Определение № 592 от 21.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 2845/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. Д. и [фирма] против решение № 144 от 19.03.2013 г., постановено по в. т. д. № 111/2013 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение, след частична отмяна на решение № 189 от 08.08.2012 г. по гр. д. № 45/2012 г. на Кърджалийски окръжен съд, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане в полза на Д. А. Д. против К. К. Д. и [фирма] в размер на 30 000 евро, произтичащо от запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г. от К. К. Д. и авалиран от [фирма], предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 30.11.2010 г. по ч. гр. д. № 2018/2010 г. на Кърджалийски окръжен съд, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски в размер на 8 570.50 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е отстранил допуснатите от първата инстанция нарушения във връзка с разпределянето на доказателствената тежест в доклада по чл.146 ГПК и не е съставил нов доклад, указващ им необходимостта от конкретизиране и доказване на каузалното правоотношение, послужило като причина за издаване на записа на заповед. Навеждат оплаквания, че въззивният съд не е анализирал мотивите на първата инстанция за неоснователност на предявения срещу тях установителен иск, не е посочил в какво се изразява порочността на първоинстанционното решение, не е обсъдил защитните им доводи по делото и не е съобразил задължителната практика на ВКС, според която при изявление на длъжника за липса на каузално правоотношение, гарантирано със запис на заповед, тежестта за доказване на каузалното правоотношение се носи от кредитора - ищец. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения за постановяване на въззивното решение в отклонение от задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК във връзка със следните значими за изхода на делото въпроси: 1. Следва ли въззивният съд, ако е констатирал нарушение от страна на първата инстанция относно разпределението на доказателствената тежест и приемайки, че доказването на каузалната сделка следва да бъде в тежест вече на ответника, да се произнесе, без да състави доклад по делото, съдържащ новото разпределение на доказателствената тежест, и да даде указания на страната във връзка с това ново разпределение; 2. При направено възражение от страна на ответника пред първата инстанция, че съществува каузално правоотношение, следва ли да бъде указано от съда в каква степен е необходимо да бъде конкретизирано от страната, в чиято тежест е разпределено да го докаже; 3. Следва ли въззивната инстанция да се произнесе, без да обсъди в отменителното си решение мотивите на първата инстанция, което е приела за незаконосъобразни, да укаже в какво се състои тяхната незаконосъобразност, както и направените от страните възражения и доводи с оглед защитаваната от тях позиция; 4. Следва ли въззивният съд, ако е приел, че ответникът в производството по чл.422 ГПК не е направил възражение за каузална сделка, да приеме, че ищецът няма задължение да посочи каузално отношение, по повод на което е издаден записът на заповед, и да ме възложи доказателствената тежест. Ответникът по касация Д. А. Д. изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК. Претендира разноски. Производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК с определение № 46 от 12.02.2014 г. и е възобновено с определение № 236 от 04.07.2014 г. след постановяване на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да признае за установено съществуването на парично вземане в полза на Д. А. Д. към К. К. Д. и [фирма] в размер на 30 000 евро, произтичащо от запис на заповед, издаден на 10.10.2006 г. от К. Д. и авалиран от [фирма], Пловдивски апелативен съд е приел, че записът на заповед, на който ищецът е основал вземането си, е редовен от външна страна и доказва възникването на вземането, за което няма доказателства да е погасено от ответниците. Въззивният съд е приел за основателни оплакванията във въззивната жалба на Д. Д. за неправилно отхвърляне на иска по чл.422 ГПК от първата инстанция с мотив, че в качеството си на ищец и кредитор по записа на заповед същият не е установил каузалното правоотношение, на основание на което е издаден записът на заповед. Произнасяйки се по направените в тази насока доводи, въззивният съд е изложил съображения, че в случай на позоваване на ищеца - кредитор само на записа на заповед, посочването и доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е в тежест на длъжника - издател, който черпи лични възражения за недължимост на вземането от това правоотношение; Едва тогава, когато длъжникът е посочил и доказал конкретно каузално правоотношение и връзката му със записа на заповед, за кредитора възниква задължение да докаже съществуването и размера на изпълняемото си вземане. Като е преценил, че нито във възражението срещу заповедта за изпълнение, нито в производството пред първата инстанция, ответникът К. Д. /издател на записа на заповед/ не е твърдял наличие на каузално правоотношение, обвързано със записа на заповед, съдът е направил решаващия извод, че ищецът няма задължение да посочва и доказва каузално правоотношение и че редовният от външна страна запис на заповед, представляващ самостоятелна абстрактна сделка, е достатъчен за признаване на спорното вземане за съществуващо. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос, с който касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, е за правомощията на въззивния съд при констатирано нарушение на съдопроизводствените правила от първата инстанция във връзка с доклада по чл.146 ГПК и разпределението на доказателствената тежест. Поставеният въпрос е от значение за изхода на делото, предвид извода на въззивната инстанция за неправилно възлагане на тежестта за доказване на каузално правоотношение върху ищеца - кредитор от първоинстанционния съд. Въпреки значимостта на въпроса, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне, тъй като разрешаването му от въззивния съд съответства на задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С посоченото тълкувателно решение са преодолени противоречията в създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС /на част от която се е позовал касаторът/ по въпроса за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото при липса на извършен или непълнота и неточност на извършения от първоинстанционния съд доклад. В т.2 от тълкувателното решение е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения при докладване на делото, а само в случай на наведено във въззивната жалба обосновано оплакване в тази насока дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуалните действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Производството пред въззивния съд е инициирано с въззивна жалба на ищеца, в която са наведени оплаквания за неправилно разпределяне на доказателствената тежест с доклада на първата инстанция, довело до неправилно отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск. Въззивният съд е счел оплакванията за основателни и е разрешил спора съобразно възприетото от него разпределение на доказателствената тежест, ползващо ищеца - жалбоподател. За съда не е съществувало задължение да дава указания до ответниците относно необходимостта от конкретизиране на каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, тъй като чрез подобни ползващи ги указания би се стигнало до създаване на предпоставки за недопустимо нарушаване на забраната за влошаване положението на обжалващия ищец чрез постигане на неизгоден за него резултат /потвърждаване на решението на първата инстанция за отхвърляне на иска/. Освен това, даването на указания би било в противоречие със заявената в преклузивния срок на чл.131 ГПК процесуална позиция на ответниците, които - както е констатирал и въззивният съд, не са навели твърдения записът на заповед да е издаден по повод на каузално правоотношение с ищеца, а са поддържали, че между тях и ищеца липсват каузални правоотношения като основание за издаване на записа на заповед, включително такива по сключен договор за правна помощ, по който са погасили всичките си задължения към ищеца. Предвид изложеното, не е осъществено основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулирания в п.1 от изложението правен въпрос. Цитираните от касатора съдебни решения по чл.290 ГПК са постановени преди приемане на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т. д. № 12013 г. на ОСГТК на ВКС и не следва да се обсъждат. Вторият въпрос в изложението - дали при направено от ответника пред първата инстанция възражение за наличие на каузално отношение съдът следва да даде указания в каква степен е необходимо да бъде конкретизирано това отношение, не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на обжалваното решение въззивният съд е приел, че до изтичане на преклузивния срок за отговор на исковата молба ответникът - издател на записа на заповед /както и ответникът - авалист/ изобщо не е въвел твърдения за каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед. Решението не съдържа извод за своевременно въведени, но неконкретизирани твърдения, респ. възражения, за каузално правоотношение, с оглед на което въпросът за необходимостта от указания за конкретизиране на липсващи твърдения/възражения е ирелевантен за постановения с решението правен резултат. Поставеният в п.3 въпрос - за съдържанието на мотивите към въззивното решение, съставлява оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение вследствие нарушение на разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК. Правилността на решението не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, поради което дори да е допуснато соченото процесуално нарушение, то не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Неоснователен е и доводът на касатора, че съдържанието на мотивите към въззивното решение противоречи на т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и на т.7 от Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС. В мотивите си въззивният съд е указал ясно и точно в какво се състои порочността на обжалваното пред него решение, обсъдил е защитните позиции на страните и е изградил самостоятелни изводи по съществото на правния спор. Мотивите към решението са съобразени със задължителната практика на ВС и ВКС и няма основание решението да се допуска до касационно обжалване по поставения във връзка с тях процесуален въпрос. С оглед извода на въззивния съд, че ответникът - издател на записа на заповед не е направил възражение за каузално правоотношение в производството по чл.422 ГПК, от значение за изхода на делото е последният въпрос в изложението - дали в тази хипотеза ищецът има задължение да посочи каузалното отношение, по повод на което е издаден записът на заповед, и да го докаже. Касаторите са обосновали искането си за достъп до касация по този въпрос с твърдение за постановяване на обжалваното решение в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. на ІІ т. о., в което е прието, че при направено в производството по чл.422 ГПК от ответника - длъжник възражение за липса на каузално правоотношение ищецът - кредитор следва да посочи каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, и да докаже пораждането на задължението по него, а ответникът - погасяването му. Посоченото решение предхожда приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което са отстранени противоречията в практиката на ВКС по въпроса за предмета на доказване и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Даденият с тълкувателното решение отговор на посочения въпрос, релевантен и за конкретното дело, се различава от този в цитираното решение на ВКС и е в смисъл, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника /на каквото следва да се приравни възражението за липса на каузално правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед/, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение, което изключва възможността за достъп до касация на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 111/2013 г. на Пловдивски апелативен съд. В зависимост от изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 1 600 лв., представляваща ½ от платеното в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.06.2013 г. Възнаграждението е уговорено в размер на 3 200 лв. не само за изготвяне на отговор на касационната жалба, но и за процесуално представителство пред ВКС, което предполага разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК. Развитието на производството по чл.290 ГПК е обусловено от допускане на касационно обжалване с определението по чл.288 ГПК, до каквото в случая няма да се стигне. Поради това върху касаторите не следва да се възлагат и разноските за адвокатско възнаграждение, което ответникът по касация е заплатил за производството по чл.290 ГПК, преди въззивното решение да е допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,