Определение № 11616 от 27.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 9753/2023 г.

Производството е по реда на чл. 135, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по повдигнат спор за подсъдност между Административен съд София-град и тричленен състав на Върховния административен съд за определяне на компетентния съд, който да разгледа касационната жалба на Е. Милев против решение № 2276 от 05.04.2023г., постановено по адм. дело № 11152/2015г. по описа на Административен съд София-град. За да се произнесе по така повдигнатия спор за подсъдност, настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, І-ва колегия, взе предвид следното: С решение № 2276 от 05.04.2023г., постановено по адм. дело № 11152/2015г. по описа на Административен съд София-град, са отхвърлени предявените от Е. Димитров срещу Министерство на правосъдието искове с правно основание чл. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за всяка от двете дати, за претърпени от него неимуществени вреди вследствие на престоя му на 16.11.2015г. и на 09.12.2015г. в помещение за временен престой и изолация в Съдебната палата, [населено място], [улица], ведно със законната лихва. Касационна жалба срещу посоченото решение е подадена пред тричленен състав на Административен съд София-град. С определение № 7448 от 05.09.2023г., постановено по адм. дело № 5160/2023г. по описа на АССГ, съдът е приел, че делото не му е подсъдно като касационна инстанция. Тричленният състав на административния съд е обсъдил фактическите твърдения в исковата молба, като е приел, че претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е насочена срещу Министерство на правосъдието във връзка с престоя на ищеца на 16.11.2015г. и на 09.12.2015г. в помещение за временен престой и изолация, находящо се в Съдебната палата. Позовал се е на чл. 30, ал. 2, т. 5 от Закона за съдебната власт, съгласно който Висшият съдебен съвет е органът, който управлява недвижимите имоти на съдебната власт. Съобразил е нормата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, според която държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3, като е обосновал извод, че нито Висшият съдебен съвет, нито Министерство на правосъдието представляват специализирани органи по изпълнение на наказанията. Въз основа на извършения анализ на относимата правна уредба във връзка с фактическите твърдения в исковата молба решаващият състав е приел, че се касае за искова претенция с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, която е разгледана по общия ред – чл. 203 и сл. АПК, а не за искова претенция с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. При това се явява неприложима специалната норма на чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС, изключваща касационния контрол, упражняван от Върховния административен съд върху съдебни актове, постановени в производство по чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС. Тричленният състав на административния съд е приел, че делото не му е подсъдно, тъй като се касае за иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което компетентен да се произнесе по касационната жалба е Върховният административен съд, на основание чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. С тези мотиви производството пред АССГ е прекратено, а делото е изпратено по подсъдност на Върховния административен съд. С определение № 9317 от 05.10.2023г. тричленен състав на Върховния административен съд е прекратил производството по образуваното пред него адм. дело № 8185/2023г. и е повдигнал настоящия спор за подсъдност. Съдът е приел, че помещенията за временен престой и изолация на задържани, обособени в обектите на съдебната власт, следва да се приравнят по статут на арестите за лишаване от свобода за настаняване на лица, задържани по реда на НПК, посочени в чл. 42, ал. 2 ЗИНЗС. Приел е, че помещенията в съдебните сгради, в които задържаните лица престояват, са приравнени на арестантски помещения с особен статут, поради което са част от режима на изтърпяване на наказанието и се касае до иск с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. С оглед на изложеното, тричленният състав на ВАС е счел, че не са налице предпоставките по чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК за разглеждане на делото като касационна инстанция от Върховния административен съд, поради което и на основание чл. 135, ал. 5 от АПК е прекратил производството по делото, повдигнал е спор за подсъдност между тричленен състав на Административен съд София-град и тричленен състав на Върховен административен съд и го изпратил на петчленен състав на ВАС за определяне на подсъдност. Настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, І-ва колегия счита, че компетентен да се произнесе по спора е Върховният административен съд, по следните съображения: В Част седма от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) е уредена специална деликтна отговорност на държавата, произтичаща от нарушение на чл. 3 ЗИНЗС. Съгласно чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Алинея 1 на последната разпоредба предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Редът за разглеждане на касационни жалби, установен в чл. 285, ал. 1, предл. 2 ЗИНЗС, се отнася за исковете, с които се претендира обезщетение за вреди, причинени на лишени от свобода и задържани под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 ЗИНЗС. Следователно, за да е приложима специалната подсъдност по ЗИНЗС, искът следва да е предявен за вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка с изтърпяване на наказанието. Съгласно исковата молба се претендира присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат от лошите битови и хигиенни условия при престоя му в помещение за временен престой и изолация в Съдебната палата, [населено място], [улица], до където е бил конвоиран на 16.11.2015г. и на 09.12.2015г. Твърдените вреди са в резултат от незаконосъобразна административна дейност – бездействия на длъжностни лица от администрацията (Дирекция „Управление на собствеността“) на Министерство на правосъдието. Искът е насочен срещу Министерство на правосъдието, тъй като към датата на твърдяното увреждане управлението на имуществото на съдебната власт е било предоставено на министъра на правосъдието – чл. 387 ЗСВ, ред. ДВ, бр. 33/2009г. Но министъра на правосъдието не е специализиран орган по изпълнение на наказанията, нито изложените в исковата молба обстоятелства са относими към условията за изтърпяване на наказание лишаване от свобода или задържане под стража. В помещенията за временен престой и изолация, каквото е помещението в Съдебната палата, лицата изчакват повикване за съдебно заседание. Това не са помещения, в които се изтърпява наказание „лишаване от свобода“ или се изпълнява мярка за неотклонение „задържане под стража“. Тези помещения не са регламентирани като такива в ЗИНЗС, а в Наредба № 4 от 10.01.2008 г. за правилата и нормите за безопасност и охрана при проектиране, строителство, реконструкция, модернизация и експлоатация на обектите на съдебната власт (обн., ДВ, бр. 8 от 25.01.2008 г.). В чл. 7, ал. 1, т. 4 от сочената наредба е предвидено, че за осигуряване на безопасността и охраната в обектите на съдебната власт се обособява и обозначава с табели зона за сигурност с ограничен достъп - за задържани и принудително доведени лица, в тази зона се проектират и изграждат помещения за временен престой и изолация на задържани. Обезпечаването на хигиенни условия в такива помещения и поддръжката им е задължение на органите/длъжностните лица, които са отговорни за стопанисването на сградата. В случая предявеният иск не попада в приложното поле на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, тъй като претендираните вреди не са настъпили в резултат от действия/бездействия на специализирани органи по изпълнение на наказанията. Претендираните неимуществени вреди в резултат от бездействие на длъжностни лица от администрацията (Дирекция „Управление на собствеността“) на Министерство на правосъдието не могат да се квалифицират като вреди вследствие на нарушение на чл. 3. Изложените в исковата молба обстоятелства не са относими към условията за изтърпяване на наказание лишаване от свобода или задържане под стража. Следователно касационната жалба подлежи на разглеждане по общия ред. Предвид изложеното, настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, Първа колегия, намира че компетентен да се произнесе по касационната жалба, подадена от Е. Милев, против решение № 2276 от 05.04.2023г., постановено по адм. дело № 11152/2015г. по описа на Административен съд София-град, е тричленен състав на Върховния административен съд. Така мотивиран и на основание чл. 135, ал. 4 АПК, петчленен състав на Първа колегия на Върховния административен съд,