Определение № 2043 от 18.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1185/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Мак трейд груп” ООД, търговско дружество с ограничена отговорност, учредено и действащо по законите на Р. Сърбия, представлявано от адв. Н. К. Т., срещу решение № 830 от 30.12.2022г. по в.т.д. № 348/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261561 от 03.12.2021г. по т.д. № 1978/2019г. на СГС, ТО, 1 състав. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден на основание чл.62, предл.1 от Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки, вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД да заплати на „Вито Европа“ ООД сума в размер на 107 319.68 щатски долара, представляваща неплатена цена на доставена стока по следните фактури: фактура № А-335124 от 05.06.2018г. на стойност 44 345.68 щатски долара, от която се претендират 29 126.74 щатски долара; фактура № А-335136 от 14.08.2018г. на стойност 38 260.90 щатски долара и фактура № А-335144 от 10.09.2018г. на стойност 39 932.04 щатски долара, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба 30.09.2019г. до окончателното изплащане, и на основание чл.78 от Конвенцията сума в размер на 8 841.31 щатски долара, представляваща обезщетение за забава върху сумата за главници от датата, следваща датата на падежа по всяка от фактурите до датата на предявяване на исковата молба 30.09.2019 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 25 900.18 лева, представляваща направени по делото разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че противно на приетото от въззивния съд, докладът на първоинстанционния съд е бил непълен, тъй като на страните не е указано за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, поради което неправилно във въззивното производство не са допуснати своевременно поисканите от касатора доказателства. Поддържа още, че въззивният съд не е положил усилия и не е установил съдържанието на чуждото право, като не е установил съдържанието на турския закон, приложим относно валидността и законосъобразността на извършеното прехвърляне на вземане, и не е изложил мотиви относно валидността и законосъобразността на извършеното прехвърляне на вземане и относно това как и кога това прехвърляне е съобщено на ответника, в това число, че прехвърленото вземане е прието от лице, имащо представителна власт за ответното дружество. Намира, че въззивното решение не е съобразено с факта, че продавачът е субект на Република Турция, а купувачът – субект на Република Сърбия, където е и мястото на доставяне на процесните стоки, както и че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал договорката в договора за цесия за приложимост на българското право, приемайки, че това се отнася и за отношенията по сключените между трети лица и цедента договори. Поради това намира, че СГС не е бил компетентен да разгледа правния спор. Излага и съображения за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради липса на мотиви, както и за необоснованост на изводите му. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. В случай че първоинстанционният съд не установи служебно /ex officio/ съдържанието на приложимото чуждо право, относимите към изяснената фактическа обстановка чужди правни норми за сезирания правен спор, следва ли въззивната инстанция да поправи този пропуск?

2. Следва ли съдът да приеме за разглеждане правен спор, ако въззиваемата страна се е позовала на чл.24 КМЧП, а ответникът в срока за отговор на исковата молба е направил изрично възражение в тази връзка?

3. Компетентен ли е българският съд за разглеждане на правен спор, ако не бъде представено писмено споразумение между чуждестранни цедент и цесионер за приемане на компетентността на българския съд?

4. В случай че изрично в договора за цесия страните в правен спор са избрали за приложимо правото на Република България, следва ли съдът да приеме компетентността на българския съд както за отношенията цедент – цесионер, така и за отношенията по сключените между трети чуждестранни лица и цедента договори?

5. Съставлява ли процесуално нарушение на чл.235, ал.2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?

6. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?

7. Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. неоснователни?

8. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба и в отговора на въззивна жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи?

Във връзка с първите четири въпроса касаторът се позовава на решение № 6 от 14.03.2014г. по т.д. № 47/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 233 от 22.01.2013г. по т.д. № 914/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 156 от 21.01.2020г. по гр.д. № 336/2019г. на ВКС, II г.о., определение № 724 от 06.10.2010г. по ч.т.д. № 585/2010г. на ВКС, I т.о., а във връзка с останалите – ТР № 1 от 2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 260 от 30.10.2013г. по гр.д. № 1286/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 123 от 30.05.2011г. по гр.д. № 890/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 380 от 02.06.2009г. по гр.д. № 758/2009г. на ВКС, III г.о., решение № 232 от 20.03.2009г. по гр.. № 2716/2008г. на ВКС, IV г.о., определение № 768 от 25.10.2012г. по т.д. № 410/2012г. на ВКС, II т.о..

Ответникът „Вито Европа” ООД, представляван от адв. И. Б., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че първи въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, тъй като още първоинстанционният съд е установил съдържанието на приложимото чуждо право; втори въпрос е неотносим, тъй като ищецът не се е позовал на компетентността на българския съд по чл.24 КМЧП, а съдът е приел наличието на общата компетентност на българския съд по чл.4, ал.1, т.2 КМЧП и определението му не е било обжалвано от касатора; третият въпрос е неотносим, тъй като в представения договор за цесия изрично е посочено, че българският съд е компетентен при разрешаване на спорове, възникнали от договора за цесия; четвъртият въпрос е неясен и некоректен и не съответства на мотивите на съда; останалите въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

С постановеното по делото определение № 637 от 10.10.2022г. въззивният съд е оставил без уважение направените с въззивната жалба на настоящия касатор искания за допускане на две експертизи – компютърна експертиза за установяване на водената между страните електронна кореспонденция и съдебнотехническа експертиза за установяване след извършване на оглед на процесните стоки на годността им, респективно недостатъците им. Посочил е, че искането за допускането им във въззивното производство е обосновано с твърдения за допуснати нарушения на първоинстанционния съд във връзка с доклада, но е приел, че изготвеният доклад е съобщен на въззивника и не е бил оспорен, както и че не е налице твърдяното процесуално нарушение с оглед предмета на делото и характера на поисканите доказателства, както и с оглед факта, че за установяване на посочените факти самият ответник е представил писмени доказателства.

Въззивият съд е намерил за неоснователни възраженията за недопустимост на атакуваното решение поради липса на компетентност на българския съд да разгледа спора. Посочил е, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на „Вито Европа“ ООД срещу „Мак трейд груп“ Д.О.О., със седалище в Република Сърбия, с която са предявени обективно съединени при условията на кумулативното обективно съединяване искове за заплащане на сумата 107 319.68 щатски долара по три фактури, представляваща незаплатена продажна цена по договор за търговска продажба, сключен между „Мак трейд груп“ Д.О.О. и „Райнас електрик“, дружество регистрирано в Република Турция, и сума в размер на 8 841.31 щатски долара, представляваща обезщетение за забава върху сумата за главници от датата, следваща датата на падежа по всяка от фактурите до датата на предявяване на исковата молба - 30.09.2019 г. Посочил е още, че вземането на „Райнас електрик“, дружество регистрирано в Република Турция, произтичащо от незаплатени стоки, е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 01.07.2019г. Споделил е извода на първоинстанционният съд, че производството е допустимо поради наличието на общата международна компетентност на българския съд, която е предвидена в случаите, в които ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България (чл.4, ал.1, т.2 КМЧП). Приел е, че на международната компетентност на българските съдилища е посветена глава втора на КМЧП, като според чл.4, ал.1 от Кодекса, тя е налице, когато 1/ ответникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България или 2/ ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България. Изтъкнал е, че международната компетентност на българския съд не е обвързана от кумулативното наличие на визираните в т.1 и т.2 на чл.4, ал.1 КМЧП предпоставки, доколкото всяка една от тях съставлява самостоятелно основание за упражняване на националната ни юрисдикция, т.е. общата международна компетентност не почива на кумулативното наличие на териториалния принцип (lex domicilii), застъпен в чл.4, ал.1, т.1 КМЧП, и личния принцип (lex nationalis), застъпен в чл.4, ал.1, т.2 КМЧП. Посочил е, че в конкретния случай страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че ищецът/молителят е дружество, регистрирано в Р България, поради което и на основание личния принцип (lex nationalis), застъпен в чл.4, ал.1, т.2 КМЧП, българският съд притежава международна компетентност да разгледа спора. Добавил е, че първоинстанционният съд се е произнесъл по направения отвод за липса на компетентност на българския съд с определение, което не е обжалвано, влязло е в сила и компетентността е стабилизирана.

Въззивният съд е посочил, че по отношение на законосъобразността на атакуваното решение въззивникът е навел твърдения за липса на изчерпателен доклад по делото, в който да се разпредели доказателствената тежест, както и липса на указания какви доказателства следва да бъдат ангажирани, като по този начин го е лишил от възможността да ангажира относими доказателства, както и твърдения за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в лишаване на страните от възможността да участват в издирването и установяването на чуждото приложимо право. Въззивният съд е намерил за неоснователен довода за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд поради непълнота на доклада, като е изложил съображения, че нито в процесуалния закон, нито в доктрината е възприето изискване правната квалификация да съдържа изчерпателно изброяване на всички норми, относими към съществуването или несъществуването на спорното право, а е достатъчно съдът да се позове на онези норми, които определят основните белези на спорното право и характера на предявения иск. Приел е, че посочването на чл.62, предл.1 от Конвенцията на ООН за международната продажба на стоки, вр.чл.99 ЗЗД и чл.78 от Конвенцията в доклада по делото кореспондира на естеството на спорното материално право и на характера на претенциите - осъдителни искове за заплащане на сумата 107 319.68 щатски долара по три фактури, представляваща незаплатена продажна цена по договор за търговска продажба, сключен между „Мак трейд груп“ Д.О.О. и „Райнас електрик“, дружество регистрирано в Република Турция, и сума в размер на 8 841.31 щатски долара, представляваща обезщетение за забава върху сумата за главници от датата, следваща датата на падежа по всяка от фактурите до датата на предявяване на исковата молба - 30.09.2019 г., които вземания са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 01.07.2019 г. Приел е, че с това определение, неоспорено от страните, съдът е включил всички релевантни за спорното право норми, на които впоследствие е основал решението си. Като неоснователно е преценил и наведеното твърдение относно разпределението на доказателствената тежест между страните, като е посочил, че в постановеното определение от 11.01.2021г. първоинстанционния съд е указал на ответника, че същият следва да ангажира доказателства, че е изпълнил задължението си и респективно, че са налице обстоятелства, които го освобождават и ограничават отговорността да заплати цената на стоките. Отбелязал е, че в конкретния случай, видно от твърденията на ответника в отговора на исковата молба, същият не е оспорил получаването на стоките, а е релевирал възражение относно несъответствията на същите. Приел е, че с оглед на така релевираното възражение за липса на качество на стоките изготвеният доклад, възлагащ в тежест на ответника да установи обстоятелствата, които го ограничават или освобождават от отговорност да заплати договорена цена на стоките, е в достатъчна степен пълен. Добавил е, че видно от събраните по делото доказателства, ответникът е ангажирал доказателства (писмена кореспонденция, доклади от технически изпитвания), които целят да докажат липсата на качество на доставени от цедента стоки, но същите не установяват по безспорен начин, че се отнасят за доставките, предмет на настоящето производство. Въззивният съд е приел за неоснователно и наведеното твърдение за неиздирване и неприлагане на чуждото право от страна на съда, както и за лишаване на страните от възможността да участват в издирването и установяване на чуждото право. Приел е, че съдът е изпълнил задълженията си, използвайки предвидените в чл.43, ал.1 от КМЧП способи, като е изискал информация от МП на Република Турция за приложимото право относно прехвърлянето на вземанията, така и по отношение на правилата, приложими към договора за международна продажба на стоки. Изтъкнал е, че ответникът в отговора на исковата молба сам не оспорва, че приложимите правила относно международната продажба на стоки е Конвенцията на ООН, както и че същата е ратифицирана както от Република Турция, така и от Република Сърбия и България. Съобразил е и че ответникът не е възразил относно съдържанието и приложимостта на разпоредбите на чуждото право, с които съдът се е снабдил, изпълнявайки задължението си. Посочил е още, че съдът правилно и законосъобразно е разграничил приложимото право по отношение на договорите за продажба и договора за цесия, тъй като в договора за цесия страните изрично са избрали като приложимо право това на Република България.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника, че е уведомил продавача за несъответствието на стоките в разумен срок. Посочил е, че задължение на купувача съгласно чл.38 от Конвенцията е да провери стоката или да предизвика нейната проверка в срок толкова кратък, колкото е практически възможно съобразно обстоятелствата, като ако договорът налага превоз на стоката, проверката може да бъде отложена за времето, след като стоката пристигне на местоназначението. Посочил е още, че неблагоприятните последици от неизпълнението на това задължение са посочени в разпоредбата на чл.39 от Ковненцията - купувачът изгубва правото да се позовава на несъобразността на стоката, ако не уведоми продавача, посочвайки естеството на несъобразността, в разумен срок, след като я е открил или е трябвало да я открие, както и във всеки случай купувачът изгубва правото да се позовава на несъобразността, ако не е уведомил за нея продавача най-късно в срок от две години от деня, когато стоката е била фактически предадена на купувача, освен ако този срок е несъвместим с договорния срок на гаранция. Приел е, че по делото не са събрани годни доказателства относно изпълнение на задължението от страна на купувача. Намерил е, че представената разменена между страните кореспонденция се отнася за период от време повече от година след процесните доставки и за различни фактури, издадени през 2019 г., като не може да се направи такъв извод и от протокола за проведена среща на 05.07.2018г., че на същата са обсъждани стоките, доставени с фактура от 05.06.2018г., както и че купувачът е упражнил правата си по чл. 38 и чл. 39 от Конвенцията. Приел е, че не е доказано изготвените протоколи за съответствие от 14.08.2019г. и 07.11.2019г. да са имали за предмет на изследване артикули, продадени на ответника с договорите, за които са съставени процесните фактури от 05.06.2018г., 14.08.2018г. и 10.09.2018г. Поради това е достигнал до извод че единственото въведено правоизключващо възражение на ответника за наличието на несъответствие на стоките, описани в процесните фактури, е недоказано.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

В изпълнение на задължението си служебно да следи за валидността и допустимостта на въззивното решение и с оглед направения от касатора довод за липса на компетентност на СГС настоящият състав намира, че въззивното решение е постановено при наличие на международна компетентност на българския съд. Производството е образувано по иск, предявен от дружество, регистрирано в Република България, поради което съгласно чл.15 вр. чл.4, ал.1, т. 2 КМЧП българският съд е компетентен да разгледа спора по настоящото дело, произтичащ от договорно отношение. В случая липсва споразумение между страните по договора за продажба, вземането по който е предмет на предявения иск, за учредяване на компетентност за разглеждане на споровете по него. Поради това доводът на касатора, че СГС не е бил компетентен да разгледа правния спор, е неоснователен.

Първият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдения, които не съответстват на фактите по делото и на мотивите на обжалваното решение. Противно на съдържащото се във въпроса твърдение, въззивният съд, след като е съобразил извършените от първоинстанционния съд и от страните процесуални действия, е приел, че първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си, използвайки предвидените в чл.43, ал.1 от КМЧП способи, като е изискал информация от МП на Република Турция за приложимото право относно прехвърлянето на вземанията, както и е взел предвид, че ответникът не е възразил относно съдържанието и приложимостта на разпоредбите на чуждото право, с които съдът се е снабдил, изпълнявайки задължението си. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Поставените от касатора втори, трети и четвърти въпроси също не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи изхода на спора. Въззивният съд е обосновал компетентността на българския съд с наличието на хипотезата на чл.4, ал.1, т.2 КМЧП, съобразявайки, че предмет на делото са вземания, произтичащи от договор за международна продажба на стоки, а не спор между страните по договора за цесия, поради което не е обсъждал дали последният съдържа клауза за компетентност на българския съд. Независимо от това следва да се посочи, че в чл.12 от договора за цесия страните по него са предвидили, че всички спорове, породени или отнасящи се до него, че се отнасят до компетентния съд в България, както и че договорът се ръководи във всички свои аспекти от законодателството на България. По същите съображения не съответства на мотивите на въззивния съд и не се явява обуславящ решаващата му воля и четвъртият въпрос, тъй като въззивният съд не е обосновал компетентността на българския съд с клаузите на договора за цесия и не е приел, че уговорената в същия компетентност на българския съд се отнася и до отношенията между страните по договора за продажба на стоки. Въззивният съд не е обсъждал и предвидената в чл.24 КМЧП хипотеза на мълчаливо учредяване на компетентност на българския съд, доколкото е обосновал същата с приложението на разпоредбата на чл.4, ал.1, т.2 КМЧП.

Останалите четири въпроса се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. По тези въпроси е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай касаторът не е посочил ясно кои доводи на страните и кои доказателства са останали необсъдени от въззивния съд, като в изложението си е посочил, че изводите на въззивния съд са погрешни и в противоречие с правилата на логиката, че не са изложени и мотиви за тях, че липсва задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и съображения защо се отхвърлят доводите на страните, както и че поради посочените пороци е налице обективно оправдано съмнение, че въззивното решение е постановено от съд, който не е бил независим. Съобразявайки мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че въззивният съд се е произнесъл по наведените от въззивника – сега касатор, оплаквания за недопустимост на обжалваното решение поради некомпетентност на българския съд, както и по доводите за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неточен и непълен доклад и неизпълнение на задължението за установяване на приложимото чуждо право, обсъдил е доводите във връзка с правната квалификация на предявения иск и приложимото към спора право. Въззивният съд се е произнесъл и по направеното в отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба възражение за недостатъци на стоките, предмет на процесните фактури, като след съобразяване на събраните по делото доказателства е приел, че представената разменена между страните кореспонденция се отнася за период от време повече от година след процесните доставки и за различни фактури, издадени през 2019г.; че от протокола за проведена на 05.07.2018г. среща не може да се направи извод, че на същата са обсъждани стоките, доставени с фактура от 05.06.2018г., както и че купувачът е упражнил правата си по чл.38 и чл.39 от Конвенцията; че не е доказано изготвените протоколи за съответствие от 14.08.2019г. и 07.11.2019г. да са имали за предмет на изследване артикули, продадени на ответника с договорите, за които са съставени процесните фактури от 05.06.2018 г., 14.08.2018 г. и 10.09.2018 г. Несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност поради необоснованост на въззивното решение, което не може да обуслови допускане на касационен контрол и по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение