Определение № 60382 от 01.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2236/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. М. А. Д. от [населено място], [община], чрез пълномощника му адв. Хр. М. от САК, обжалва в срок въззивното решение № 261626 от 4.12.2020 год. по в. гр. д. № 1797/2020 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 15.11.2019 год. по гр. д. № 89459/2017 год. на Софийския районен съд в частта му, с която се признава за установено по отношение на него по предявения положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че Д. И. Д. е титуляр на право на собственост върху апартамент № 23, находящ се в [населено място], район „К. с.”,[жк], [жилищен адрес] вх. „Е”, ет. 5, с идентификатор *****, с площ 43.22 кв. м., състоящ се от една стая, кухня и обслужващи помещения, при посочените съседи, заедно с избено помещение № 23, с площ 4.78 кв. м. и с 1.097 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Касаторът поддържа оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това предявеният срещу него от Д. И. Д. иск бъде отхвърлен, като се признае за установено по отношение на същия, че касаторът е собственик на имота на основание изтекла придобивна давност при добросъвестно владение върху имота в продължение на повече от пет години. Претендира присъждане на направените по делото разноски. В изложението към касационната жалба касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поставени са процесуалноправни въпроси относно задълженията и правомощията на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, вкл. и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени процеса, с позоваване на противоречие със съдебната практика - решение № 248 от 7.01.2020 год. по гр. д. № 4193/2018 год., ІV г. о., решение № 280 от 22.01.2020 год. по гр. д. № 1509/18 год., ІV г. о., решение № 95 от 21.01.2020 год. по гр. д. № 3579/18 год., ІV г.о. и др. Поставен е и въпрос: При договор, сключен от пълномощник при нищожна упълномощителна сделка или от мним пълномощник не се касае за порок, водещ до абсолютна нищожност, с позоваване на решение № 217 от 21.01.2020 год. по гр. д. № 582/19 год. на ВКС, ІІІ г. о. Касаторът се позовава още и на приетото в съдебната практика - решение № 216 от 28.10.16 год. по гр. д. № 2182/16 год., І г. о. на ВКС, че исковете за нищожност на придобивното основание на ответника не прекъсват придобивната давност, като приетото в обжалваното въззивно решение е в обратния смисъл с оглед предявяването на иска срещу него след изтичането през м. ноември 2016 год. на придобивната давност. Сочи като противоречива практика по въпроса относно придобивната давност и приетото в решение № 695 от 19.01.2010 год. по гр. д. № 478/2009 год. на ВКС, ІІ г. о. относно приложимостта на чл. 79, ал. 2 ЗС при упражняване на фактическа власт от приобретателя по нищожна сделка поради отсъствие на воля у упълномощителите. Изложени са съображения от касатора относно допуснати нарушения на принципите на гражданския процес, както и на разпоредбите на подробно посочените в изложението закони, респ. неточното им тълкуване, което е довело според него до неправилно решение. В представен отговор на касационната жалба ищецът Д. И. Д., чрез адв. Ст. Д. от САК, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване поради липса на поставени правни въпроси, респ. поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск за собствеността на спорния имот е уважен, въззивният съд, препращайки към мотивите му съгласно чл. 272 ГПК, приел в отговор на въззивната жалба, че ищецът Д. И. Д. се легитимира като собственик на процесния апартамент на основание представения договор за покупко-продажба с нот. акт № 161/2003 год. Представеният по делото договор за покупко-продажба с нот. акт № 30/2011 год. не легитимира ответника, сега касатор, за собственик, тъй като е установено, че пълномощното на праводателя по него не е подписано от собственика Д.. Договорът е сключен в хипотезата на чл. 42 ЗЗД от лице без представителна власт, като мнимо представляваният собственик, предявявайки настоящия иск, се е позовал на недействителността, с което окончателно е отпаднала възможността договорът да се потвърди и да породи целените правни последици. Съдът се е позовал на разясненията по т. 2 на ТР № 5 от 12.12.2016 год. по т. д. № 5/2014 год. на ОСГТК на ВКС. С оглед недействителността на договора по чл. 42 ЗЗД той не поражда насрещни права и задължения за страните по него, както и вещнотранслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Поради това и третото лице, договаряло с мнимия представител, нито придобива облигационни и вещни права, нито упражнява добросъвестно владение, тъй като този договор не е правно основание, годно да го направи собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Едва при последващо разпореждане със същата вещ, макар и договорът да не може да породи вещнотранслативен ефект поради общия правен принцип, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, лицето, придобило владението върху вещта по този последващ договор може да се позове на добросъвестно владение, и то ако към момента на сключването му не е знаело, че праводателят му не е бил собственик, т. е., че последният е договарял с мним представител – т. ІІ-7 от тълкувателно решение № 5/2014 год. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горните съображения въззивният съд приел, че купувачът по недействителната прехвърлителна сделка, сключена чрез мним представител на продавача, не може да се позове на кратката петгодишна придобивна давност, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС, като добросъвестен владелец. Не е изпълнена никоя от хипотезите на чл. 70, ал. 1 ЗС, според който владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или, че предписаната от закона форма е опорочена. Договорът, сключен от мним представител не е годен да произведе целените с него правни последици – прехвърляне на вещното право на собственост в лицето на приобретателя по него. Въззивният съд посочил, че не се установява да е изтекъл в полза на ответника, сега касатор, десетгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, считано от сключване на договора на 30.11.2011 год. Течението му е прекъснато съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД с предявяването на настоящия иск за собственост срещу ответника, но дори и да беше зачетен този срок към момента на постановяване на въззивното решение, същият не е достатъчен съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Независимо от посоченото, въззивният съд приел и, че ответникът не е представил доказателства за установена и трайно упражнявана фактическа власт в продължение на необходимия давностен срок от десет години, с намерение за своене. Не представляват такива доказателства нито вписването на сделката в Службата по вписванията, нито вписването в нотариалния акт, че ответникът „влиза във владение на имота днес”, тъй като то не представлява нотариално удостоверяване на извършени пред нотариуса действия по предаване на владението, а изявление на страната или такова на двете страни за предаване на владението след изповядане на сделката. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката А. относно упражняваната от ищеца фактическа власт върху апартамента от закупуването му през 2003 год. от предишните собственици, без никой да му е оспорвал собствеността, като отчел съгласно чл. 172 ГПК евентуалната й заинтересованост като негов близък роднина. Посочил е, че същите са основани на непосредствените и продължителни впечатления на свидетелката, представени са последователно и житейски логично, подкрепени са с писмени доказателства и не са опровергани или разколебани от други такива. С оглед на тези установени по делото факти съдът приел, че и релевираното от ответника по иска евентуално възражение за придобивна давност е неоснователно. Касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска поради липса на ревелираните основания за това. Както и самият касатор се позовава на разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмет на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В настоящия случай постановеният правен резултат е обусловен освен от извода за недействителност на придобивната сделка, и от приетата от съда липса на придобивна давност на основание чл. 79, ал. 2 ЗС, във вр. с чл. 70, ал. 2 ЗС, както и чл. 79, ал. 1 ЗС. Дори с оглед правомощията на касационната инстанция, съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение, да конкретизира и уточни правния въпрос от значение за изхода по делото въз основа на обстоятелствената част на изложението, да се приеме като поставен материалноправния въпрос за приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС при наличие на договор, сключен с мним представител, то произнасянето по него в обжалваното решение е съобразено със задължителната съдебна практика – ТР № 5/2014 год., т. ІІ. В същото е прието, с оглед същността на недействителността на договора, сключен в хипотезата на чл. 42 ЗЗД, че същият не е правно основание, годно да направи собственик приобретателя, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, поради което и същият не може да се позове на правните последици на добросъвестно владение, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. Цитираното от касатора решение по гр. д. № 478/2009 год. освен, че не формира практика в противоположен смисъл, е постановено преди горното тълкувателно решение и не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Другото решение № 217 по гр. д. № 582/2019 год. е цитирано във връзка с поставения въпрос относно порока на договор, сключен от пълномощник при нищожна упълномощителна сделка или от мним пълномощник, който, дори да се приеме за релевантен за изхода по спора за собствеността, не е разрешен в противоречие с приетото в това решение, което, както и обжалваното, е съобразено с разясненията в ТР № 5/2014 год., т. ІІ на ОСГТК на ВКС. Изводът на въззивния съд е обусловен от установените по делото факти относно същността на сключения договор за покупко-продажба от 2011 год., при преценка на събраните по делото доказателства за липсата на представителна власт на пълномощника на праводателя по него. Съображенията на касатора относно поставените процесуалноправни въпроси всъщност представляват доводи за неправилност на изводите на съда, но не и относими правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил събраните доказателства относно релевантните за спора факти и изложил своите мотиви по решаване на спора между страните. Неотносим е и въпросът относно непрекъсване на придобивната давност с иск за нищожност на придобивното основание, тъй като въззивният съд не се е произнасял по такъв, с оглед липсата на предявен иск за нищожност на придобивното основание на ответника, респ. с него да е прекъсната придобивната му давност. Съдът не е приел и да е налице абсолютна нищожност на договора, за да се поддържа противоречие с посочената съдебна практика. Поради това и същата е неотносима и не може да обоснове наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд действително се е позовал на чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, приемайки, че с предявяването на иска за собственост е прекъснат десетгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, което не представлява произнасяне по поставения от касатора въпрос за прекъсване на придобивната давност чрез иск за нищожност на придобивното основание. Отделно от това, въззивният съд е приел, че дори и да не е налице такова прекъсване на давността, десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл, считано от сключване на договора за покупко-продажба в полза на ответника, сега касатор, до произнасянето. Независимо от всичко това, съдът приел и липса на доказателства в полза на довода му за упражнявано владение върху спорния имот, т. е. изводът за неоснователност на релевираното от него възражение за придобивна давност е обусловен от наличието на няколко основания съобразно изложените от съда в решението съображения, по които произнасянето съответства на преценката на доказателствата. Цитирането от страна на касатора на разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС относно правното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно да се приеме наличието му в настоящия случай, тъй като не е налице формулиране на относими правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, нито са изложени съображения относно необходимостта от произнасяне с оглед промяна на съдебната практика, както и за развитието на правото с оглед наличието на непълни и неясни закони. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с оглед констатацията при прочита на въззивното решение за произнасяне на съда в съответствие с материалния и процесуалния закон, както и с посочената в настоящето определение съдебна практика. Поради изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. При този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника в него направените разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 500 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение