Определение № 50312 от 09.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1033/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „МЛМ Консулт" ЕООД – [населено място], срещу решение №7/14.01.2022 г. постановено по в.гр.д. №480/2021 г. на Варненски апелативен съд, ІІ състав, с което е потвърдено решение №260060/29.04.2021 г. по т.д. №205/2019 г. на Добрички окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Нарушението на процесуалните правила е обосновано с твърдението, че апелативният състав не е дал отговори на всички оплаквания във въззивната жалба, постановявайки по този начин неясно и непълно решение. Излагат се доводи за незаконосъобразност на решаващия извод на съда за невъзможност да бъде сключен окончателен договор, поради осъществената публична продан на имота в полза на трето лице. Акцентира се върху правния ефект от вписването на исковата молба по чл. 19, ал.3 ЗЗД преди успешното провеждане на публичната продан, в резултат на който защитен ефект, всички разпореждания с имота, предмет на делото, извършени от ответника след вписването, не могат да се противопоставят на ищеца. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа се, че въззивният съд е нарушил основни принципи на гражданския процес, постановявайки съдебен акт, който не дава отговор на релевираните с въззивната жалба нарушения на закона от първоинстанционния съд, нито е съобразен с исканията на въззивника. Според касатора, допуснатото от въззивния състав нарушение на основния принцип на диспозитивното начало, установен в чл. 6, ал. 2 ГПК, обуславя извод за очевидната неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в какъвто смисъл е и решението на ВКС №25/23.07.2019 г., постановено по гр.д. №2299/2018 г. на ІІ г.о. Без да са формулирани конкретни правни въпроси в изложението се сочи, че в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в решение №65/30.07.2019 г. по т.д. №183/2018 г. на ІІ т.о., съдът не е мотивирал решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Отделно се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация с твърдението, че апелативният съд е решил въпроса за действието и за правния ефект на вписването на исковата молба по чл. 114, ал. 1 б. “б“ ЗС, (включително и по отношение на искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД), в противоречие с постановките, съдържащи се в решение №405/24.08.2010 г. по гр.д. №1266/2009 г. на ІV г.о. на ВКС и в решение №220/30.03.2011 г. по т.д. №895/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника „Стопански търговски комплекс“ ЕООД ( в ликвидация ), в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касация, тъй като в изложението касаторът не е поставил конкретни правни въпроси. Сочи се, че релевираните в изложението предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК представляват становище относно правилността на въззивното решение, което само по себе си не е основание за достъп до касация. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е представен писмен отговор касационната жалба от главно встъпилия като страна по делото Н. И. Л..

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №260060/29.04.2021 г., постановено по т.д. № 205/2019 г. на Добрички окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от „МЛМ Консулт" ЕООД – [населено място], против „Стопански търговски комплекс“ ЕООД ( в ликвидация ) – [населено място], иск с правно основание чл. 19., ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 25.11.2016 г. предварителен договор за покупко – продажба на 78 % идеални части от профилакториум /хотел/ „Е.", намиращ се в [населено място], състоящ се от хотелски комплекс на три етажа и сутерен, с двуетажен хранителен блок, при обща застроена площ от 1 272 кв.м. и РЗП от 3 520 кв.м., изграден в парцел IV-1400, V-5100, по плана на курортна зона [населено място], с обща площ от 6 500 кв.м.

Въззивният състав е приел за безспорно установено по делото, че

• с предварителен договор от 25.11.2016 г. продавачът „Стопански търговски комплекс“ ЕООД ( в ликвидация ), чрез ликвидатора В. П., се е задължил да продаде на ищеца собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място]: профилакториум /хотел/ „Е.", състоящ се от хотелски комплекс на три етажа и сутерен, двуетажен хранителен блок, със застроена площ от 1 272 кв.м. и РЗП 3 520 кв.м., изграден в парцел IV-1400, V-5100, кв.З, с обща площ от 6500 кв.м.

• в предварителния договор е уговорена цена за 78% ид.части от имота в размер на 386 000 лв. без ДДС, а за остатъка от 22% ид.части цената е определена цена в размер на разноските, платими от купувача за доказване на собствеността при претенции от трети лица, с краен срок за издължаване на общата цена - 15.09.2017 г. Уговорено е нотариалното прехвърляне на собствеността да се извърши след заплащане на цената за 78% ид.ч. и до 30 дни след влизане в сила на съдебните решения, доказващи собствеността на продавача - за остатъка от 22 % ид.ч.; -

• с анекс № 1/09.01.2017 г. страните са уточнили броя, размера, идентификаторите и местонахождениенто на сградите в имота и е определена обща цена за шестте сгради в размер на 199 700 лв., 105 000 лв. от които са заплатени при сключването на анекса, а дължимостта на разликата от 94 700 лв. е определена до 30.06.2017 г.;

• с решение № 8/01.11.2016 г. ликвидаторът на ответното дружество е открил процедура за продажба на обособен обект чрез търг с тайно наддаване, при условията на чл.15а от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие като със заповед № 48/24.11.2016 г. е била определена тръжна комисия за провеждане на търга на 25.11.2016 г. Единственият наддавач - ищецът„МЛМ Консулт" ЕООД, е бил обявен за купувач на процесния имот с цена от 386 000 лв., платима съобразно представения протокол от същата дата;

-по делото не са представени доказателства и не се установява едноличният собственик на капитала на ответното дружество - Държавна консолидационна компания, да е дала съгласие за продажба на описаните активи.

Въззивният състав е посочил, че от заключението по извършената съдебно-техническа експертиза се установява, че имотът по нот.акт № 15/23.01.2017 г. е с обща площ по скица от 5144 кв.м. и идентификатор 02508.7.61 по к.к. на [населено място], к.з."Двореца", докато в предварителния договор общата застроена площ на парцела е в размер на 6 500 кв.м., а в акта за държавна собственост №699/06.10.1995 г. - с площ от 6 100 кв.м. Според вещото лице по СТЕ стойността на имота, определена в оценката за търга от 25.11.2016 г., не отговаря на пазарната му стойност, която би била по-висока от сумата 466 000 лв. Съдът се е позовал на заключението по съдебно-икономическата експертиза, от която е видно, че са извършени плащания от ищеца в общ размер на 110 000 лв., след приспадането на които незаплатена в уговорения срок е сумата от 276 000 лв. Според заключението по назначената графологическа експертиза е вероятно подписите за „продавач" по предварителния договор и анекс №1 да са положени от представителя на продавача В. П..

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен изцяло предявения от „МЛМ Консулт" ЕООД конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, апелативният състав е взел предвид представените с отговора на въззивната жалба и приети от въззивната инстанция писмени доказателства, от които се установява, че в хода на производството - на 01.04.2021 г. е бил извършен въвод във владение върху процесния имот по изп.дело № 333/2019 г. на ЧСИ Н. Н., рег.№ 810 с район на действие ОС - Добрич. Съдът е отразил, че от направената справка в имотния регистър се установява, че считано от 19.03.2021 г. „Стопански търговски комплекс“ ЕООД ( в ликвидация ), не е собственик на процесния имот предвид успешно проведена публична продан, поради което той не би могъл да прехвърли права, които не притежава. Настоящият собственик на имота „Суис сите" АД го е придобил чрез публична продан по цитираното изп.дело, възбраните върху имота по което са вписани преди вписването на 29.11.2019 г. на исковата молба по т.д. № 205/2019 г. на Добрички окръжен съд.

Въззивният състав е подчертал, че с оглед разпоредбите на чл. 452, ал. 2, чл. 453 и чл. 496 от ГПК, извършените след вписване на възбраните разпореждания с имота от страна на длъжника са недействителни спрямо взискателите и присъединилите се кредитори, на които не могат да се противопоставят съдебни решения по подлежащи на вписване искови молби, които не са били вписани преди възбраните. Според съда правата на трети лица, непротивопоставими на взискателите, не могат да бъдат противопоставени и на купувача на имота, който от датата на влизане в сила на постановлението за възлагане е придобил притежаваните от длъжника права.

В обжалваното решение са изложени съображения за несъгласие с извода на първата инстанция, за това че липсата на решение на собственика на капитала за извършването на продажбата, е пречка за сключването на окончателния договор с оглед разпоредбите на чл. 137, т. 7 ТЗ и чл. 147, ал. 2 ТЗ. В тази връзка съдът се е позовал на постановките в TP № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС относно предпоставките за сключване на предварителен договор. Независимо от това, предвид доказания по делото факт, че към момента на постановяване на решението отчуждителят не е собственик на имота, предмет на сключения с въззивника предварителен договор за покупко-продажба, а собственик и владелец е трето лице - купувач от публична продан, въззивният състав е формирал извод за неоснователност на иска по чл. 19, ал. З ЗЗД.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно като основание за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Неоснователно е становището на касатора, че по делото липсват отговори на въззивната жалба до степен, обуславяща очевидната неправилност на решението. Въззивният състав е изградил своите решаващи изводи на базата на новоприетите пред въззивната инстанция доказателства за твърдените от ответника в отговора на въззивната жалба нови относими за спора обстоятелства по см. на чл. 266, ал. 1 ГПК. Приемайки за установено, че процесният имот е бил продаден, въз основа на успешно проведена публична продан по изпълнително дело, възбраните върху имота, по което са вписани преди вписването на исковата молба по т.д. № 205/2019 г. на Добрички окръжен съд, въззивният съд е формирал решаващ извод за неоснователност на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, различен от изводите на първата инстанция, поради което липсата на произнасяне по част от оплакванията на въззивника срещу първоинстанционното решение, не представляват prima facie нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси от значение за спора като общ критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, необходим за допускане на касационно обжалване. Твърденията в изложението, че въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, по своята правна същност представляват оплаквания за евентуалната неправилност на решението по смисъла на чл. 281 т. 3 ГПК, но не са правни въпроси с оглед разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касатора за наличие на основание по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касация.

Непосочването на конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че въззивното решение не е постановено в противоречие с постановките, съдържащи се в решение №25/23.07.2019 г. по гр.д. №2299/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. и в решение №65/30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС, доколкото въззивният състав е изградил своите решаващи изводи на базата на новоприетите пред въззивната инстанция доказателства за твърдените от ответника в отговора на въззивната жалба нови относими за спора обстоятелства. От друга страна следва да се отбележи, че посочената от касатора практика на ВКС за значението и правния ефект на молбата за вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ГПК, обективирана в решение №405/24.08.2010 г. по гр.д. №1266/2009 г. на ІV г.о. и в решение №220/30.03.2011 г. по т.д. №895/2009 г. на ІІ т.о., не е относима към решаващите изводи на въззивния съд, доколкото в посочените решения не е обсъждан въпроса за наличието на предпоставките за обявяване на предварителен договор за окончателен в случая, при който процесният имот е бил продаден на трето лице въз основа на влязло в сила постановлението за възлагане и в резултат на успешно проведена публична продан по изпълнително дело, по което са били вписани възбрани върху имота преди вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ГПК

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът от „МЛМ Консулт" ЕООД дължи на „Стопански търговски комплекс“ ЕООД ( в ликвидация ) разноски в размер на 1 500 лв., представляващи заплатено от ответника адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,