Определение № 50916 от 08.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2441/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Варна парк“ООД срещу решение №.23/25.01.22 по г.д.№.432/25.01.21 на АС Варна, с което, след отмяна на реш.№.939/30.10.19 по г.д.№.1700/18 на ОС Варна, касаторът е осъден да плати на основание чл.59 ЗЗД 235 843лв. обезщетение за лишаване от ползване за периода 17.10.13-17.10.16, ведно със законната лихва от 17.10.18 до окончателното изплащане и 24874,72лв. разноски. Ответната страна Държавно предприятие “Фонд затворно дело“ оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е изяснено, че производството се развива след връщане на делото за ново разглеждане от ВКС. Претендира се обезщетение за ползване без основание на обекти частна държавна собственост, като ищец е публично предприятие по смисъла на чл.62 ал.3 ТЗ /и във връзка с осъществяваната от него дейност/, на което е предоставено правото на стопанисване и управление. В отменителното решение на касационната инстанция въпросът за активната легитимация на ищеца е разрешен – посочено е, че безвъзмездното предоставяне за управление на имоти – държавна собственост на ведомства и общини, включва правото тези имоти да бъдат владяни, ползвани и поддържани от името на държавата, за тяхна сметка и на тяхна отговорност, в съответствие с предназначението им за нуждите, за които са предоставени, с грижата на добър стопанин, като в този случай ведомствата и общините не придобиват правото на собственост, а го упражняват от името на държавата; публичните субекти, упражняващи правото на държавна собственост, се явяват процесуални субституенти на държавата и могат да бранят това право чрез иск, като претендират от свое име последиците, които законът свързва с неговото съществуване; правото на управление произтича пряко от правото на собственост и включва в себе си правомощието да се владее и ползва имота, като процесуалният субституент може да защитава както своето право на ползване, така и собствеността на държавата /независимо дали публична или частна/ и по отношение на нововъзникналите обекти, които са изградени и придобити от държавата по силата на приращението /чл.92 ЗЗД/; ищецът е установил активната си легитимация, като е доказал, че процесният терен е частна държавна собственост, че ДП „Фонд затворно дело“ е публично предприятие по чл.62 ал.3 ТЗ и е измежду посочените в ЗДС и ППЗДС субекти, на които по предвидения ред и овластен държавен орган му е предоставено правото на управление върху процесния имот. По спорния въпрос относно ползването на имота е намерено /на база приложените писмени доказателства, показанията на разпитаните свидетели, в това число на ответника, и изслушани експертизи/, че за процесния период 17.10.13-17.10.16 /след прекратяване на сключения на 13.10.98 договор за съвместна дейност с изтичане на срока му/ ответникът не е престанал да осъществява фактическа власт върху процесните обекти. При това положение той е лишил ищеца от ползване на предоставените за оперативно управление имоти и от получаване на приходи от отдаването им под наем, поради което претенцията е доказана по основание. По размер дължимото обезщетение е определено въз основа на заключение на тройна експертиза на база средномесечен наем за обектите и незастроените площи през исковия период – 235843лв., и за тази сума искът е уважен. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът „Варна парк“ООД се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Кое лице е легитимирано да предяви иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване?“ /реш.№.409/20.06.12 по г.д.№V1411/10, ІV ГО, реш.№V55/28.02.12 по г.д.№V652/11, ІІІ ГО, реш.№.204/5.09.13 по т.д.№.1158/10, ІІ ТО, реш.№.55/ 3.04.14 по г.д.№.5712/13, ІІІ ГО/; 2.“Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение по реда на чл.59 ал.1 ЗЗД?“ /реш.№.110/22.03.10 по г.д.№.2127/08, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика лицето, което държи без правно основание чужда вещ, по силата на чл.59, ал.1 ЗЗД всякога дължи на собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана и получени ли са от това приходи. Въззивната инстанция не е отрекла тази практика. Разглежданият случай, обаче, е различен – касае се за иск, предявен от публично държавно предприятие, на което е възложено управление и стопанисване на имот, частна държавна собственост, което е процесуален субституент на държавата. Именно по въпроса, касаещ легитимацията на държавно предприятие по чл.62 ал.3 ТЗ с предоставено право на управление върху имот частна държавна собственост, е било допуснато касационно обжалване на първото въззивно решение. ВКС е приел, че, съобразно установената практика, подобно предприятие е процесуален субституент на държавата и е легитимирано да предявява и отговаря по искове за собственост и други вещни права и по облигационни искове за обезщетение за лишаване от право на ползване върху вещи, чийто собственик е държавата, в това число и по отношение на нововъзникнали обекти по реда на приращението /чл.92 ЗС/, като в разглежданата хипотеза ищецът е установил своята легитимация по настоящото дело. Въззивната инстанция е съобразила така даденото разрешение, което я обвързва, и е извършила останалите действия, във връзка с които делото е върнато за ново гледане /преценка за ползване на процесните имоти без основание и за размера на дължимото обезщетение/. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и основание на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с втория въпрос се цитира практика, съгласно която предпоставките за уважаване на предявения иск по чл.59 ал.1 ЗЗД са ищецът да е собственик на процесните вещи и ответникът да ги е ползвал за исковия период без основание. Тази практика, обаче, е неотносима към решаващата воля на съда и обстоятелствата по делото. Процесният случай представлява специфична хипотеза, касае претенция на лице, което е публично държавно предприятие, на което е възложено правото на управление и стопанисване на имота, процесуален субституент държавата; относно активната легитимация на подобен ищец и съответните предпоставки е налице и формирана практика, в това число постановеното при първото гледане на делото касационно решение и цитираните в него предходни такива. Същата е съобразена и поради това не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,