Определение № 3271 от 26.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5076/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Маркенбутер“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Б. С. срещу решение № 1852/12.07.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 6824/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната осъдителна част първоинстанционното решение № 20025961/28.01.2021 г. по гр. дело № 71306/2017 г. на Софийския районен съд (СРС) и въззивният съд е отхвърлил, предявените от дружеството-жалбоподател срещу В. Г. Г., Б. Г. М., В. И. С. и И. И. К., обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 2, пр. 1, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на касатора-ищец сума в общ размер 29 450 лв., претендирана като дадена на отпаднало основание цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.10.2005 г., сключен с нотариален акт №., том ., рег. № ., дело №. г. на нотариус с рег. № ., за 1/2 идеална част от поземлен имот, представляващ дворно място в землището на [населено място], [населено място], м. „Л.“, с идентификатор ..., от която сума ответниците да заплатят: В. Г. – 19 633 лв., Б. М. – 4 908 лв., В. С. – 2 454 лв. и И. К. – 2 454 лв. Ответниците, в отговора на касационната жалба, подаден чрез общите им процесуални пълномощници адв. Ю. Б. и адв. Д. Р., излагат съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване; при условията на евентуалност поддържат доводи за неоснователност на жалбата. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на дружеството-ищец е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която са отхвърлени изцяло исковете срещу ответницата Б. М. – за сумата 4 908 лв. и срещу ответниците В. С. и И. К. – за сумата от по 2 454 лв. Цената на всеки един от тези обективно и субективно съединени искове, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, като тези искове не попадат в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба на ищцовото дружество е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която е отхвърлен искът срещу ответницата В. Г. за заплащане на сумата 19 633 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на процесуалния и на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, подадено също чрез адв. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) налице ли е правен интерес за ищеца да обжалва определението на първоинстанционния съд, с което „отхвърля“ иска за разваляне по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД като недопустим, когато с решението е постигнат целения правен резултат, като е постановено, че договорът е развален по право и платената продажна цена му се следва от ответниците на основание чл. 189, ал. 1 от ЗЗД; 2) в случай, че към момента на постановяване на определението, с което първоинстанционният съд „отхвърля“ иска като недопустим, за страната липсва правен интерес от обжалването му, а въззивният съд достига до извода, че при така предявения иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, процесът е допустим и не подлежи на прекратяване, обвързващо ли е за въззивния съд определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството като недопустимо; 3) в случай, че от събраните по делото доказателства и установените с тях факти първата инстанция достигне до извод за недопустимост на иска, а въззивната – до извода, че искът не е недопустим, следва ли с цел спазване на принципа за процесуална икономия и осигуряване на окончателно разрешаване на спора в това дело, въззивната инстанция да отмени определението за прекратяване на производството като недопустимо, и да разреши спора по същество; и 4) допустимо ли е инкорпориране в диспозитива на съдебно решение на прекратително определение за недопустимост на един от предявените обективно съединени искове; в случай, че горното представлява процесуално нарушение, извършено от първоинстанционния съд, как то следва да бъде отстранено в рамките на въззивното производство, респ. – как следва да бъде гарантирано правото на защита на страната. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези процесуалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, но в тази връзка поддържа общите си оплаквания за неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 281, т. 3 от ГПК. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното: С първоинстанционно решение № 20025961/28.01.2021 г. СРС е оставил без разглеждане, като недопустим, предявения от дружеството-касатор срещу ответниците иск с правно основание чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на процесния договор за продажба на недвижим имот и е прекратил производството по делото в частта му по този иск. Срещу тази част на първоинстанционното решение, имаща характера на прекратително определение, дружеството-касатор не е подало частна жалба – въпреки изрично указаната му възможност за това, поради което прекратителното определение е влязло в сила. С подадената от ответниците въззивна жалба срещу осъдителната част на първоинстанционното решение, пред въззивния съд е бил пренесен единствено спорът по обективно и субективно съединените искове с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 2, пр. 1, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за заплащане (връщане) от ответниците на ищеца на посочените по-горе процесни суми, представляващи припадащите им се части от цената, платена по процесния договор за продажба на недвижимия имот. За да отхвърли тези искове, респ. – искът срещу ответницата В. Г. (в която част касационната жалба на ищеца е процесуално допустима, както беше посочено по-горе), въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 1/2019 от 02.07.2021 г. на ОСГTК на ВКС, в които е прието следното: Договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота и иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е допустим. Право на евинцирания купувач е да прецени с оглед неизпълнението на договора от продавача, дали да упражни правото си на разваляне на договора или да уреди отношенията си с продавача по друг начин във връзка със съдебното отстраняване, запазвайки облигационната връзка. И след съдебното отстранение за купувача остава възможността да преустанови действието на договора, за да може да си върне платената цена и другите разноски, направени във връзка със сключения договор. Той има интерес да предяви иск за връщане на цената на отпаднало основание и затова купувачът може да развали договора по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. И при евентуална, и при реализирана евикция купувачът може да предяви иск за разваляне на договора за продажба по съдебен ред на основание чл. 189, ал. 1, вр. чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, а договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот нито когато вещното право принадлежи изцяло на трето лице, нито когато част от вещта принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, които са противопоставими на купувача, не се прекратява по право след влизане в сила на съдебното решение за съдебно отстраняване на купувача от имота. Съобразявайки се с тези разяснения, имащи задължителен характер, въззивният съд е приел, че и при евентуална, и при съдебна евикция, за да може да претендира връщане на продажната цена като получена на отпаднало основание, както в случая същата се претендира, купувачът следва да развали договора, което, съгласно императивната разпоредба на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, става по съдебен ред. СГС е съобразил, че в случая първоинстанционното решение в частта, имаща характер на определение, с която е прекратено производството по иска с правно основание чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, не е обжалвано и е влязло в сила. С оглед това, въззивният съд е приел, че след като развалянето на договора не настъпва по право, то в случая не е доказана третата кумулативно изискуема предпоставка на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – отпадане с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване. В заключение въззивният съд е приел, че предявените осъдителни искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че при очертания по-горе предмет на въззивното производство и при така изложените правни съображения в мотивите към обжалваното въззивно решение, поставените от касатора правни въпроси не отговарят както на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГTК на ВКС). В съдебната практика никога не е имало съмнение, че за ищеца поначало винаги е налице правен интерес от обжалването на определение, с което съдът прекратява производството по предявен от него иск; това ясно следва и от цитираните от въззивния съд разяснения, дадени с ТР № 1/2019 от 02.07.2021 г. на ОСГTК на ВКС – по отношение на иска по чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на договор за продажба при евикция, спорът по който е преюдициален за спора по иска по чл. 189, ал. 1, изр. 2, пр. 1, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за връщане на платената по договора цена. Въпросът за правния интерес от обжалване на такова прекратително определение – първият в изложението на касатора, обаче стои за разрешаване единствено при подадена частна жалба срещу определението – с оглед служебната преценка относно процесуалната допустимост на такава частна жалба, но в настоящия случай (както стана ясно) частна жалба не е подадена от касатора-ищец, поради което и въззивният съд не е обсъждал такъв процесуалноправен въпрос, който стои извън предмета на въззивното производство. В съдебната практика никога не е имало съмнение и относно това, че без да е сезиран с жалба срещу прекратително първоинстанционно определение (без значение дали то е самостоятелно постановено или е инкорпорирано в първоинстанционното решение), въззивният съд не може да го отмени като неправилно, нито да го обезсили като недопустимо, а още по-малко – да разреши по същество вече прекратения правен спор по съответния иск, поради което в случая въззивният съд не е обсъждал и не е дал разрешение и на третия и четвъртия процесуалноправен въпрос в изложението на касатора, които също са извън предмета на въззивното производство. В съдебната практика няма колебания и че когато с влязло в сила първоинстанционно определение е прекратено производството по обуславящия иск, при разглеждане по същество на спора по обусловения иск, въззивният съд следва единствено да зачете последиците на влязлото в сила прекратително определение, при което правният интерес на ищеца от обжалването на това определение е без никакво значение, респ. – неотносима към предмета на въззивното производство в случая, е и постановката на втория процесуалноправен въпрос, формулиран от дружеството-жалбоподател. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок; напротив – то е съобразено с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2019 от 02.07.2021 г. на ОСГTК на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение – в частта му по иска срещу ответницата В. Г., не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците, претендираните и направени от тях разноски за заплатените адвокатски възнаграждения за защитата им пред касационната инстанция, а именно – сумата от по 300 лв. на всяка една от тях (общо 1 200 лв.). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение