Определение № 12 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2781/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на П. М. Х. от [населено място] и на Н. И. З. от [населено място] срещу въззивно решение № 90 от 12.03.2020г., постановено по в.гр.д.№ 400/2019г на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С решение № 70 от 28.07.2017г. по гр.д. № 155/2017г. на Брезнишкия районен съд, по предявени от Е. И. Н. против П. М. Х. и Н. И. З. искове с правна квалификация чл.108 ЗС, е признато за установено, че ищцата е собственик на 1/2 ид.част от подробно описаните в решението осем земеделски имота /ниви/, находящи се в землището на [населено място], като претенциите за разликата над 1/2 ид.част и за предаване владението върху имотите са отхвърлени. С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и вместо него е признал за установено, че ищцата е собственик и на останалата 1/2 ид.част от имотите на основание давностно владение и е осъдил ответниците да ѝ предадат владението върху тях на основание чл.108 ЗС. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесните имоти е възстановено с решение № 44 от 08.09.1998г. на ОСЗ гр. Брезник на наследниците на И. С. Г.. Същият е починал 21.10.1961г. и е оставил за свои наследници по закон Е. И. Н. - дъщеря и М. Х. Г. – преживяла съпруга, с която е бил в брак от 29.01.1943г. Имотите са придобити от наследодателя преди брака му с М. Г. и са били негова индивидуална собственост. Към момента на реституцията кръгът на наследниците по закон на И. С. Г. е включвал ищцата и М. П. Х. – наследник на преживялата съпруга, чийто наследник е ответникът П. М. Х., който през 2015г. е сключил с ответника Н. И. З. договор за предоставяне на процесните имоти под аренда със срок 10 години. След възстановяване на собствеността върху имотите, между ищцата и М. П. Х. е постигнато неформално споразумение всеки да получи имотите на своя наследодател с цел привеждане на правното положение на имотите с действителното фактическо състояние. С оглед на тази уговорка в периода 1997г. – 2015г. ищцата е отдавала имотите под наем и аренда на различни лица, като е получавала цялата цена, без някой от наследниците на М. Г. да е предявял някакви претенции. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че от момента на постигнатото съгласие между наследниците на общия наследодател осъществяваното от ищцата държане на принадлежащите на наследниците на преживялата му съпруга идеални части се е превърнало във владение, което е продължило явно и спокойно в продължение на повече от десет години, поради което фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС е осъществен и същата е придобила тези части по давност. Тъй като понастоящем имотите се намират във владение/държане на ответниците, ревандикационният иск е уважен изцяло. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към двете жалби касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Допустимо ли е пред въззивната инстанция изменение на предявените обективно съединени искове, представляващо по своята характеристика предявяване на нови искове, и следва ли да се дава нов срок за отговор при изменение на правното основание на първоначално предявения иск; 2. Трябва ли съсоб-ственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част върху наследствен имот, да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, отблъскващи владението на сънаследниците и установяващи своене, чрез които е обективирано спрямо съсобствениците намерението му да владее техните идеални части за себе си; 3. С какви действия се обективира промяната на намерението на сънаследника не да държи, а вече да владее имота; 4. Какво трябва да бъде даденото от съсобствениците съгласие за разпределение за индивидуално ползване на съсобствените им имоти, годно да постави началото на теченето на давността и 5.Дали отдаването от един от съсобствениците на целия съсобствен имот под наем или аренда представлява категорично доказателство за явно и несъмнено намерение на този съсобственик за придобиване частите на другите съсобственици по давност. Ответникът по жалбите Е. И. Н. е подала писмени отговори, в които е изразила становища, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касаторите и не кореспондира на данните по делото, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Липсва противоречие по този въпрос и с т.9 на ТР № 1/2000г. и т.2В на ТР № 4/2014г. на ОСГК на ВКС. От посоченото в мотивите на въззивното решение, че с молба от вх.№ 6736/30.11.2017г., подадена в предходно развилото се въззивно производство по гр.д.№ 616/2017г. на ОС – Перник, ищцата в първоинстанционното производство е уточнила, че не поддържа въведеното с първоначалната искова молба твърдение, че е изключителен собственик на процесните имоти по реституция и наследствено правоприемство, а е основала претенцията си на изтекла в нейна полза придобивна давност, не следва извод, че това основание на иска е заявено за първи път пред въззивния съд. В тази връзка следва да се има предвид и обстоятелството, че обжалваното въззивно решение е постановено след отмяната на постановеното по гр.д.№ 616/2017г. първоначално въззивно решение с решение № 66 от 14.06.2019г. по гр.д.№ 2834/2018г. на ВКС, ІІ г.о., и връщането на делото за ново разглеждане именно на претенцията на ищцата за придобиване на 1/2 ид.част от имотите на основание давностно владение, която е приета за своевременно заявена. Съгласно приетото в т.2В на ТР № 4/2014г. по предявен иск за собственост е допустимо ищецът да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба, което изменение на иска /чл.214, ал.1 ГПК/ той най-често предприема, след като се запознае с направените от ответника с отговора на исковата молба възражения. Следващите три свързани въпроса не са решени в противоречие с ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС и посочената от касаторите многобройна практика на ВКС по конкретни казуси, тъй като тази практика не се отнася до настоящия случай, при който е установено, че по силата на постигнато между съсобствениците /сънаследници/ на процесните имоти неформално споразумение единият от тях е предал владението върху своята идеална част на другия, т.е. на ищцата. Практиката на ВКС в тази хипотеза е константна, че извършването на някакви действия от съсобственика, на когото е предадено владението, отблъскващи владението на съсобствениците и установяващи своене, не е необходимо, нито са налице изисквания към формата на даденото съгласие. За да приеме за установено обстоятелството, че такова съгласие е налице, въззивният съд се е позовал на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, а не само на молбата на М. П. Х. от 21.05.1998г., както се твърди от касаторите, и въз основа на което твърдение са поставени третият и четвъртият въпрос. С оглед на това и последният поставен въпрос също няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като фактът на отдаването на имотите от ищцата под наем и аренда е посочен от въззивния съд само като допълнителен аргумент за крайния му извод за изтекла в нейна полза придобивна давност, а освен това сочената във връзка с този въпрос практика на ВКС /ТР № 1/2012г. на ОСГК и др./ не се отнася до настоящия случай. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК не се релевират от касаторите и същите не са налице. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените разноски в настоящото производство в размер на 1200 лв. или всеки касатор следва да заплати по 600 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.