Определение № 4209 от 18.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4220/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ямбадула“ ООД, представлявано от адвокат П., против решение № 155 от 27.06.2025 г. по в.гр.д. № 457/2024 г. на Апелативен съд- Велико Търново, с което, след като е отменено решение № 399 от 27.07.2023 г. по гр.д. № 433/2022г. по описа на Окръжен съд- Велико Търново, е постановено ново, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България искове за заплащане на сумите от 26 000 лева - част от обезщетение за претърпяна вреда - изразяваща се в загуба, представляваща стойността на иззети и невърнати движими вещи по протокол за изземване от 04.05.2018 година по досъдебно производство № 222/2018 година на РУ на МВР- Павликени, твърдяно да възлиза общо на 74 304.36 лева и 1 000 лева - част от обезщетение за претърпяна вреда - изразяваща се в пропусната полза - нереализирана печалба от продажба на иззетата стока по същия протокол, твърдяно да възлиза общо на 26 749.44 лева.

Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно. Поддържа, че решението не е съобразено с практиката на ВКС по тълкуването на нормите на чл.111-чл.113 НПК, както и че решението е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касация поради очевидна неправилност и поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и такива, които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Посочва следните въпроси като правни:

1. Допустимо ли е органите на досъдебното производство/прокурорът да изяснява, приема и обсъжда/взема становище по въпроса за собствеността на иззетите вещи при прекратяване на досъдебното производство поради липса на извършено престъпление?

2. Следва ли в постановлението за прекратяване на досъдебното производство поради липса на извършено престъпление, при произнасянето относно иззетите веществени доказателства, прокурорът изрично да посочи кои са правоимащите лица, на които следва да се върнат?

3. Следва ли органите на досъдебното производство/прокурорът да извършва активни последващи процесуални действия след влизане в сила на постановлението за прекратяване на досъдебното производство за връщане на иззетите веществени доказателства на правоимащите лица с оглед изготвянето на разписка /приемо - предавателен протокол за получаването им?

Касаторът поддържа, че по посочените въпроси решението на АС-Велико Търново противоречи на решение № 136 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 501 / 2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 70 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 2401 / 2020 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 137 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 2957 / 2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., ТР №2/2014 по т.д. №2/2014 на ОСНК на ВКС.

Ответникът по касация Прокуратура на РБ депозира отговор на касационната жалба, с който заявява, че решението на АС- Велико Търново е правилно и законосъобразно. Поддържа, че поставените въпроси от касатора не са решени в противоречие с практиката на ВКС и решението не е очевидно неправилно.

Третото лице- помагач на ответника- „Теос груп БГ“ ЕООД не взема становище по касационата жалба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, въззивният състав е посочил, че ищецът търси обезщетение за имуществени вреди, претърпени от противоправно поведение на наблюдащите прокурори от РП -Павликени и РП - Свищов, което се изразявало в нарушение на нормата на чл.111, ал.2 от НПК, като след края на досъдебното производство не са върнали иззети вещи на "Ямбадула" ООД, от чиято фактическа власт са отнели същите и на нормата на чл. 113 НПК, като при наличието на редовно сезиране за претенции за собственост от страна на две различни търговски дружества, следвало да се постанови вещите да се задържат до приключване на спора за собственост между тези дружества, а вместо това е постановено връщане на друго дружество и така е разрешен директно спорът за собственост от самата Прокуратура. Решаващият състав е посочил, че с прекратителното постановление по воденото досъдебно производство прокурорът бил разпоредил вещите да се върнат на правоимащите лица, без да бъде посочено кои са те. Разпоредено било и да бъде съставена разписка, която да бъде подписана. Съдът е посочил, че от материалите по прекратеното ДП и прокурорска преписка се установявало, че такава разписка за връщане на вещите на правоимащи лица не е изготвяна. Съдът е посочил още, че с определение № 90 от 01.06.2018 г., постановено по ч.н.д. № 176 по описа за 2018 г., РС – Павликени е потвърдил на основание чл. 111, ал.3 от НПК, по жалба на „Ямбадула” ООД, постановлението от 11.05.2018 г. на прокурор при РП – Павликени по ДП № 222/2018 г., в обжалваната му част, касаеща отказ да се разпореди на разследващия орган да отпечата обекти, представляващи магазин и склад и да бъдат върнати веществените доказателства, като законосъобразно, поради това, че по отношение на приобщените вещи са заявени претенции и от друго лице, освен от „Ямбадула” ООД и при наличие на спор за правото на собственост по отношение на приобщените веществени доказателства, който подлежи на разглеждане по гражданскоправен ред, същите следвало да се пазят докато решението на гражданския съд влезе в сила. С протокол за отговорно пазене от 20.06.2018 г., иззетите веществени доказателства на 04.05.2018 г. по ДП № 222/2018 г. по описа на РУ Павликени били предадени за пазене на К. К. / в лично качество като физическо лице, а не пълномощник на управителя на „Теос груп БГ“ ЕООД/ в нов обект, където по-рано били преместени. С постановление от 29.10.2018 г. на ОП – Велико Търново, по жалба на Ю. М., управител на „Ямбадула” ООД, било отменено постановлението от 17.08.2018 г., с което бил предоставен достъп на К. К., като пълномощник на Г. А., управител на „Теос груп БГ” ЕООД до иззетите му вещи, вкл. и чрез предоставяне на ключове за помещенията, в които са били, както и да бъде предоставена възможност на дружеството да се разпорежда с тях, съгласно предмета на дейност и е отведен прокурора към РП – Павликени. Съдът е приел, че последно валидно действие в хода на досъдебното производство преди прекратяването му, бил съставеният протокол за отговорно пазене от 20.06.2018 г., с който иззетите веществени доказателства на 04.05.2018 г. са предадени за пазене на К. К. в нов обект, където по-рано са преместени. След предаването им за отговорно пазене на К. К., липсвала съставена разписка за връщането им на „Теос груп БГ” ЕООД, вкл. след прекратяване на досъдебното производство. Съдът е посочил още, че видно и от съставения протокол за претърсване и изземване от 04.05.2018 г., приложен към исковата молба, вещите били иззети от Ю. Е. М., която била собственик на претърсвания обект и наемодател на „Ямбадула“ ЕООД, а не от „Ямбадула“ ЕООД, което дружество тя представлявала, поради което и РП, при водене на образуваното ДП, била посочвала, при отправяне на исканията по чл. 111 НПК, както от „Ямбадула“ ЕООД, така и от „Теос груп БГ“ ЕООД, че е налице спор за собственост върху иззетите вещи. В обясненията си Ю. М., в чийто обект било направено претърсването и изземването, била посочило, че същите са собственост на „Ямбадула“, тогава - ООД, в което тя е била един от съдружниците и управители. Изложеното мотивирало въззивния състав да приеме, че не са доказани твърденията на ищцовото търговско дружество за противоправността на деянията на длъжностните лица на Прокуратурата при изземване, получаване и невръщане на иззети веществени доказателства. Постановлението за прекратяване на наказателното производство не съдържало изрично произнасяне по въпроса кому следва да се върнат веществените доказателства, като формулировката била обща – на правоимащите лица. Съгласно действащия към този момент процесуален закон, ако вещите, иззети като веществени доказателства били налични към момента на приключване на наказателното производство, същите следвало да бъдат върнати на лицето, от което са отнети, което следвало да бъде постановено с крайния акт – постановлението за окончателното прекратяване на наказателното производство, освен ако бил възникнал спор относно имуществени права, които били свързани с упражняването на фактическа власт върху вещите, съгласно чл. 113 НПК, ТР №2/2014 по т.д. №2/2014 на ОСНК на ВКС, в който случай вещите подлежали на връщане след разрешаване на спора от гражданския съд. С ТР №2/2014 по т.д. №2/2014 на ОСНК на ВКС било прието, че за възникването на правен спор е определящо самото му обективиране и констатирането на последното от съответния орган - служебно или по инициатива на спорещите. В случая, от данните по прокурорската преписка по делото, се установявала констатацията на прокурора за възникнал спор между две търговски дружества относно права върху иззетите предмети като веществени доказателства, но нямало данни този спор да е бил решен по допустим по реда на ГПК начин, както и не се доказвало твърдението на ищеца, че вещите са върнати по реда на НПК на „Теос Груп БГ“ ЕООД. Според съдебният състав твърдените като противоправни деяния не били засегнали гражданско право на ищеца: търговското дружество не било лице, от което бил иззет предмет като веществено доказателство, като след прекратяване на воденото досъдебно производство не било отправяно искане за връщане на иззети предмети като веществени доказателства, а при поискването им в хода на разследването, било констатирано, че се касае за спор за собственост, поради претенции и на друго лице, и същите не следвало да бъдат върнати, като отказът е преминал през съдебен контрол, поради което и не са нарушени разпоредбите на чл. 111, ал.2 и чл. 113 НПК. Съдът е посочил още, че ищецът не би доказал и реално претърпени вреди от твърдяния деликт.

При така установеното въззивната инстанция приела окончателен извод,че предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Поради несъвпадане с изводите на първоинстанционния съд решението му е отменено, като съдът постановил друго, с което предявените искове са отхвърлени.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Поставените в изложението към касационната жалба въпроси, не са обуславящи изводите на въззивния съд, поради което нямат характер на правни въпроси, съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правният въпрос следва да бъде изведен от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Решаващите изводи на съда са били, че ответникът, след приключване на досъдебното производство е констатирал, че е налице спор за материално право по отношение на приобщените към делото веществени доказателства и затова е разпоредил връщането на доказателствата на правоимащите лица, без да посочи кои са те, за което да се подпише впоследствие разписка. Съдът е приел, че по делото няма твърдения и данни за приключил спор за материално право между лицата, претендиращи да са собственици на веществените доказателства, приобщени към досъдебното производство, т.е. не се установява ищецът да има право тези вещи да му бъдат върнати, не се установява вещите да са върнати на някого и следователно няма нарушение на разпоредбите на чл.111-113 НПК от страна на ответника, както и е приел,че ищецът не доказва претърпени вреди. При така възприетите изводи по съществото на спора поставените от касатора въпроси в изложението към касационната жалба нямат обуславящо значение за въззивното решение, тъй като съдът е постановил мотиви за отхвърляне на иска и поради недоказаност на претърпени от ищеца имуществени вреди. На следващо място, въпросите са поставени при предпоставки, които въззивният съд не е приел за установени по делото. Съдът е приел, че по делото не се установява ответникът да е взел становище по спора за материално право, нито да е върнал вещите на някоя от спорещите страни, при каквито условия е формулиран първия от поставените в изложението въпроси. Независимо от това и за пълнота следва да се посочи, че е константна практиката на ВКС по тълкуване на разпоредбата на чл.113 НПК и възможността за присъждане на обезщетение за вреди от неправомерни действия на прокуратурата при произнасяне по отношение на веществените доказателства. Няма спор, че прокурорът, който упражнява функции по ръководство и контрол в досъдебното производство има компетентността да решава всички възникнали въпроси относно веществените доказателства, приобщени към делото, включително тяхното съхранение и връщане. Отказът на прокурора да постанови връщане на веществените доказателства подлежи на обжалване пред съда. В случай, че възникне спор за право относно имуществени права, свързано с упражняването на фактическа власт върху вещите- веществени доказателства, вещта, иззета като веществено доказателство, се пази докато решението на гражданския съд влезе в сила. Изрично е разяснено с решение № 137/2019г. по гр.д. № 2957 /2017 г. на ІІІ г.о. на ВКС, че обезщетение за увреждане от невърнати след прекратяване на наказателното производство веществени доказателства, когато те подлежат на връщане на правоимащите, от които са отнети, в случаите на спор за право, се дължи и задължението на прокуратурата става изискуемо от датата, на която решението на гражданския съд по спора за право влезе в сила. Изцяло съобразено с посочената практика на ВКС е разрешението, прието от въззивния съд по поставените въпроси в изложението към касационната жалба и по същество, с приемането на извод, че прокурорът следва да се произнесе по връщането на веществените доказателства, че той няма правомощие и не се установява да е разрешил спор за материално право и че първо следва да се разреши спорът за материално право между претендиращите собственост върху веществените доказателства лица и след това да се разсъждава претърпял ли е ищецът вреди от отказа на ответника да му върне вещите.

На следващо място като основание за недопускане на решението до касация следва да се посочи обстоятелството, че липсва противоречие между цитираната от касатора практика на ВКС и обжалваното решение. В посочените от касатора решения безпотиворечиво се застъпва становището, че при спор за материално право връщането на веществените доказателства следва разрешаването на спора, в който смисъл е възприетото и по настоящото дело.

Касаторът се е позовал и на основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Същото е е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава обосновка не е направена от касатора. От друга страна практиката на ВКС по отношение на тълкуването на разпоредбите на чл.49 ЗЗД вр. чл.111-113 НПК е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37 от Закона за правната помощ касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС в размер на 100 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.