Определение № 60388 от 25.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1157/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД, представлявано от адв.С. Р., срещу решение № 149 от 13.12.2019г. по в.т.д. № 297/2019г. на АС – Бургас, ТО в частта, с която след отмяна на решение № 301 от 19.07.2019г. по т.д. № 579/2018г. на БОС, касаторът е осъден да заплати на М. М. Ч. допълнително сумата 30 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внука ѝ Л. К., настъпила вследствие на ПТП от 15.02.2015г, и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да заплати на М. М. Ч. обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3000 лева до 30 000 лева.

Касаторът поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че при определяне на размера на претендираното обезщетение съдът е следвало да приложи разпоредбите на КЗ, обн. ДВ бр.101/2018г. и в частност чл.493а КЗ и §96 ПЗР на ЗИДКЗ, определящи лимит на обезщетението до 5000 лева. Излага съображения за неправилност и на извода на въззивния съд, че при констатираното от него противоречие между европейското и националното право е компетентен сам да приложи общностното, като остави без приложение разпоредба от вътрешното право, която му противоречи – в случая §96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ, като счита, че в този случай съдът е следвало в рамките на своята компетентност да направи преюдициално запитване до СЕС. Счита за завишен и необоснован определения от въззивния съд размер на обезщетението, като се позовава и на противоречие с ППВС № 64/1968г. поради липса на мотиви във връзка с този размер.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101 от 2018г./ приложима ли е за всички претенции, предявени след 21.06.2018г., независимо от това по време на действие на кой кодекс е възникнало застрахователното събитие?

2. При констатиране на противоречие между европейското и националното право, може ли съдът да приложи общностното право, като остави без приложение разпоредбите на вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да се изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред?

Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът М. М. Ч., представлявана от адв. Н. Г., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че с оглед влязлата в сила присъда № 24/ 06.11.2015 г. по НОХД 182/2015г. по описа на ОС- Търговище, фактът на застрахователното събитие и вината на С. С. Х. като водач на товарен автомобил марка „Скания“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована от ответника, са доказани. Приел е за установено въз основа на показанията на свидетеля М. К., брат на починалия, че действително между пострадалия Л. К. и неговата баба е била изградена особено близка връзка, предвид обстоятелството, че майката на пострадалия и на свидетеля, бидейки затруднена в отглеждането им, е разпределила грижите за двете деца между нея и ищцата, като последната е полагала преимуществено непосредствените грижи по отглеждането на пострадалия в ПТП Л. К.; че ищцата и съпругът й платили разноските за абитуриентския бал на Л. К. и му купили автомобил, а той, от своя страна, е осигурил всички необходими средства и лекарска помощ за лечение на ищцата във ВМА на тумор в бъбрека, което спасило нейния живот; че научавайки за смъртта на пострадалия, ищцата преживяла силен шок, трансформиран в непреодоляно до момента афективно личностно разстройство, като изразявала чувството на непреодолима загуба, плачейки всеки ден пред поставените в дома й снимки на загиналия в ПТП.

Приел е, че с оглед датата на настъпване на застрахователното събитие – 15-ти февруари 2015 година, съгласно § 22 от ПЗР на КЗ в отношенията между застрахователя и увредените от последиците на възникналото ПТП лица, при липсата на друго уговорено, както е в случая, намира приложение част четвърта от отменения КЗ.

Въззивният съд е приел, че съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК извън лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.V.1961 г. и ППВС № 5 от 24. ХI.1969 г., материалната легитимация на други лица – близки на пострадалия, следва само по изключение - когато е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, извън обичайните за този вид родствени връзки. Намерил е, че с оглед на така създадената връзка ищцата търпи от смъртта на своя внук продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Приел е, че от установената по делото близост между ищцата и починалия в следствие на ПТП неин внук и силната емоционална връзка, изградена в резултат на полаганите грижи, заместващи дължимите от неговата майка, се налага изводът, че претърпените от загубата му болки и страдания са значителни. Достигнал е до извод, че от ранно детство до смъртта на пострадалия между него и ищцата са съществували изключителна взаимна привързаност и грижовност, поради което и чувството на загуба за ищцата в нейната възраст е непреодолимо. Тежестта на претърпените болки и страдания и емоционалното разстройство – белег за което е непрестанният плач и избягването на социални контакти, както и отказът да приеме смъртта на пострадалия и невъзможността за преминаване от чувство за загуба към раздяла – израз за което е говоренето на снимките на загиналия в ПТП, подредени в дома на ищцата, според въззивния съд обосновават размер на обезщетението от не по-малко от 60 000 лева.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника за ограничаване размера на отговорността му за обезщетение до 5 000 лв. съгласно § 96, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ПЗР на КЗ. Изложил е съображения, че ограничението в разпоредбата на § 96, ал. 1 ПЗР на КЗ противоречи на изискванията, произтичащи от чл.3 параграф 1 от Първата Директива 72/166/ЕИО и чл.1 параграф 2 от Втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирани с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Посочил е, че в чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални суми в случай на телесно увреждане – 1 000 000 евро за пострадал или 5 000 000 евро за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите, които лимити за минимални застрахователни суми, транспортирани в националното ни право – чл.266 КЗ /отм./ и чл.492 КЗ, са единственото допустимо ограничение по отношение отговорността на застрахователя. Съобразил е, че съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС от Augstakas tiesas Senats/Латвия/ с акт от 16. Май 2012г., постъпил в Съда на 01 юни 2012г., член 3 пар.1 от Директива 72/166 и чл.1, параграфи 1 и 2 от Втората директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, параграф 2 от Втората директива 84/5. Посочил е, че разпоредбата на § 96 ПЗР на КЗ е именно такава, която предвижда сума на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, която е по-малка от установените от чл. 1, § 2 на Втората директива лимити, транспониран в чл. 492 КЗ, поради което не следва да се прилага от съда.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Формулираният от касатора първи въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, но по него не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По въпроса за неприложимостта на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ и на чл. 493а КЗ с оглед § 22 ПЗР на КЗ по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016г., е създадена константна практика на ВКС, обективирана в решение № 57/25.07.2019г. по т. д. № 1218/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., застъпена и в определение № 234/09.04.2020г. по т. д. № 1726/2019г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 223 от 29.04.2021г. по т.д. № 1455/2020г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.

Предвид изложените от въззивния съд мотиви, че с оглед датата на настъпване на застрахователното събитие – 15-ти февруари 2015 година, съгласно § 22 от ПЗР на КЗ в отношенията между застрахователя и увредените от последиците на възникналото ПТП лица, при липсата на друго уговорено намира приложение част четвърта от отменения КЗ, вторият въпрос, макар да е обсъждан, няма самостоятелно значение за крайния извод на съда и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като както и да се реши, не би обусловил различен изход на делото.

Не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На пълномощника на ответницата по касация следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на основание чл.38, ал.2 ЗА.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,