Определение № 363 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 134/2025 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от Г. П. С.-П., чрез процесуалния представител адвокат Н. против въззивно определение № 489 от 4.10.2024г. по в.ч.гр.д. № 386/2024г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено определение № 1943 от 23.07.2024г. по гр.д. № 1568/2023г. на ОС Бургас за оставяне без разглеждане поради просрочие на подадената от нея молба за възобновяване на срока за представяне на отговор на исковата молба. Жалбоподателката счита обжалвания акт за неправилен, поради което иска да бъде отменен. Срещу подадената частна касационна жалба са подадени два отговора – от В. М. М., чрез процесуалния представител адвокат Б. и от К. П. П., чрез назначения особен представител адвокат А., с които – поотделно се изразява идентично становище - за недопустимост поради липса на посочените основания за допустимост и неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното: Настоящата частна жалбоподателка е един от ответниците по предявения от В. М. М. иск с правно основание чл.62 ал.5 СК. Не е било спорно между страните, че на 27.03.2024г., тя лично е получила копие от определение за насрочване на делото, в което се съдържа констатация на съдебния състав за липса на подаден от нея отговор на исковата молба.Безспорно е и че – месец и половина по-късно, на 13.05.2024г., тя е отправила до съда молба, в която е направила искане /впоследствие уточнено/, за възстановяване на срока за подаване на отговор. При тези безспорни данни - първоинстанционният съд е приел подадената молба за възстановяване на срок за недопустима като просрочена, защото е подадена далеч след изтичане на предвидения в чл.64,ал.3 ГПК едноседмичен преклузивен срок. /Посочил е, че за да е редовна, тя е следвало да бъде подадена до 3.04.2024г./ Въззивният съд е потвърдил този акт. Посочил е, че едноседмичният срок тече от деня, в който страната е била уведомена от съда за констатацията му, че е пропуснат срока за извършване на съответното процесуално действие. След като страната не оспорва, че лично е уведомена за посочената констатация на съда и въпреки това не е направила искането си за възстановяване на пропуснатия срок в законоустановения седем дневен срок, молбата й е недопустима. Частната жалбоподателка обжалва така постановеният въззивен акт с единственият довод, че пропускането на срока по чл.64, ал.3 ГПК е по особени и непредвидени обстоятелства – претърпян „мозъчен инфаркт“ и последвала хоспитализация от 4.04.2024г., както и наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“/със същите доводи тя обосновава и пропускането на срока за подаване на отговор/. Като се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /изискуемо съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК/ поставя следните пет въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства?, 2. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички наведени доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни, да посочи защо, съответно – ако не е сторил това, постановено ли е решението при допуснати процесуални нарушения?, 3. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си дори и когато неговите констатации съвпадат с тези на първата инстанция?, 4. Следва ли при постановяване на акта си съдът да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора? и 5. Разпоредбата на чл.272 ГПК, освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? Позовава се на многобройна съдебна практика, която посочва. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси, доколкото нито един от тях не е от значение за изхода на спора и не е свързан с решаващите мотиви на съда, т.е. не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съобразно дадените разяснения в т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Всички въпроси, поставени от частната жалбоподателката, касаят изискуемото се съдържание на мотивите на съда когато той се произнася по съществото на спора, какъвто не е настоящия случая, доколкото съдът се е произнасял само по допустимостта на подадената молба /и след като я е преценил като недопустима поради неспазване на законоустановения 7-дневен срок за подаването й, я е оставил без разглеждане/. Следва да се прави разграничение между допустимост на молбата за възстановяване на срок /проверката й изисква преценка на обстоятелствата дали е подадена в срока по чл. 64, ал. 3 ГПК и дали са спазени изискванията на чл. 65 ГПК / и на нейната основателност, когато се изисква доказване на пропускане на срока поради особени непредвидени обстоятелства – такива, които обективно са попречили на страната да реализира свое процесуално право или да изпълни свое задължение в определения от закона или от съда срок. След като в случая, актът е свързан с преценката на допустимостта на подадената молба за възстановяване на срок, поставените въпроси във връзка с основателността й, са без значение за изхода на спора и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение