Определение № 191 от 26.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 332/2016 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на В. К. М. от [населено място] против определение №24430 от 28.11.2014 г. по ч.гр.дело №13969/2014 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено определение от 18.07.2014г. по гр.д. 30268/14 на СРС за връщане на исковата молба по чл.124 ,ал.1 ГПК за установяване между страните недължимост на сумата от 6928.30евро. Ответникът по частната жалба - „п. инв. б. „,АД, [населено място] е на становище, че подадената частна касационна жалба е недопустима съобразно т.8 ТРОСГТК №4/13г.Изложени са и кратки доводи за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Правно необосновано ответникът по частната касационна жалба счита, че същата е недопустима, с оглед т.8 на ТР ОСГТК на ВКС № 4/13г. Тази задължителна практика няма относимост към исковия процес, какъвто е предмета на настоящия процесуалноправен спор –прекратяване на производство по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът е проследил развитието на процесуалноправния спор, очертал е предмета на заведения отрицателен установителен иск, като е поддържал, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Поставил е въпроса – „ Допустим ли е предявен от длъжника отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, с който се цели установяване несъществуване на вземане, когато за същото това вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, която не е влязла в сила и кредиторът не е предявил иск по чл.422 ГПК до предявяване на отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК”. Страната е посочила, че по така поставения въпрос била формирана задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК – решение № 76/13г. на ВКС, ІV г.о., от което е цитирала кратка част от мотивите. Касаторът е заявил, че въпреки така установената задължителна практика, неправилно въззивният съд е преценил недопустимост на заведения отрицателен установителен иск, за който имало издадена заповед за изпълнение и подадено възражение по чл.414 ГПК.Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от него въпрос е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но същият установява единствено общото основание за допускане на определението до касационно обжалване. Страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е сочила противоречие между изводите на съда и разрешаване на поставения от нея правен въпрос с решение №76/13г. на ВКС. Постигнатият от въззивния съд правен резултат, обаче, не влиза в противоречие с даденото разрешение от ВКС, поради това, че с разгледаната от касатора задължителна практика, касационният състав е приел, че предявения отрицателен установителен иск от длъжника, в срока за възражение, при издадена заповед по чл.417 ГПК, има характер на възражение по чл.414 ГПК,освобождава кредитора от спазване на срока по чл.415 ГПК, а като негова правна последица е посочено -невлизането на заповедта в сила. В разглежданият случай, дотолкова, доколкото самият частен касатор е доказал /така е и поддържал изрично във въззивната си жалба/, че е подал възражение по чл.414 ГПК, а страните не са спорили / и са го заявявали, като установено/, че е заведен иск по чл.422 ГПК от кредитора- ответник по частната касационна жалба, по който делото е висящо, то и разгледаната от ВКС хипотеза не е налице. Съставът на касационната инстанция не е разглеждал предявяване на иск по чл.124,ал.1 ГПК в хипотеза на валидно иницииране на съдебната фаза на заповедното производство от длъжника, в резултат, на което е била установена висящност на иска по чл.422 ГПК, а е постановил акта си, като е разгледал случай, при който вместо възражение по чл.414 ГПК е предявен отрицателен установителен иск, при прието с обжалваното решение влизане в сила на заповедта по чл.417 ГПК. Следователно, сочената от частният касатор практика е ирелевантна за установяване предпоставките по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение