Определение № 2024 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2741/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Р. срещу въззивно решение № 76 от 09.03.2023 г. по в. гр. д. № 14/2023 г. на Русенския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 1263 от 14.10.2022 г. по гр. д. 2549/2022 г. на Русенския районен съд, като вместо него е признал за установено по предявения от А. Е. А. против Е. Е. Е. и С. С. Р. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на 1/2 ид. част от дворно място с площ 1230 кв. м, представляващо УПИ *-* в кв. 15 по плана на [населено място], общ. С. п., и е осъдил втория ответник да му предаде владението на 1/2 ид. част от имота. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК съдът е отменил нот. акт № 9/ 22.12.2021 г., том VІІІ /погрешно посочен том VІІ – порок, отстраним по реда на чл. 247 ГПК/, рег. № 11160, дело № 1170/2021 г. на нотариус А. Ф., с който първият ответник е признат за собственик на основание наследство и давностно владение на посочения имот. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че А. Е. А. и Е. Е. Е. са единствени наследници по закон /синове/ на Е. А. Е., починал на 18.03.2013 г. Наследодателят не заплащал задълженията си към общината за процесния имот в периода 2010-2013г., а наследниците му продължили да не ги плащат, поради което срещу тях през 2019 г. е образувано изпълнително дело с взискател Община Сливо поле, по което върху процесния имот е наложена възбрана. На 24.08.2020г. Е. Е. заплатил задълженията за имота /данък и такса битови отпадъци/ за периода 2010 г. – 2020 г. С нот. акт № 9/22.12.2021 г. същият е признат за собственик на имота по давностно владение и наследство, като на същата дата го е продал на втория ответник /нот. акт № 67/2021 г./. При съставянето на констативния нотариален акт са представени скица, удостоверение за наследници, удостоверение за данъчна оценка, пълномощно и удостоверения, че имотът не е общинска или държавна собственост. В представена по делото скица и в разписния списък имотът е записан като собственост на наследниците на Е. А. Е.. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че наследодателят на страните живял в имота до 2005г., след което се преместил в друго населено място. Междувременно къщата се съборила. Известно време дворът се обработвал от роднина, а впоследствие бил изоставен. От 2005 г. в имота не е живял никой и същият не е бил посещаван, нито поддържан от никой от двамата наследници. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че по делото липсва спор между страните, че процесният имот е бил собственост на наследодателя на ищеца и първия ответник, както и че правото на собственост на техния праводател не се конкурира нито с права на общината, нито на държавата. Изложени са съображения, че за да се придобие един имот по давностно владение, когато е в режим на съсобственост, следва съсобственикът, който претендира, че по отношение на него е налице придобивна давност, в продължение на десет години да е владял не само своята идеална част от имота, а и частта на другия съсобственик, като е демонстрирал пред него това си намерение, противопоставяйки се на неговите права, и това владение да е необезпокоявано. Тъй като в случая по делото такива доказателства липсват, съдът е приел, че първият ответник не е могъл да прехвърли на втория ответник собствената на ищеца 1/2 ид. част от имота, респ. че той владее тази част от имота без основание. В заключение предявените искове са приети за основателни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, както и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли да се приеме като достатъчно доказателство за собственост на определен имот, вписването на едно лице като собственик в издадена за имота скица“; 2. „Когато страни по делото са наследниците на едно лице, липсата на спор между тях, че наследодателят им е бил собственик на определен имот, достатъчно доказателство ли е съдът да приеме, че собствеността на наследодателя им е придобита от него по давност, при условие, че няма доказателства наследодателят приживе да се е позовал на правото си да придобие имота, като едновременно с това има доказателства, че наследникът - ищец е изгубил владението след смъртта на наследодателя за повече от шест месеца“; 3. „При заявени от ищеца за пръв път във въззивната жалба против първоинстанционото решение факти, че наследодателят му е живял със съпругата си в имота, който се твърди да е придобит по давност, а едва след смъртта й - сам, длъжен ли е съдът да даде указания за отстраняване на нередовността в исковата молба, състоящи се в представяне на доказателства за наследниците на съпругата на наследодателя и/или да конституира като страни наследниците на съпругата, когато същите не са идентични с наследниците на съпруга й. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата А. Е. А. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Ответникът Е. Е. Е. не е взел становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му, с която е уважен предявеният иск по чл. 108 ЗС, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане при условията на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като касаторът не е формулирал правни въпроси, които според него са решени в противоречие с цитираната от него задължителна и незадължителна практика на ВКС, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда не са в противоречие с тази практика. По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение условия, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. За пълнота на изложението във връзка с тези въпроси следва да се отбележи, че същите са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на приетото в обжалваното решение, респ. на данните по делото /в случая съдът не е приел, че вписването на едно лице като собственик в издадена за определен имот скица е достатъчно доказателство за собственост; че ищецът е загубил владението върху имота след смъртта на наследодателя за повече от шест месеца, нито във въззивната жалба са изложени твърдения, че придобивната давност е изтекла по време брака на наследодателя, респ. че починалата преди него съпруга е оставила за свои наследници други лица, които освен това според практиката на ВКС не биха имали качеството на задължителни другари по настоящото дело/. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. В допълнение, във връзка с втория въпрос, следва да се посочи, че в хипотезата, при която едно лице е владяло един имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност чрез иск, възражение или снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, неговите наследници могат да се позоват на изтеклата давност, ако са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя /ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, т. 3/. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че за да бъде владението постоянно, не е необходимо във всеки момент владелецът да извършва действия, чрез които да изразява намерението си да държи вещта като своя, а е достатъчно, когато той иска, да може да извършва тези действия, без друг да е започнал да извършва същите действия и те да са го лишили от владението. С оглед на това обстоятелството, че след смъртта на своя баща ищецът не е полагал грижи за процесния имот /същото се отнася и за неговия брат – праводател на касатора/ не води до категоричен извод, че владението му е било прекъснато. За да е налице релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. Същото ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /материален или процесуален/, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, както и когато съдебният акт е явно необоснован. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен, не следва да се допуска. Релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е налице относно обжалваното решение в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК издаденият в полза на праводателя на касатора констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 9/2021 г. е отменен изцяло, т. е. и за над 1/2 ид. част от имота, за която предявеният иск е уважен. Ето защо касационното обжалване на въззивното решение в тази му част следва да бъде допуснато за проверка на неговата допустимост. С оглед изложеното на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,