Определение № 109 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 571/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. Е. М., чрез адв. В. Т., против определение № 265445/02.12.2020 г., постановено по в. ч. гр. д. № 12291/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от открито съдебно заседание, проведено на 14.09.2020 г. по гр. д. № 53857/2019г. на Софийски районен съд, с което производството по делото е прекратено като недопустимо, поради липса на правен интерес. В частната жалба се съдържат доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове. Жалбоподателката се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата Софийски университет „Св. Климент Охридски“, в които се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Производството пред Софийски районен съд е образувано по искове на В. Е. М. срещу Софийски университет „Св. Климент Охридски“, за признаване за незаконно и отмяна на уволнение, извършено със заповед № РД 25-10/12.09.2019 г. на работодателя Софийски университет „Св. Климент Охридски“, връчена й на 13.09.2019 г. и присъждане на обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 КТ. С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за недопустимост на производството поради липса на правен интерес от завеждане на исковете, тъй като с последваща заповед № РД 25-11/18.09.2019 г. на работодателя, за която ищцата е уведомена преди завеждане на процесните искове, заповед № РД 25-10/12.09.2019 г. за уволнението й е отменена. За установяване на датата на връчване на втората заповед са събрани гласни доказателства - показанията на свидетелите Д. К. К. – бивш служител на ответника и С. С. П. – лице, което живее с ищцата на съпружески начала. От показанията на свидетелката К. е установено, че през месец септември 2019 г. е била служител на ответника, на длъжност „Човешки ресурси“. На 19.09.2019 г. и била предоставена заповедта за отмяна на дисциплинарното уволнение на ищцата. На същата дата свидетелката провела с ищцата телефонен разговор, като я уведомила, че уволнението й е отменено и трябва да се яви на работа. От показанията на свидетеля П. е установено, че на 18-ти септември 2019 г. ищцата провела телефонен разговор, целият разговор чул доколкото можел да чуе В. какво отговаряла. Не бил включен микрофон. Говорили, че тя трябва да отиде и си вземе трудовата книжка и за срещата й с ректора, като не била за уведомявана обективно че уволнението й е отменено. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелката К. и е приел, че ищцата е узнала за заповедта, с която уволнението е отменено преди датата на предявяване на исковете - 20.09.2019 г. и производството е недопустимо поради липса на интерес от предявяване на искове. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля П., като е изложил, че са в противоречие с показанията на незаинтересованата свидетелка К. и останалите доказателства по делото, показанията не почиват на достатъчно конкретни факти възприети пряко и непосредствено от свидетеля, доколкото се резултат на дочути откъслечни реплики от телефонен разговор само от страната на ищцата, като свидетелят не е възприел репликите на насрещната страна. Обжалваното въззивно определение е валидно и допустимо; не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Становището на жалбоподателката за очевидна неправилност на въззивното определение е несъстоятелно и е налице отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се посочи, че основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателката поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спора, като изложи мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, както и служебно да провери правилността на прекратително определение?“, 2. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по фактическите обстоятелствата така, както са заявени от страните?“, 3. „Допуска ли уредбата на Кодекса на труда възможност за връчване на заповед за отмяна на дисциплинарно наказание по телефон?“ и 4. „Следва ли заповед за отмяна на уволнение и възстановяване на работа да съдържа ясна воля на работодателя за отмяна на незаконното уволнение и възстановяване на трудовото правоотношение?“. Сочи, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 63 от 24.06.2020 г. по гр. д. № 2763/2019 г. на ВКС, I г. о. и Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, вторият в противоречие с решение № 234 от 30.01.2019 г. по т. д. № 711/2018 г. на ВКС, I т. о., четвъртият в противоречие с решение № 935 от 28.12.2009 г. по гр. д. № 3558/2008 г. на ВКС, III г. о., а третият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от жалбоподателката въпроси. Първият въпрос отговаря на общото основание, но не е решен от въззивния съд в противоречие с ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС, а в съответствие с него. Въззивният съд служебно е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил доказателствата, събрани от първата инстанция, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството. Вторият въпрос е общо теоретично зададен, същият не е бил предмет на разглеждане във въззивното определение и по него не се разкрива общото основание за допускане на касационното обжалване. Предвид изложеното по вторият въпрос не следва да се разглежда наличието на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос е обусловил решаващите изводи на съда за недопустимост на иска за отмяна на уволнението, но по него не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателката не се е аргументирала защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и от значение за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателката не е посочила съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи, че по въпроса за начина на съобщаване на заповедта за оттегляне на уволнителното изявление по чл. 344, ал. 2 КТ еднозначно в теорията, а и в практиката на ВКС, се приема /например решение № 303 от 07.10.2013 г. по гр. д. № 3715/2013 г. на ВКС, IV г. о./ че: За приложението на чл. 344, ал. 2 КТ е достатъчно работникът да е уведомен за съдържанието на изявлението на работодателя, с което се оттегля предходно волеизявление за прекратяване на трудово правоотношение. Фактическо връчване на документа, обективиращ това волеизявление, не е необходимо, този факт е без значение за добросъвестността на работника/служителя. От момента на получаване на съобщението, което съдържа уведомление за оттеглянето на уволнителното волеизявление на работодателя, за работника/служителя няма правен интерес да оспорва това уволнение пред съд. Без значение е дали уведомлението е направено от нарочно овластено от работодателя лице. От значение е дали работодателят действително е направил такова волеизявление преди внасяне на исковата молба в съда и дали работникът е получил съобщение за него. Изискване за форма може да се постави по отношение на изявлението, с което работодателят оттегля издадената преди това от него писмена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. По отношение на съобщението, с което това оттегляне се довежда до знанието на работника, не могат да се поставят никакви изисквания за форма. То може да се установява с всички доказателствени средства и не е задължително да бъде обективирано в подписан документ. За правния интерес на работника да оспори уволнението пред съд е релевантен моментът на получаване на съобщението, а не моментът на връчването на писмения документ, с който се отменя заповедта за уволнение. Обжалваното определение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика, която се споделя и от настоящият съдебен състав. Четвъртият въпрос, също като втория, не е бил разглеждан в обжалваното определение и следователно по него не следва да се да се разглежда наличието на поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Предвид изложеното не е налице основания за допускане на касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение