Определение № 241 от 01.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1577/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 278082/11.02.2021 г., подадена от С. П. И., чрез адвокат Д. Н., срещу решение № 261833 от 16.12.2020 г. по гр. д. № 8241/2019 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 49078 от 22.02.2019 г. по гр. д. № 52822/2017 г. на Софийски районен съд в частта на определените квоти в съсобствеността – 1/2 ид. ч. за С. П. И. и 1/2 ид. ч. за М.П. С., и са определени следните квоти: 3/8 ид. ч. за С. П. И. и 5/8 ид. ч. за М. П. С. Въззивният съд е посочил, че с първоинстанционното решение е възстановена на основание чл. 30, ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1 ЗН запазената част на Ц. П. К., по предявеното възражение от неговия наследник М. П. С., в размер на 1/2 от наследството на В. И. К., починала на 24.03.2010 г., като е намалено с 1/2 завещателното разпореждане, извършено от В. И. К. със саморъчно завещание от 21.07.2003 г. в полза на С. П. И., и е допусната съдебна делба на недвижим имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в [населено място], район „К. “, [улица] (с предходно наименование [улица]), на втори етаж (първи над партера), със застроена площ от 78.42 кв. м, състоящ се от една стая, дневна, кухня и други сервизни помещения, при съседи съгласно нотариален акт: стълбище, [улица], двор и М. Т. С., заедно е избено помещение № 11, без посочена площ, при съседи: коридор, абонатна станция, В. и И. С., заедно с 4.22 % ид. ч. от общите части на сградата и идеални части от правото на строеж върху имота, в който е построена сградата, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с административен адрес на имота: [населено място], район „К. “, [улица], ет. 2, апартамент № 3, с предназначение: „жилище“, между С. П. И. и М. П. С., при равни квоти – по 1/2 ид. ч. за всяка от съделителките. Софийски градски съд е визирал, че решението на първоинстанционния съд е влязло в сила в частта по възстановяване на основание чл. 30, ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1 ЗН запазената част на Ц. П. К., по предявеното възражение от неговия наследник М. П. С., в размер на 1/2 от наследството на В. И. К., и намаляване с 1/2 завещателното разпореждане, извършено от В. И. К. със саморъчно завещание от 21.07.2003 г. в полза на С. П. И.. Съдът е изложил, че при произнасянето си по правилността на решението в обжалваната част, съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните своевременно с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материалноправни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Наред с това, предвид характера на конкретното производство - по иск за делба, на фаза допускане на делбата, съдът, вкл. и въззивният съд по повод жалбата, е задължен да установи и действителните квоти между страните, независимо от заявените от тях твърдения, защото решението за допускане на делбата се ползва със сила на пресъдено нещо по посочените три въпроса: съсобственици, съсобствено имущество и квоти на съсобствениците. За да уважи иска за делба и допусне същата спрямо процесния недвижим жилищен имот, Софийският районен съд е приел, че съсобственост е налице между страните по делото, за ищцата - по наследяване от В. К., а за ответницата - по наследяване от Ц. К. и поради възстановяване запазената й част от неговото наследство чрез намаляване завещанието на В. К. в полза на ищцата с 1/2. По отношение на правата на наследодателя В. К. е приел, че същата е била изключителен собственик на делбения имот, като придобит от нея като обезщетение на отчужден друг неин личен имот, без да е доплащана сума за придобитото в обезщетение делбено жилище по време на брака й с Ц. К.. Така, и след намаляване завещанието на В. К. в полза на ищцата, прието за универсално такова, с 1/2 и възстановяване запазената част от наследството й за Ц. К. в размер на 1/2, е приел, че ответницата М. С., като единствен законен наследник на Ц. К., е придобила 1/2 ид. ч. от съсобствеността, а другата 1/2 ид. ч. е придобита от ищцата С. И. по наследяване по завещание от В. К.. Въззивният съд е достигнал до следните изводи: Не се спори и се установява по делото, че наследодателката В. К. е придобила по завещание два магазина, находящи се на [улица], като е била призната за техен изключителен собственик и с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по завещание от 27.05.1964 г. Посочените имоти, находящи се на [улица], са отчуждени за жилищно строителство, а като обезщетение за отчуждаването им на В. К. е предоставен процесният делбен апартамент, като съгласно отразеното в протокола от 9.10.1972 г., на основание чл. 55з ЗПИНМ (отм.) В. К. не е била освободена от заплащането на разликата между стойността на отчуждения имот и стойността на отстъпеното жилище поради добри доходи на семейството, т. е. над стойността на обезщетението същата е трябвало да заплати разликата до пълната цена на даденото като обезщетение жилище. От съдържанието на представения констативен нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ (отм.) № 103/2.03.1980 г. на нотариус при СРС, е видно, че Ц. К. и В. К. са признати за собственици на делбеното жилище, предоставено като обезщетение срещу отчуждения от В. К. личен имот - магазини на [улица], като цената на даденото в обезщетение жилище възлиза на общо 10 624 лв., срещу която цена, съгласно съдържанието на същия нотариален акт, стр. 2, „се прихващат припадащите се суми срещу отчуждения имот и внесени собствени средства от получаващия обезщетението в общ размер на 10624 (десет хиляди шестотин двадесет и четири)“. Съдът е приел, че от така изложеното следва, че за придобиването на делбеното жилище са били вложени и парични средства, а цената му не е била покрита само от сумата за обезщетение, определена на В. К. за отчуждения й имот. Съобразил е, че в посочения нотариален акт не са разграничени двете суми - обезщетението и вложените средства над него; не са събрани други доказателства, от които да се установи точният размер на паричната сума, която само В. К. е трябвало да получи като обезщетение срещу отчуждения й имот; извод в това отношение не може да се направи и от приетото копие от решение от 7.08.1968 г. по изменение от съда на оценителния протокол на комисията по § 85 ППЗПИНМ (отм.), доколкото с него не са разграничени сумите за получаване като обезщетение от всеки от отчуждените собственици в сградата на [улица], една от които е била и В. К., а сумата е дадена общо. Ето защо, при липсата на други данни, съдът е заключил, че сумата от обезщетението, вложена за придобиване на жилището, и сумата, внесена като собствени средства за придобиването, са били равни, за който извод се е позовал и по аргумент от чл. 30, ал. 2 ЗС и поради вписване и на съпруга Ц. К. като съсобственик в нотариалния акт. Към датата на придобиване на обезщетението по ЗПИНМ (отм.) В. К. и Ц. К. са били съпрузи, сключили брак на 22.06.1957 г., при което за имуществените отношения за придобитото по време на брака приложение намира Семейният кодекс от 1985 г. (отм.) на основание § 4 ПР на СК от 1985 г. (отм.), доколкото бракът е бил заварен към влизане в сила на СК от 1985 г. и се прилагат правилата за общност по чл. 19 от същия СК и за трансформация на лични средства съгласно чл. 21 от последния. Аналогично се прилагат и същите правила на чл. 21 и чл. 23 от действащия СК от 2009 г. на основание § 4 ПЗР на СК от 2009 г. Така върху 1/2 ид. ч. от придобитото като обезщетение жилище, предмет на иска за делба, право на собственост има само В. К. срещу вложените в придобиването му лични средства, получени като обезщетение срещу отчужден неин личен имот, придобит по завещание. За останалата 1/2 ид. ч. се установява режим на съпружеска имуществена общност, доколкото не е оборена презумпцията за съвместен принос при влагането на лични средства в половин размер от стойността на получения в обезщетение жилищен имот по реда на ЗПИНМ (отм.), съгласно констативния нотариален акт от 1980 г. След смъртта на В. К. на 25.03.2010 г., в наследството й е останала личната й 1/2 от съсобствеността на жилището, а другата 1/2 ид. ч., в режим на СИО, е прекратена и съгласно чл. 28 СК към наследството на В. К. се прибавя половината от нея, или 1/4 ид. ч., а останалата 1/4 ид. ч. остава за преживелия сьпруг Ц. К.. Така в наследството на В. К. остават 3/4 ид. ч. от съсобствеността на жилището, а останалата 1/4 ид. ч. е собственост на Ц. К.. По силата на универсалното завещание и на влязлото в сила в тази му сила първоинстанционно решение по уваженото възражение по чл. 31 ЗН, ищцата С. И. получава по наследяване по завещание 1/2 от завещаната й собственост на В. К., или 1/2 от 3/4 - общо 3/8 ид. ч. Ответницата М. С., като законен наследник на Ц. К., получава неговата 1/4 ид. ч. от прекратената СИО, а след уважаване на възражението й по чл. 31 ЗН с влязлото в сила първоинстанциионно решение - и още 3/8 ид. ч. поради възстановяване запазената част на наследодателя й Ц. К. от наследството на В. К.. Така квотите на страните възлизат на: 3/8 за С. И. и 5/8 за М. С.. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано по спорния въпрос дали процесният имот е бил индивидуална собственост на В. К.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. И. се позовава на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Визира противоречие с Постановление на Пленума на Върховния съд № 5/31.10.1972 г. - когато срещу отчужден недвижим имот, представляващ лична собственост на единия съпруг, бъде отстъпен в обезщетение друг недвижим имот, макар това да е станало по време на брака, собствеността на отстъпения имот не е съпружеска имуществена общност, ако липсва принос от другия съпруг (например под формата на доплатена парична сума). Излага, че в случая е безспорно, че отчужденият имот - магазин на [улица], е бил лична собственост на В. К., като придобит по завещание от нейния дядо през 1950 г. Същият е имот със значителна стойност. Същевременно липсват каквито и да било доказателства за принос на съпруга. В отчуждителния протокол № 19/9.10.1972 г. на СГНС, въз основа на който е съставен констативният нотариален акт от 1980 г., не е вписана сума за доплащане, не е вписан заем или законна ипотека. Напротив - в отчуждителния протокол на съпругата, освен апартамента на [улица], е предоставено и допълнително обезщетение – гараж. С оглед горното, жалбоподателката твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с визираното ПВС № 5/31.10.1972 г. по въпроса: в писването и на двамата съпрузи в констативен нотариален акт, който материализира правото на собственост върху даден като обезщетение недвижим имот вследствие на отчуждителна процедура върху друг имот - лична собственост само на единия съпруг, създава ли (признава ли) права и за другия съпруг. На следващо място С. И. намира за неправилен извода на въззивния съд, че процесният делбен апартамент е съпружеска имуществена общност и на двамата съпрузи, тъй като „в придобиването на делбеното жилище са били вложени и парични средства, а цената му не е била покрита само от сумата за обезщетение, определена за В. К. за отчуждения й имот”. Намира, че този правен извод противоречи на практиката на ВКС в решение № 145/27.06.2013 г. по гр. д. № 1352/2012 г., І г. о., а именно: „Когато стойността на дадения в обезщетение имот е покрита изцяло от стойността на отчуждения имот, то другият съпруг няма принос в придобиването, поради което върху получения като обезщетение имот не възниква съпружеска общност. В този случай е без значение момента на придобиване на правото на собственост “. Сочи, че такава е тезата на ВКС и в решение № 415/22.10.2012 г. по гр. д. № 231/2012 г., І г. о., съгласно което „индивидуална собственост на съпругата е частта, съответна на полученото обезщетение“. Жалбоподателката твърди, че по делото липсва каквото и да е доказателство за внесени суми за доплащане на даденото в обезщетение жилище, а сумата от 10 624 лв. е оценката на даденото в обезщетение жилище, а не сума за доплащане, както неправилно е приел въззивният съд. На второ място, в изложението е формулиран въпросът: ако в типовата бланка на констативния нотариален акт, който се издава на основание чл. 134, ал. 4 ЗТСУ (отм.), в графата за доплащане на суми за дадения в обезщетение имот, както и в графата за вписване на ипотека, не са записани никакви суми и никакви данни за учредяване на ипотека, и ако не са представени квитанции за доплатени суми, то оборена ли е презумпцията за съвместен принос по отношение на придобития като обезщетение имот. Третият въпрос от изложението е: при отбелязване в отчуждителен протокол на предоставено допълнително обезщетение – гараж, заедно с предоставен в обезщетение апартамент, както и на присъдени със съдебно решение парични суми, посочени в общ размер за съпругата ведно с всички съсобственици на отчуждената сграда и за отчужденото право на надстрояване и право на пристрояване, то предоставеното допълнително обезщетение (гараж) и паричните суми доказват ли, че стойността на отчужденото имущество е по-голяма или равна на стойността на предоставеното в обезщетение имущество и оборват ли презумпцията за съвместен принос. От насрещната страна М. С. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос от изложението не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е направил изводите си за наличие на семейна имуществена общност относно процесния апартамент не въз основа вписването и на двамата съпрузи в констативния нотариален акт за собственост, а въз основа на всички доказателства по делото, имащи отношение към спорното обстоятелство – дали за отстъпения в обезщетение имот са били заплатени средства извън стойността на отчуждените имоти. Позоваването на съда на въпросния нотариален акт представлява единствено допълнителен аргумент в подкрепа на формираните му изводи. Ето защо отговорът на този въпрос няма пряко отношение към решаващите мотиви в обжалваното решение. Вторият и третият въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, предполагащи принципен отговор, а изискват обсъждане на конкретните обстоятелства по делото и събраните доказателства, тоест имат отношение към преценката на правилността на обжалваното решение от гледна точка разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. В случая обаче производството е по чл. 288 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. Решението е съобразено с цитираната и от жалбоподателката съдебна практика, съгласно която, когато срещу отстъпения в обезщетение имот следва да се доплати известна разлика и това стане през време на брака, съответната на тази разлика част от собствеността на отстъпения имот (жилище) се включва в съпружеската имуществена общност, дори отстъпеният имот да е придобит изцяло на името на съпруга, чийто индивидуален имот се обезщетява. Ответницата по касационната жалба има право на направените разноски пред ВКС за адвокатска защита в размер на 1 000 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,