Определение № 639 от 27.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1698/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. К. Е. срещу решение № 291/13.01.2020 г., постановено по въззивно гр. дело № 10579/2019 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната пред СГС част, решение № 143765/17.06.2019 г. по гр. дело № 49247/2018 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД (към датата на подаването на исковата молба – Държавно предприятие (ДП) „Транспортно строителство и възстановяване“), искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на касатора, извършено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ със заповед № РД-09-15/31.05.2018 г. на главния директор на ответното ДП (сега ЕАД), за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „заместник-директор” в Дирекция „Безопасност и управление на качеството“ на ответното ДП (сега ЕАД) и за осъждане на последното да заплати на жалбоподателя обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер 15 091.56 лв. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) налице ли е бизнес план, който по същество представлява анализ на изминалата отчетна година, без да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието да постигне с конкретни стойности, а именно: производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции; 2) кога започва фактическото изпълнение по договор за управление спрямо работниците и служителите на предприятието – в хипотезата на чл. 328, ал. 2 от КТ и кой е правопораждащият юридически акт; 3) кой юридически факт обуславя правото на изпълнителя по договор за управление да встъпи в длъжност, респ. – да започне да осъществява управлението, преди вписването на промяната в представителството в търговския регистър, и какви са правомощията и статутът на досегашния управител, който не е заличен по паридата на дружеството в търговския регистър; 4) доколко конкретни действия по издаване на актове на изпълнителя по договор за изпълнение (управителя, изпълнителния директор) обуславя фактическото започване на изпълнението по договора преди вписването му по партидата на търговеца в търговския регистър, в хипотезата на чл. 328, ал. 2 от КТ по отношение на работниците и служителите; 5) налице ли е приемане на бизнес план от новия управител/изпълнителен директор, когато това действие е извършено с декларация, предхождаща като дата, деня на одобряването на същия бизнес план от принципала на дружеството; 6) съществува ли приет бизнес план в преприятието, без да е одобрен по съответния ред или ратифициран от принципала на съответното предприятие; 7) какво е значението за договора за управление, за да се обоснове правото на уволнение на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, без да са приети и поставени бизнес задачата с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне както с бизнес плана, така и с други актове и документи, стоящи извън самия договор за управление; и 8) длъжен ли е управителят да разработи бизнес програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действие на договора във връзка с приетия бизнес план, и следва ли основанието по чл. 328, ал. 2 от КТ да се прилага по отношение на ръководни служители, които ръководят звена, от работата на предприятието на които, постигането на тези резултати не зависят, при условие, че няма поставена бизнес задача и няма приети конкретни финансови резултати, които да бъдат покрити. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 76/27.03.2012 г. по гр. дело № 937/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 481/13.12.2011 г. по гр. дело № 168/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите въпроси касаторът сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; същевременно в изложението се сочи практика на ВКС, за която жалбоподателят твърди, че е в пряка връзка с тези въпроси, а именно: относно втория и третия въпрос – решение № 86/23.02.2012 г. по гр. дело № 1561/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, относно шестия въпрос – решение № 230/08.06.2015 г. по гр. дело № 346/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, относно седмия въпрос – решение № 249/04.07.2013 г. по гр. дело № 1358/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 117/30.04.2015 г. по гр. дело № 5537/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и относно осмия въпрос – решение № 718/21.10.2010 г. по гр. дело № 67/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Ответното „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е приел, че законността на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 от КТ се предпоставя от проявлението на следните юридически факти: компетентен орган на работодателска власт да е прекратил трудовото правоотношение; ищецът да е бил измежду лицата, които представляват ръководство на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ; преди прекратяването на трудовото правоотношение да е бил сключен договор за управление на предприятието и да е започнало изпълнението на договора за управление, като уволнението да е извършено в 9-месечен срок от този момент. С оглед наведените от жалбоподателя-ищец доводи по делото, въззивният съд е приел, че спорът пред него се концентрира върху следните правнорелевантни обстоятелства: дали главният директор на ответното ДП е прекратил трудовия договор на ищеца в законоустановения деветмесечен срок от започване на изпълнението на договора за управление; заемал ли е ищецът ръководна длъжност по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ и дали назначеният главен директор е приел съществуващия бизнес план за 2018 г., приет с решение от 18.12.2017 г. на управителния съвет (УС) на ответното ДП. При обсъждането на първия от тези спорни между страните въпроси, СГС е установил, че на 16.05.2018 г. между министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, и Б. Д., назначен за главен директор на същата дата, е бил сключен договор за възлагане на управлението на ответното ДП, със срок на действие от 3 години, считано от датата, определена в заповедта на министъра за назначаването на главния директор, т.е. – считано от 16.05.2018 г. С процесната заповед от 31.05.2018 г., издадена от главния директор на ответното ДП, на основание чл. 328, ал. 2 от КТ трудовият договор на ищеца е бил прекратен, считано от деня, следващ връчването на заповедта на ищеца, което е било осъществено на същата дата – 31.05.2018 г., т. е. – считано от 01.06.2018 г. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя, че моментът на започване на изпълнението на договора за управление е свързан задължително с вписването на името на съответния управител в търговския регистър (извършено също на 01.06.2018 г.) както спрямо работниците и служителите, така и спрямо трети лица. В тази връзка, позовавайки се и цитирайки решение № 86/23.02.2012 г. по гр. дело № 1561/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (сочено и в изложението на касатора), СГС е изложил следните съображения: В хипотезата на чл. 328, ал. 2 от КТ правото на работодателя на едностранно прекратяване на трудовите договори със служителите от ръководството на предприятието следва да бъде упражнено в 9-месечен срок от започване на изпълнението по договора за управление. Договорът е предпоставка за изпълнение на възложените функции от страна на новия главен директор на дружеството. Напълно възможно е това изпълнение фактически да започне преди датата на вписване на подлежащото на вписване обстоятелство в търговския регистър – относно новоизбрания представляващ дружеството. Дейността на стопанския субект, чийто законен представител е променен, продължава да се осъществява и не се прекъсва поради факта, че липсва вписване на промяната в това обстоятелство по надлежния ред в регистъра. Процесът на извършване на предмета на дейност от търговеца не е обусловен от вписванията по партидата му в търговския регистър. Той изисква вземането постоянно на управленски решения в оперативен порядък и налага реално осъществяване на функции по ръководство на дружеството непрекъснато във времето. Затова няма пречка изпълнителят по договора да встъпи в длъжност като започне да извършва управление, преди вписването на промяната в представителството в търговския регистър. Изхождайки от тези съображения, възприети в така цитираната практика на ВКС, въззивният съд е установил, че в настоящия случай, още на 21.05.2018 г. – преди прекратяването на трудовия договор на ищеца на 01.06.2018 г., Б. Д. фактически е започнал изпълнението по договора за управление, като с изрична декларация е декларирал, че в качеството си на главен директор на ответното ДП и член на УС на същото, приема съществуващия бизнес план за 2018 г. и е заявил, че ще се придържа към показателите, залегнали в този бизнес план. Наред с това, главният директор е издал и заповед № РД-08-64/29.05.2018 г., с която е разпоредил на директорите на дирекции и ръководителите на отдели или посочени от тях лица да му докладват за изпълнението от тях и техните звена на бизнес плана от началото на 2018 г., както и за предстоящите пред тях задачи във връзка с изпълнението на бизнес плана. При така установеното, в обобщение въззивният съд е приел, че процесното трудово правоотношение с ищеца е прекратено от компетентен орган, притежаващ работодателска власт, и в законоустановения преклузивен 9-месечен срок. С горните съображения и изводи на въззивния съд и с цитираното в тях решение № 86/23.02.2012 г. по гр. дело № 1561/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, касаторът свързва втория, третия и четвъртия от въпросите си в изложението към касационната жалба. Тези въпроси обаче (с изключение на втората част от третия въпрос) не са материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а са фактически въпроси, поради което и не съставляват основания за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Именно поради това, че както юридическите факти – действия и актове чрез които започва изпълнението на договора за изпълнение (визирани във втория и четвъртия въпрос), така и юридическите факти – причини за неговото изпълнение преди вписването в търговския регистър на управителя като представител (визирани във втория и третия въпрос) могат да са най-различни във всеки конкретен случай, на тези фактически въпроси не би могъл да бъде даден и еднозначен отговор в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Що се отнася до втората част от третия въпрос: „…какви са правомощията и статутът на досегашния управител, който не е заличен по паридата на дружеството в търговския регистър“, такъв материалноправен въпрос не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно решение, а и той е без никакво значение за изхода на правния спор по настоящото дело, поради което и този въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въззивният съд е приел също, че ищецът е заемал ръководна длъжност по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, като в мотивите към обжалваното решение са изложени подробни съображения и в тази насока, но във връзка с тях касаторът не е формулирал правен въпрос в изложението си. СГС е разрешил и третия спорен пред него въпрос между страните – дали назначеният главен директор е приел съществуващия бизнес план за 2018 г., приет с решение от 18.12.2017 г. на управителния съвет (УС) на ответното ДП, като в тази връзка съдът е изложил също подробни съображения: На първо място, също позовавайки се и цитирайки практиката на ВКС (решение № 76/27.03.2012 г. по гр. дело № 937/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 481/13.12.2011 г. по гр. дело № 168/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 261/30.10.2017 г. по гр. дело № 593/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 230/08.06.2015 г. по гр. дело № 346/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 249/04.07.2013 г. по гр. дело № 1358/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, също сочени и в изложението на касатора) съдът е приел следното: Няма пречка да се ползва бизнес план на предходния управител, както и да бъдат поставени същите или изцяло нови задачи в сравнение с тези на досегашния управител, които да се изпълняват в бъдеще. Тази стопанска цел и конкретните бизнес задачи могат да бъдат възложени както с новия договор за управление на предприятието, така и с други документи, стоящи извън него и съставени преди или след сключването на самия договор. Същественото е при възлагане на управлението да се преследва определена стопанска цел, за чието изпълнение е предоставена възможност на управителя да сформира нов управленски екип в деветмесечен срок. В този смисъл, за да бъдат упражнени правата по чл. 328, ал. 2 КТ, при сключването на нов договор за управление е достатъчно да има икономически (бизнес) план в предприятието, независимо дали преди или след възлагане на управлението са поставени за изпълнение същите или изцяло нови задачи, в сравнение с тези на предходния управител. Не е налице пречка да се ползва бизнес план на предходен управител, когато този бизнес план изрично бъде приет от новия управител. На следващо място, от доказателствата по делото въззивният съд е установил, че в случая новият главен директор Б. Д. изрично е приел (с посочената и по-горе изрична декларация от 21.05.2018 г.) съществуващия бизнес план за 2018 г. на ответното ДП, приет с решението на УС от 18.12.2017 г. и одобрен със заповед № ПД-123/28.05.2018 г. на заместик-министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, като Д. е заявил, че ще се придържа към показателите, залегнали в този бизнес-план. В подкрепа на този свой извод съдът отново е посочил и издадената от Д. заповед от 29.05.2018 г., с която той е разпоредил на директорите на дирекции и ръководителите на отдели или посочени от тях лица да му докладват за изпълнението от тях и техните звена на бизнес плана от началото на 2018 г., както и за предстоящите пред тях задачи във връзка с изпълнението на бизнес плана. На следващо място, СГС е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателя, че подписаната от главния директор изрична декларация от 21.05.2018 г. била съставена за целите на съдебното производство, като същата била антидатирана, без достоверна дата. Съдът е приел, че тези твърдения на ищеца се опровергават от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, от което се установява, че входящият номер на оспорената декларация от 21.05.2018 г. е създаден чрез автоматично генериран номер от електронната деловодна система на ответника на дата 21.05.2018 г. в 11:21 ч. Видно от така изложените съображения в мотивите към обжалваното решение (а и както сам касаторът сочи), въззивният съд не е обсъждал съдържанието на съществуващия бизнес план за 2018 г., тъй като спорен между страните пред въззивната инстанция е бил въпросът, не за неговото съдържание, а дали е бил изрично приет от новия главен директор. Първият и последните два материалноправни въпроса в изложението на жалбоподателя са изцяло свързани и изхождат от анализа на съдържанието на бизнес плана, направен от страна на самия касатор, какъвто анализ въззивният съд нито е извършил, нито е следвало да извършва. При това положение, тези три материалноправни въпроса не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което също не съставляват основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Същото се отнася и до останалите два материалноправни въпроса (петият и шестият в изложението), свързани с одобряването на бизнес плана, което обстоятелство също не е било спорно между страните във въззивното производство, а и е прието за установено от съда (бизнес планът е бил одобрен от заместник-министъра, докато шестият въпрос изхожда от хипотеза, при която липсва одобряване). Що се отнася до момента на одобряването, визиран в петия въпрос, този момент е ирелевантен за законосъобразността на уволнението на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 256/07.11.2019 г. по гр. дело № 944/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение