Определение № 2522 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3861/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 5354/24.07.2023 г., подадена от В. Н. Н. срещу определение № 357 от 21.06.2023 г. по ч. гр. д. № 20233000500265/2023 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1695 от 04.05.2023 г. по гр. д. № 2264/2022 г. на Окръжен съд – Варна за прекратяване на производството на основание чл. 130 ГПК.

Въззивният съд е изложил в определението си, че производството пред първоинстанционния съдебен състав е образувано по предявени от В. Н. Н. срещу М. Н. С., А. К. А.-Б. и Е. К. И. искове с правно основание чл. 45 и чл. 86 ЗЗД, за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца солидарно сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - душевни болки и страдания, в резултат на неправомерните деяния на ответниците, извършени в качеството им на вещи лица, изразяващи се в изготвянето и поддържането на неправилна тричленна съдебна автотехническа експертиза от 29.10.2020 г. по НАХД № 2537/2019 г. по описа на ВРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 02.11.2020 г., до окончателното изплащане. В исковата си молба, уточняващите такива към нея от 24.01.2022 г., 24.08.2022 г., 23.09.2022 г., 21.11.2022 г. и 23.01.2023 г. и съгласно уточненията, извършени в първото по делото открито съдебно заседание, проведено на 23.03.2023 г., В. Н. излага, че М. Н. С., А. К. А.-Б. и Е. К. И. на 29.10.2020 г., в качеството си на вещи лица, изготвили тричленна съдебна автотехническа експертиза по НАХД № 2537/2019 г. по описа на ВРС, представена по делото и приета от съда на 02.11.2020 г. Според ищеца експертизата е неправилна, грешна, измислена и нагласена, вкл. относно описания механизъм на ПТП, изчислените скорости на движение на лекия автомобил и велосипеда към момента на настъпване на удара, траекторията на движението на велосипеда, последващите движения и действия, изготвената мащабна скица на пътното платно към момента на настъпване на удара и разположението на намиращите се на него към този момент превозни средства. Нарушено е правото да му бъде изготвена правилна експертиза, в качеството му на пострадал от извършено тежко престъпление. С горното ответниците са му причинили неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени емоционални и душевни болки и страдания и неприятни преживявания/напрежение, разстроеност, притеснения, отчаяние.

Апелативен съд – Варна е приел, че според формулираните от ищеца обстоятелствена част и петитум на исковете, тяхното разглеждане изрично предпоставя установяването в производството на обстоятелството, че ответниците, в качеството си на вещи лица, са дали грешно, неправилно (синоними на невярно) заключение по посоченото наказателно дело. Даването на невярно заключение като вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта, независимо дали е съзнателно или по непредпазливост (чл. 291, ал. 1 и ал. 2 НК), е въздигнато в престъпление от общ характер против правосъдието. За установяване твърденията на ищеца би следвало гражданският съд по същество да установи едно деяние, което наказателният закон квалифицира като престъпно, т.е. в случая да установи фактическия състав на престъпление от общ характер по чл. 291 НК. Процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК, или с уважен установителен иск за факта на престъплението по чл. 124, ал. 5 ГПК, който иск е допустим единствено в изрично предвидените случаи, а именно: наказателно преследване против дееца, който се обвинява в извършване на деянието, не може да бъде образувано или е прекратено, или спряно на посочените в нормата основания, или тогава, когато извършителят му е останал неоткрит. Въззивният съд е визирал, че по делото пред него не се твърди, нито установява наличието на влязла в сила присъда или на някоя от предвидените в чл. 124, ал. 5 ГПК хипотези, допускащи установяването на престъпно обстоятелство по гражданскоправен ред. Не може да се приеме, че с предявените искове не се цели установяване на престъпно деяние на вещите лица, а само това, че заключението е било невярно, неправилно, доколкото претенцията на ищеца за обезвреда на вреди е свързана именно с факта на депозиране на това заключение пред съд, изслушването му и приобщаването му към доказателствения материал по делото, въз основа на който материал съдът ще разреши повдигнатия пред него правен спор. В случай че с предявените искове действително не се цели установяване на престъпно деяние на вещите лица, а само това, че заключението по експертизата е било погрешно/неправилно, то този факт не може сам по себе си да обоснове извод за твърдения за увреждащо действие, доколкото експертното заключение, ако не е депозирано пред съда, не може самостоятелно да доведе до отрицателни изменения в имуществената, респективно неимуществената сфера на страна по делото. Според атакуваното пред ВКС определение, невярността (неправилността) на дадено експертно заключение не е факт, сам по себе си увреждащ, а съществуващ в съвкупност с депозиране на това заключение пред съд и разрешаване от съда на повдигнат правен спор въз основа на данните в заключението, като правната си сфера страната счита за накърнена именно от разрешаване на този спор въз основа на грешно заключение на вещо лице. Ако този спор не е приключил, редът за защита е инстанционният контрол, а ако е приключил - чл. 422, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивният съд се е позовал и на съдебна практика на ВКС, в подкрепа на направените от него изводи.

Жалбоподателят счита атакуваното от него определение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необосновано.

В изложението към частната касационна жалба твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3, и ал. 2 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК аргументира с наличието на противоречива съдебна практика при ангажиране на отговорност за вреди от твърдяно престъпление срещу правосъдието.

Относно приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК В. Н. се позовава на нарушаване на чл. 56, чл. 57, ал. 2, чл. 58, ал. 1 ГПК и чл. 117 КРБ, във вр. с Решение № 22/10.12.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 14/1996 г. и Решение № 17/16.12.1996 г. по конст. д. № 22/1999 г., както и на правото на ЕС и на Съда на ЕС за правото на правните субекти на ефективна съдебна защита.

Жалбоподателят формулира и следните правни въпроси, за които счита, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК):

1. Допустимо и правилно ли е съдът да перефразира, изменя оплакванията на страна в гражданско производство, за да се произнесе въз основа на това в определението си, и представлява ли това действие на съда съществено нарушение на процесуалния закон;

2. Налице ли е идентичност между понятията „изготвяне на неправилна експертиза“ и „даване на невярно заключение по експертиза“;

3. При наведени твърдения на страна по граждански спор, от които решаващият състав на съда прави извод за наличие на престъпни обстоятелства, макар и неустановени по надлежния ред, допустимо ли е разглеждането и решаването на спора по реда на ГПК.

В. Н. твърди и че обжалваното от него определение е очевидно неправилно, тъй като не е съобразено с направеното от него уточнение, че няма твърдения за невярна, а за неправилна експертиза.

От насрещните страни не е постъпил отговор на частната касационна жалба.

Настоящият съдебен състав намира, че частната касационна жалба е процесуално допустима.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Не е налице първото сочено основание за допускане на касационно обжалване, изразяващо се в наличие на противоречива съдебна практика. След изменението на ГПК с ДВ, бр. 86 от 2017 г. обстоятелството, че даден материалноправен или процесуалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това формулираният от жалбоподателя въпрос - относно ангажирането отговорността за вреди от твърдяно престъпление срещу правосъдието, е твърде общ и не е разглеждан от въззивния съд.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - жалбоподателят не се е позовал на конкретни актове на Съда на Европейския съюз, на които определението на Апелативен съд – Варна да противоречи; не е налице и соченото противоречие с решения на Конституционния съд на Република България - № 22/10.12.1996 г. по конст. д. № 24/1996 г. (погрешно визиран от жалбоподателя номер на делото 14) и № 17/16.12.1999 г. по конст. д. № 14/1999 г. (погрешно визирано от жалбоподателя като № 17/16.12.1996 г. по конст. д. № 22/1999 г.), в които е прието, че принципът на правовата държава, освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власти, както и за всички правни субекти.

Първият от въпросите, относно които е налице позоваване на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя и не отговаря на изложените съображения от въззивния съд, който не е изменил твърденията на В. Н. от исковата молба и уточненията й. Видно от определението, съдът е обсъдил, че ищецът се позовава на неправилност на заключението по автотехническата експертиза, но е приел, че става дума за депозиране и поддържане пред съд на невярно (като синоним на „неправилно“) заключение, което деяние осъществява престъпния състав на чл. 291 НК.

По втория въпрос не може да се даде принципен отговор, без да се изследва какъв смисъл е вложен при всеки конкретен случай на използване на посочените понятия, поради което този въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По тези два въпроса допълнително следва да се отбележи, че в случая В. Н. претендира обезщетение от ответниците-вещи лица за претърпени неимуществени вреди, заради това, че те са изготвили и поддържали пред съда заключение от съдебна автотехническа експертиза, което не отговаря на действителните факти, като въз основа на него се е стигнало до прекратяване на наказателното производство срещу извършителя на престъпление срещу Н.. В уточненията към исковата молба, с вх. № 1689/24.01.2022 г. и вх. № 27328/21.11.2022 г., ищецът е посочил, че експертизата, изготвена от ответниците и приета от наказателния съд, е „нагласена“, както и че тройната експертиза е била изготвена само от вещото лице С., като другите две вещи лица по нея „не са постъпили правилно и добросъвестно“, съгласявайки се с нея. От така изложеното става ясно, че В. Н. визира поведение на вещите лица, попадащо в приложното поле на чл. 291 НК, доколкото даването на невярно заключение на вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта, независимо дали е съзнателно или по непредпазливост, е въздигнато в престъпление от общ характер против правосъдието. Независимо от използваните думи и изразни средства, твърденията в исковата молба и уточненията й са именно във възприетия от Апелативен съд - Варна смисъл, че заключението не отговаря на реалното положение, което означава, че е невярно, както и че е осъществен състав на престъпление по чл. 291 НК.

Третият въпрос е решен изцяло в съответствие с установената трайна практика на ВКС, цитирана и от въззивния съд и споделяна и от настоящия съдебен състав (напр.: определение № 193/28.05.2020 г. по ч. гр. д. № 1103/2020 г., ІІІ г. о., определение № 362/05.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2507/2020 г., ІV г. о., определение № 106/07.06.2022 г. по ч. гр. д. № 1634/2022 г., ІІ г. о., определение № 126/30.06.2022 г. по ч. гр. д. № 2168/2022 г., ІІ г. о.). В нея е прието, че съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само доколкото са налице процесуалните предпоставки за това. Законодателят изрично е уредил в нормата на чл. 124, ал. 5 ГПК кога е допустимо установяването на престъпно обстоятелство от гражданския съд по гражданскоправен ред. След като претенцията за ангажиране на гражданската отговорност за вреди от твърдяно престъпление е предпоставена от установяване на престъпното обстоятелство по надлежния ред, а такова не е осъществено и не са налице предпоставките, обуславящи допустимостта на произнасянето от гражданския съд, искът е недопустим.

В горния смисъл е налице и задължителна съдебна практика – ТР № 11/03.01.1967 г. по гр. д. № 125/1966 г. на ОСГК на ВС. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.

Същевременно обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,