Определение № 397 от 10.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 29/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЕАД „Е. И.“, като пълномощник на Х. Г. Г., срещу определение № 3504 от 10.11.2025 г. по в. ч. гр. д. № 3036/2025 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която, след отмяна на определение № 4264 от 23.09.2025 г. по гр. д. № 2442/2024 г. на Асеновградски районен съд, е изменено решение № 433 от 04.08.2025 г. по същото дело в частта за разноските, като е намалено дължимото от „Профи Кредит България“ ЕООД на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение от 1 140 лв. на 480 лв., с начислено ДДС. Частната касаторка моли за отмяна на въззивното определение като неправилно. Според нея, при цена на иска 6 495.04 лв. и дължима държавна такса 259.80 лв., присъденото й от въззивния съд адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв., с включен ДДС, не е съответно. Счита, че в случая не е съобразена цената на иска, административно-техническите разходи на адвоката, както и стойността на положения от него труд. Оспорва извода на съда, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в по-малък размер поради липса на фактическа и правна сложност на спора, като твърди, че подобен критерий не намира приложение при изчисляването на дължимата държавна такса. Поддържа, че следва да бъде приложено разрешението, дадено в решение на СЕС по дело С- 57/15 г. за тълкуване на чл. 14 от Директива 2004/18, озаглавен „Съдебни разноски“, и предвиждащ, че „държавите членки гарантират, че понесените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи са за сметка на загубилата делото страна (…), освен ако това не се позволява по съображения за справедливост“. Позовава се и на изведения в същото решение разубеждаващ ефект от иска в хипотезите на потребителска защита при договори с неравноправни клаузи, тъй като присъждането на разумни и пропорционални разноски би спряло ответника да сключва такива договори. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба, като значими за изхода на делото са поставени въпросите: „ 1. Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда; 2. Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност съдът да съобрази и цената на иска; 3. Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност на разноските като индиция за определянето на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение да служи ННВАР; 4. Задължен ли е и следва ли съдът при определяне на адвокатско възнаграждение да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определянето на справедливо адвокатско възнаграждение, включително и да вземе предвид цената на иска, която дава отражение на това какъв ще бъде размерът на държавната такса и размерът на адвокатското възнаграждение; 5. Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските, подлежащи на присъждане, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда, и следва ли да се изследва освен фактическата и правна сложност на делото, то и цената на иска, респ. материалният интерес по делото“. По отношение на въпросите от т. 1 - т. 4 се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а по въпроса по т. 5 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС са посочени съответно: ППВС 4/1968 г., ТР 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС (по първия и втория въпрос); решение по гр. д. № 90/2020 г. на ВКС, III г. о., решение по гр. д. № 2477/2021 г. на IV г. о., решение по гр. д. № 1365/2016 г. на IV г. о., определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на I т.о. на ВКС, определение № 474/28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г., I т.о. (по третия въпрос), решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Ответникът по частната касационна жалба – „Профи Кредит България“ ЕООД, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до касационно обжалване по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 18.12.2025 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е взел предвид, че: Производството по делото е образувано по предявен от Х. Г. против „Профи Кредит България“ ЕООД иск за прогласяване нищожността на договор за кредит и евентуален иск за обявяване нищожността на конкретна клауза от договора; С решение № 433 от 04.08.2025г. искът е уважен, като на процесуалния представител на ищеца – ЕАД „Е. И.“ – е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА в размер на 1 140 лв., с ДДС; Сезиран от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД с молба по чл. 248 ГПК за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца, първоинстанционният съд е оставил същата без уважение. За да отмени частично обжалваното определение и да измени първоинстанционното решение в частта за присъдените на адв. И. разноски, въззивният съд е приел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, както и че същото е от вида еднотипни дела, образувани от кредитополучатели против кредитора за обявяване недействителност на договори за кредит поради нарушаване на изискванията на ЗПК. Взел е предвид, че в случая производството е протекло в три съдебни заседания, без участието на страните или техните пълномощници. Посочил е, че действията на адв. И. се изчерпват в подаването на молба във второто открито съдебно заседание за изготвяне на експертиза от вещото лице, както и молба за приемане на експертизата и за присъждане на разноски – в третото открито съдебно заседание. Приел е, че съгласно съдебната практика адвокатското възнаграждение по този вид дела е около 400 лева, като е съобразил и факта, че в случая не са събирани голям обем доказателства. Поради това въззивният съд е приел, че определеният от първоинстанционния съд размер на адвокатско възнаграждение е завишен, като, с оглед обема и сложността на извършената от адвоката работа, същият следва да бъде редуциран до сумата 480 лв., с ДДС. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По начина, по който са формулирани, въпросите не отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите касаят изцяло обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение при определянето на дължимото адвокатско възнаграждение, респективно правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да се преценява в етапа по селектиране на касационните жалби. Дори да се приеме обаче, че поставените въпроси отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като не са налице поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (последното от които е и ненадлежно заявено – твърди се наличие само на една от формиращите го две кумулативни предпоставки). Доколкото въпросите обобщено се свеждат до критериите за определяне на адвокатско възнаграждение в хипотезите на чл. 38 ЗА и значението на предвидените в НМРАВ минимуми, по тях е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, формирана след постановяване на решение по дело С-438/22, част от която е цитирана и в частната касационна жалба. Видно от мотивите на атакуваното определение, при преценката за дължимостта на разноските съдът не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и СЕС. Противно на тезата на частната касаторка, размерът на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА не е определен произволно и при неясни критерии, а е съобразен с конкретните обстоятелства по делото, които имат значение за присъждане на справедливо и обосновано възнаграждение за предоставената при условията на чл. 38 ЗА адвокатска защита. С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав