Определение № 50563 от 28.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2140/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Т. Ф., С. Д. Б. и И. Д. Т., представлявани от адв. П. К., срещу решение № 144 от 17.06.2021г. по в.т.д. № 138/2021г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260005 от 21.01.2021г. по т.. № 162/2019г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите против ЗК „Лев Инс“ Ад частични искове за разликата над 50 000 лева до 130 000 лева, представляващи претендирано от всеки от тях обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща им Т. Ф., причинена вследствие настъпило на 25.02.2019г. ПТП.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд е отчел съпричиняване на основание чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП, каквото нито е въвеждано, нито е поддържано от ответника, и без да е доказана причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилото ПТП. Излагат и съображения за неправилност на извода на въззивния съд относно приетия размер на съпричиняването от страна на пострадалия. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Релевират и наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2, и т.3 ГПК като сочат следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.19 на ТР № 2/2001г. на ЖСГК, решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, IV г.о., определение № 1006 от 15.10.2010г. по гр.д.№ 619/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 11 от 21.04.1994г. по адм.д. № 4900/1993г. на III г.о., решение № 87 от 04.09.1958г. по гр.д. № 55/58г. на ОСГК.

2. Може ли въззивният съд да пререшава въпрос, който не е поставен с въззивната жалба на въззивника, респ. с насрещна въззивна жалба на въззиваемата страна, в разрез с установеното диспозитивно начало на гражданския процес и уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с решение № 147 от 05.12.2017г. по т.д. № 60341/2016г. на ВКС, I г.о.

3. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта? Сочат противоречие с решение № 147 от 05.12.2017г. по т.д. № 60341/2016г. на ВКС, I г.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о.

4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици? Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /в случая попътно, а не срещуположно движение/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, в което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем? Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 6 от 03.02.2017г. по гр.д. № 53091/2015г. на III г.о., решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на II т.о., решение № 154 от 31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 97 от 10.02.1968г. по н.д. № 1359/1967г. на ВС, III н.о., решение № 322 от 28.02.1973г. по н.. № 234/1973г. на ВС, III н.о., решение № 407/97г. по н.д. № 365/1987г. на ВС, решение № 260/83г. по н.д. № 216/1983г. на ВС.

5. За да се приеме съпричиняване на основание чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП трябва ли да е доказано, че срещуположното движение на пешеходец ще му даде възможност да реагира и да се предпази или е достатъчен фактът на присъствието му на траекторията на движение на увреждащия автомобил? Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че при различно движение на пешеходеца ПТП може да бъде предотвратено от когото и да е от двамата участници? Касаторите поддържат, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

6. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението? Позовават се на противоречие с решение № 154 от 31.10.2011г. по т.д. № 977/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. и решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, II т.о.

7. За да се приеме за съпричиняващо едно поведение, следва ли същото да е в нарушение на установени нормативни правила – тъй като няма забрана за човек, употребил алкохол, да се движи по улиците на населено място и да се прибере като пешеходец, може ли на пострадалия да се вмени като противоправно и съпричиняващо поведение движение по улиците след употреба на алкохол? Ако отговорът е положителен, трябва ли да се докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на пряка причинна връзка между алкохолното повлияване и настъпилите вреди – дали точно поведението в резултат на алкохолното повлияване е в пряка причинна връзка с настъпването на вредите? Касаторите твърдят, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът ЗК „Лев Инс” АД, представляван от адв. Н. М., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е намерил за доказано кумулативното наличие на изискуемите от закона предпоставки за основателност на предявените искове по чл.432 ГПК. Приел е за установено от заключението на вещото лице по автотехническата експертиза, че причината за настъпване на ПТП е поведението на водача Г. Р., която е допуснала нарушение на чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП – не е контролирала непрекъснато управлявания автомобил и не е реагирала на появилата се опасност – пешеходци върху пътното платно – чрез намаляване на скоростта и спиране или чрез отклоняване на автомобила наляво, като е имала възможност да възприеме опасността, да реагира адекватно и своевременно и да избегне ПТП.

Въззивният съд е приел също, че ищците С. Б. и И. Т. са легитимирани да получат застрахователно обезщетение, тъй като по делото е безспорно установено, че заедно с пострадалия са били едно семейство, независимо, че той не е бил женен за майка им. Посочил е, че пострадалият е полагал за тях грижи като за свои деца и през целия си живот са поддържали помежду си отношения като между баща и деца, живели са заедно в едно домакинство дори след като те са създали свои семейства, споделяли са общо ежедневие. Намерил е за доказано, че смъртта на Т. Ф. е възприета от ищците като трагична загуба и е засегнала неимуществената им сфера. Преценил е като неоснователно и оплакването на ответника по отношение на размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение – 100 000 лв., като е намерил, че този размер отговаря на критериите за справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване на претърпени от ищците болки и страдания от смъртта на техния баща, икономическата конюнктура в страната, израз на която са и лимитите на застрахователните обезщетения, и при следване на принципа, че обезщетението следва да служи единствено за репариране на причинените вреди, а не да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалия. Посочил е, че не е доказано претърпените от ищците вреди да са по-високи и с по-голяма интензивност от тези, търпени от най-близките при сходни случаи на трагична загуба на любим човек. Изтъкнал е, че ищцата В. Ф. е била на 60 г. към датата на инцидента и от дълги години живеела в друго населено място, като поддържала обичайните за тази родствена връзка отношения, а ищецът И. Т. също от 11 г. не живеел в едно домакинство с пострадалия. Заключил е, че всички ищци са зрели хора със собствени семейства и собствен живот, независими от починалия им баща, като по-скоро житейски нормална е обратната зависимост, доколкото пострадалият е бил в напреднала възраст.

Въззивният съд е намерил за неоснователна тезата на ищците за липса на принос от страна на пострадалия за настъпването на процесното ПТП. Приел е за доказано по несъмнен начин от заключението на вещото лице, че пострадалият Ф. е нарушил разпоредбата на чл.113 ал.1 т.1 ЗДвП, като при пресичане на платното за движение не е преминал по никоя от наличните в близост пешеходни пътеки и очевидно, преди да навлезе на платното за движение, не се е съобразил с приближаващото пътно превозно средство. Посочил е, че ако същият се беше огледал, той би забелязал управлявания от делинквента автомобил, който се е движил с включени фарове. Добавил е, че с оглед състоянието на алкохолно опиянение, в което се е намирал, той сам се е поставил в опасност, като е намалил способността си за възприемане на реалната обстановка и за адекватна реакция. Относно процента на съпричиняване въззивният съд е изложил съображения, че той не може да бъде определен в размер, по-нисък от този на делинквента, защото всеки един от тях в равна степен е могъл да предотврати настъпването на ПТП, ако не беше допуснал съответното нарушение на ЗДвП, поради което е достигнал до извод за принос от страна на всеки от участниците в размер на 50%.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.

Поставеният от касаторите първи процесуалноправен въпрос по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Независимо от това, следва да се посочи, че в съответствие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и доводите и твърденията на страните и въз основа на тях е формирал собствени мотиви по предявените искове.

Вторият процесуалноправен въпрос е предпоставен от твърдението, че въззивният съд е пререшил въпрос, който не бил поставен с въззивната и насрещната въззивна жалба. Така поставен, въпросът не е съответства на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд, който в решението си се е произнесъл съобразно очертаните с въззивната жалба и насрещната въззивна жалба спорни въпроси, в това число за наличието на съпричиняване на настъпилото ПТП от страна на пострадалия пешеходец. В изложението си касаторите се позовават на допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради прието нарушение от страна на пострадалия на разпоредбата на чл.113 ЗДвП, каквото възражение не е въвеждано от ответника. Действително, при преценката за наличието на съпричиняване въззивният съд се е позовал на посочената разпоредба, но решаващият му извод за доказан принос от страна на пострадалия пешеходец е обоснован с приетото за установено обстоятелство, че при удара същият се е намирал на платното за движение, като преди да навлезе на него не се е съобразил с приближаващото пътно превозно средство, в какъвто смисъл /движение по пътното платно в нарушение на правилата, предвидени в закона/ е направеното от ответника възражение за съпричиняване.

Останалите въпроси са свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия и определянето на размера на съпричиняването. Тези въпроси са релевантни за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е допринесло за него. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд относно наличието на съпричиняване и възприетия процент на същото, във връзка с които са поставени трети, четвърти, пети и шести въпроси, представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Седмият въпрос се отнася до изложените от въззивния съд допълнителни съображения – че с оглед състоянието на алкохолно опиянение, в което се е намирал пострадалият, той сам се е поставил в опасност, като е намалил способността си за възприемане на реалната обстановка и за адекватна реакция. Доколкото тези съображения не се явяват самостоятелно обуславящи извода за наличие на съпричиняване, въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касаторите само формално са се позовали, без да я обосноват, на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а наличието на постоянна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

С оглед изхода на делото на касаторите не следва да се присъждат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение