Определение № 4129 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3479/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на Н. С. И., чрез адвокат Д. Ц., срещу въззивно определение № 1707 от 09.07.2024 г. по ч. гр. д. № 1844/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 8637 от 04.06.2024 г. по гр. д. № 20231100108474/2023 г. на Софийски градски съд в частта за връщане на исковата молба на Н. И., на основание чл. 130 ГПК, в частта относно предявения евентуален иск за сумата от 40 404.21 лв., който според първоинстанционния съд не се различава по основание и петитум от предявения главен иск. Софийски апелативен съд е приел, че двата иска (заявени като главен и евентуален) се явяват предявени на едно и също основание (при условията на чл. 45 ЗЗД): ищецът претендира еднакви суми - обезщетение за имуществени вреди (по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 51, ал. 1, изр. първо ЗЗД, във връзка с принципната постановка по чл. 82 ЗЗД). Това обстоятелство налага двете претенции да бъдат разгледани като един иск - чрез изследване и на двете хипотези, посочени в правилото на чл. 82 ЗЗД), в какъвто смисъл е и атакуваният първоинстанционен съдебен акт. Жалбоподателят счита въззивното определение, в обжалваната от него част, за неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че с главния иск се претендира вреда под формата на обедняване, а с евентуалния – вреда под формата на пропусната полза; тъй като се претендират две различни форми на вреда, те следва да бъдат разгледани в рамките на два отделни иска, предявени при условията на евентуалност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Н. И. се позовава, на първо място, на очевидна неправилност на въззивното определение в обжалваната му част, като отново излага съображенията си от частната касационна жалба, визирани по-горе. На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди липса на съдебна практика, формулира въпроса: Когато ищецът претендира претърпяна вреда под формата на претърпяна загуба и при условията на евентуалност претърпяна вреда под формата на пропусната полза, произтичащи от едно и също деяние на ответника, то съдът следва ли да разгледа двете претенции като два самостоятелни иска, предявени при условията на главен и евентуален иск. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на горното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Определението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното определение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Същевременно формулираният в изложението въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е твърде общ и несвързан с конкретните решаващи мотиви в атакуваното пред ВКС определение, които се свеждат до извода, че в случая се търси обезщетение за едни и същи вреди, квалифицирани от Н. И. едновременно като претърпяна загуба и пропусната полза, поради което става дума за един предявен иск. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,