Определение № 5261 от 17.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2636/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 61/02.04.2025 г. по гр.д. № 17/2025 г., с което Апелативен съд – Бургас, потвърждавайки решение № 260001/02.10.2024 г. по гр.д. № 38/2021 г. на Окръжен съд, е осъдил на основание чл. 203, ал. 2 КТ В. Д. Т. да заплати на „Български пощи“ ЕАД сумата 28 980.00 лв., ведно със законните лихви от 08.02.2021 г. Решението се обжалва от В. Т. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси: 1. В решението, с което уважава иска по чл. 203, ал. 2 КТ, длъжен ли е съдът да изложи мотиви въз основа на кои доказателства приема, че работникът/служителят е причинил вредата умишлено? 2. Законът допуска ли съдът да възприеме правните изводи на вещото лице в заключението? и 3. Когато страната е била задължена, но не е представила оригинала от документа, приет в заверено копие, длъжен ли е съдът да го изключи от доказателствата? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По същество обосновава всички касационни основания в чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. В обжалваното решение въззивният съд е намерил от фактическа страна, че като длъжностно лице - служител на гише в пощенска станция Зимница, на когото по трудов договор ищецът е поверил да пази и управлява парични средства, включително на вложителите в „Банка ДСК“ ЕАД, за което на свой ред ищецът се е задължил към Банката с договор № 1308/01.03.2006 г. и анекси към договора, ответникът в периода от 2015 г. до 20.06.2016 г. е присвоил общата сума 35 980.00 лв. от поверените му сметки на осем физически лица в „Банка ДСК“ ЕАД, (престъплението по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26 НК) и е извършил продължаваното престъпление длъжностно присвояване, улеснен от друго престъпление – ответникът е съставял и неистински нареждания по тези сметки (престъплението по чл. 310, ал. 1, вр. чл. 309, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК). Съдът е добавил, че с анекс към договор № 1308/01.03.2006 г. ищецът се е задължил да обезщети вредите от неизпълнението му, а от заключението на съдебноикономическа експертиза се установява, че в счетоводството на банката е вписано плащане за сумата 28 980.00 лв. с платежно нареждане от 08.11.2017 г., отразено е като извършено от ищеца по анекса към договор № 1308/01.03.2006 г. и е отнесено към банковите сметки, пари от които ответникът е присвоявал. В установяване на тази фактическа обстановка въззивният съд е зачел влязлата в сила присъда, с която ответникът е признат за виновен и осъден за продължаваното престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26 НК и зачитайки задължителното й действие (чл. 300 ГПК) във връзка с установимото от договора и анекса между ищеца и банката и от заключението, е намерил искът по чл. 203, ал. 2 КТ доказан по основание и размер. Приел е, че извършеното с престъплението е противоправно и е в нарушение на задълженията на ответника по трудовия договор - като служител на гише в ПС Зимница да пази и управлява поверените му от ищеца парични средства, включително по сметките на вложителите в „Банка ДСК“ ЕАД, от които ищецът е присвоил парични средства за общата сума 35 980.00 лв. Приел е, че престъплението длъжностно присвояване, за което ответникът е осъден с влязлата в сила присъда, е умишлено и резултатно, поради което следва да се приеме, че той умишлено е причинил вредата на своя работодател/на ищеца. С извършването му за работодателя е възникнало задължението да обезщети вредите на банката, изразени в недостига на присвоените от ответника парични средства по осемте банкови сметки. Задължението на работодателя да обезщети банката за тези вреди е уговорено с анекс към договор № 1308/01.03.2006 г., но и да не бе уговорено, би възникнало по силата на закона - чл. 49 ЗЗД, поради което следва да се приеме, че ответникът е знаел, че извършеното от него длъжностно присвояване ще го породи. В погашение на задължението си, макар и на договорно основание, ищецът е платил на банката сумата 28 980.00 лв., а съгласно чл. 203, ал. 2 КТ ответникът е длъжен да му я възстанови. При тези мотиви в решението първият повдигнат въпрос е обуславящ, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд. Тя изяснява, че работникът/служителят отговаря по специалния трудовоправен режим в КТ, когато е причинил вреда на работодателя по небрежност, но когато е причинил вредата умишлено, той отговаря към работодателя по общите правила в гражданския закон. Като е уважил изцяло иска по чл. 203, ал. 2 КТ, въззивният съд е зачел практиката на Върховния касационен съд по чл. 300 ГПК, която приема, че влязлата в сила присъда е задължителна за съда, който разглежда гражданските последици от престъплението, обсъдил я е във връзка с установимото от договора и анекса към договора между ищеца и банката, т.е. изпълнил е задължението си да изясни въз основа на кои събрани доказателства приема за установена възприетата в решението фактическа обстановка. Решението съответства и на практиката на ВКС, която приема, че вредата от умишлено престъпление, с извършването на което работникът/служителят нарушава и трудовите си задължения, е причинена умишлено, когато работникът/служителят е знаел, че ще настъпи. Решението съответства и на практиката на ВКС, която приема, че обективно проявление на вредата е възникналото задължение на работодателя да обезщети пострадалия от престъплението, за което работникът/служителят знае, респ. платеното от работодателя в погашение на това му задължение. Тази практика настоящият състав споделя, решението й съответства, а по първия въпрос са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият повдигнат въпрос не обуславя решението, тъй като въззивният съд се е позовал на фактическите, а не на правни изводи в заключението на съдебната експертиза. По него е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Тя не е налице и по третия повдигнат въпрос. Фактическите констатации на съда са основани на влязлата в сила присъда, на договора и на анекса към договора между ответника и банката, и на заключението на вещото лице. Присъдата, установимото от тези писмени доказателства и фактическите констатации в заключението, ответникът не е оспорвал със съображения за неистинност. При тези мотиви, съдът