответства на произнасяне извън предмета на спора – въззивният съд е разграничил твърденията за изявленията на ответника, направени в исковата молба, от тяхното доказано словесно съдържание. Вторият процесуалноправен въпрос също не е обуславящ, доколкото касаторът не разяснява кой конкретен довод и/или събрано доказателство за релевантен факт въззивният съд не е обсъдил. По всички тези въпроси е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд